Определение № 218 от 15.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 480/2023 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Т. И. и по частна касационна жалба на К. В. Г. срещу въззивно определение на Варненски апелативен съд № 620 от 31.10.2022 г. по ч.гр.д.№ 512/ 2022 г., с което е потвърдено определение на Варненски окръжен съд от 06.07.2022 г. по гр.д.№ 738/ 2022 г. и по този начин е прекратено производството по предявения от К. В. Г. против М. Д. Д., К. М. И. и М. Т. И. иск за установяване, че М. Т. И. не е биологичен баща на детето К. М. Т., родено на 09.09.2004 г. и че негов биологичен баща е К. В. Г.. Жалбоподателят Г. поддържа, че въззивният съд постановил акта си без да обсъди доводите му и без да събере доказателства за фактите, касаещи допустимостта на производството. Неправилен бил изводът, че той е узнал за раждането на детето К. още през 2005 г., когато е заживял с майката на детето М. Д.. Той не знаел, че е биологичен баща на К., защото в акта за раждане като такъв бил посочен М. И.. Едва на 31.03.2021 г. жалбоподателят узнал, че всъщност той е биологичният баща на К., поради което предявеният иск бил допустим, без оглед кога е узнал факта на раждането. Между страните нямало спор кой е биологичен баща на детето и в негов интерес било установяване на произхода му, съответстващ на действителната биологична връзка. Счита, че извод за допустимост на иска следва от мотивите в постановеното от ЕСПЧ решение по дело „Л.Д. и П.К. срещу България". Поради това моли обжалваното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол релевира твърдения за очевидната му неправилност при разрешаването на въпроса от кой момент тече срока по чл.62 ал.5 СК. Повдига и въпроса как следва ищецът да докаже, че обстоятелствата, опровергаващи презумптивното бащинство, са узнати от него по-късно по независещи от волята му причини. Ответната страна К. И. оспорва частната жалба на К. Г. като поддържа, че жалбоподателят е знаел, че е негов биологичен баща още от момента на раждането му. Твърди, че е израснал със съзнанието, че именно К. Г. е негов биологичен баща, макар формално да е с различни бащино и фамилно име. Заявява, че многократно е питал ищеца защо са с различни имена, а последният отговарял, че това ще го оправят по-късно. Счита, че обжалваното определение е правилно и моли да бъде потвърдено. Ответната страна М. Д. оспорва жалбата на К. Г. като поддържа, че двамата са имали интимни контакти още от 2002 г., които продължили и след развода между нея и М. И. през 2005 г. Ищецът знаел че е баща на детето К. още от момента на раждането му през 2004 г. и пропуснал преклузивния срок да оспори презумптивния му произход. Затова правилно производството по иска му била прекратено. Ответната страна М. И. не оспорва жалбата на К. Г., счита същата за основателна по изложените в нея съображения и моли да бъде уважена. Като частен жалбоподател М. И. поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като началният момент на срока по чл.62 ал.5 СК е датата на узнаването на обстоятелството, че ищецът е биологичен родител на детето, а не датата на раждането. Майката признавала биологичното бащинство на ищеца, той нямал друг път за защита, затова искът следвало да се счете за допустим. Твърди също, че М. Д. образувала срещу него изпълнително дело за събиране на дължима издръжка за детето К., което опровергавало доводите й, че е знаела, че той не е биологичен баща на това дете. Затова моли въззивното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол сочи неговата недопустимост и в тази връзка формулира процесуалноправния въпрос „Следва ли при предявен иск в хипотезата на чл.62, ал.1 изр.1 СК ищецът да докаже момента на узнаване на раждането?", тъй като въпросът се разрешавал противоречиво от съдилищата. Освен това поставя правните въпроси „Следва ли в хипотезата на чл.62, ал.1, изр.3 СК, ищецът да докаже момента на узнаване на обстоятелствата, опровергаващи бащинството?" и „Следва ли, с оглед преценката дали правото на иск е упражнено в рамките на преклузивния срок, да се уточни в коя хипотеза е заведен иска чл.62, ал.1, изр.1 СК или чл.62, ал.1, изр.3 СК?". Касаторът И. счита, че тези два въпроса имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответните страни К. Г., К. И. и М. Д. не вземат становище по частната жалба на М. И.. Частните жалби са допустими, но и по двете не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд приел, че основното производство било образувано пред Варненски окръжен съд по предявени от К. Г. искове по чл.62 ал.5 СК при твърдения, че той и ответницата Д. се запознали през 2002 г. и започнали физическа връзка, въпреки, че същата била към този момент в брак с ответника М. И.. С влязло в сила на 17.01.2005 г. съдебно решение бракът между Д. и М. И. бил прекратен, след което ищецът Г. и ответницата Д. заживели заедно, отглеждайки децата Н. и К.. Впоследствие ищецът и ответницата Д. са разделили, но при проведен на 04.04.2021 г. телефонен разговор тя го уведомила, че К. е негов биологичен син. При тези твърдения ищецът моли да бъде прието за установено, че М. И. не е биологичен баща на К. И., а че той е негов биологичен баща и да се извърши промяна в акта за раждане. Ответницата М. Д. в отговора срещу исковата молба не оспорила обстоятелството, че ищецът е биологичен баща на К., но е оспорила допустимостта на иска с доводи, че ищецът узнал факта, че е биологичен баща на К. още от момента на раждането му, към който момент те са съжителствали на семейни начала. Съдът посочил, че съгласно разпоредбата на чл.62 ал.5 от СК трето лице, което твърди, че е биологичен баща на детето, може да оспори бащинството до изтичане на една година от узнаването на раждането, а съгласно § 5 от ПР на ЗИДСК, обн.ДВ бр.103/ 2020 г., за лицата, за които обстоятелствата, обуславящи правото на иск по чл.62 ал.5, изр.1, са били налице преди влизането в сила на този закон, сроковете за предявяване на съответните искове текат от влизането в сила на закона. Посочил още, че само въз основа на твърденията в исковата молба следва извод, че ищецът е узнал за раждането на детето К. най-късно към момента, когато с е заживял с ответницата Д. във фактическо съжителство през 2005 г., заедно с двете й деца. Съдът приел, че нормата на чл.62 ал.5 СК не предвижда възможност началото на едногодишния срок да започне от момента на узнаване на обстоятелството, че ищецът е биологичен баща, а винаги започва да тече от узнаване на факта на раждането. В случая узнаването на раждането е станало преди измененията в чл.62 СК и едногодишният срок за предявяване на иска започнал да тече от влизането в сила на разпоредбата, т.е. от 08.12.2020 г. и е изтекъл към 08.12.2021 г. С оглед тези съображения на въззивния съд, нито един от формулираните от касатора М. И. правни въпроси не обуславя обжалваното решение. При заявените от страните твърдения въззивният съд е квалифицирал иска по чл.62 ал.5 СК. По отношение на този му извод са без всякакво значение въпросите за началния срок на предявяване на искове по чл.62 ал.1 СК и кой следва да докаже момента на узнаване на раждането при предявени такива искове. Отговорът на тези въпроси няма отношение към разрешенията на въззивния съд, който е разглеждал не сроковете за предявяване на искове по чл.62 ал.1 СК, а срокът за предявяване на иск по чл.62 ал.5 СК. Затова въпросите, поставени от касатора М. И., не обуславят обжалвания акт и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. Обжалването не следва да бъде допуснато и по твърденията на касатора К. Г. за очевидна неправилност на обжалвания акт. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност" предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Случаят не е такъв, тъй като жалбоподателят излага доводи за процесуални нарушения, които изискват проверка по същество. Неоснователно е и позоваването му на постановеното от ЕСПЧ решение по дело „Л.Д. и П.К. срещу България". Това решение е постановено преди измененията в чл.62 СК и именно констатираните от ЕСПЧ нарушения законодателят е отстранил с тези изменения. Констатация, че предвиждането на срок за оборване на произход би било противоречие с КЗПЧОС, ЕСПЧ не е правил. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице претендираните от двамата касатори основания по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и