Определение № 1895 от 14.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 734/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. И. С. срещу определение № 21828/05.11.2025 г. по ч. гр. д. № 10414/2025 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 24851/06.06.2025 г. по гр. д. № 56060/2024 г. на Софийски районен съд, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по предявения от жалбоподателката иск за признаване за установено по отношение на Н. И. Л., че последният е приел наследството на общия им наследодател по опис, извън законоустановения срок и като последица от това да бъде отменено постановеното решение № 3862 от 14.03.2023 г. по гр. д. № 6656/2022 г. на Софийски районен съд, с което е допуснато на основание чл. 61, ал. 1 ЗН, приемане по опис на наследството, оставено от И. К. Л., починал на 03.04.2021 г., от наследника Н. И. Л., на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което са поставени следните въпроси: 1. „Имам ли положителна процесуална легитимация като универсален правоприемник и като получател по завещание в нарочен исков процес?“; 2. „Имам ли процесуална възможност или процесуална забрана чрез иск да оспорвам решението по едностранно производство?“; 3. „Може ли при противоречиви мотиви двете съдебни инстанции да стигат до общ извод, като отказват право при просрочено охранително производство?“; 4. „Чий интерес с приоритет следва да бъде защитен: на нарушителя или на ощетения?“; 5. „При пропуснат преклузивен срок в охранително производство, не е ли единственият начин за доказване открит исков процес?“. Позовава се и на очевидна неправилност – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ г. о., като обсъди данните по делото, намира следното: Жалбата е допустима като подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция акт. В подадената от жалбоподателката искова молба са изложени твърдения, че тя и ответникът са деца на починалия И. Л.. След смъртта му, ответникът Н. И. Л. подал искане за приемане на наследството по опис, но след законовия срок, което било уважено с решение № 3862 от 14.03.2023 г. по гр. д. № 6656/2022 г. на Софийски районен съд. Ищцата е посочила също така, че поради приемане на наследството по опис не е получила парично плащане от брат си за неговата половина от останали след смъртта на баща им задължения към нея, за събирането на които било образувано изпълнително дело. Представено е влязло в сила на 02.08.2024 г. постановление на съдебен изпълнител по изп. д. № 20237650403279 по описа на ЧСИ Г. И., образувано по молба на С. И. С. срещу длъжника Н. И. Л.. Изпълнителното производство е образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден срещу наследодателя И. К. Л. за заплащане на сумата 8 845 лв. в полза на взискателя. С цитираното постановление е прекратено изпълнителното производство срещу ответника за събиране на половината от присъдената парична сума, след като е било представено универсално завещание от И. К. Л., с което той се е разпоредил с цялото си имущество в полза на ищцата-взискател. В подадения отговор на исковата молба ответникът е възразил, че предявеният иск е недопустим поради липса на правен интерес, доколкото ищцата се легитимирала като единствен наследник на баща им по силата на изготвено в нейна полза универсално завещание. За да прекрати производството, районният съд е изложил съображения, че заявената невъзможност ищцата да реализира принудително изпълнение, чрез което да събере дължими парични суми от ответника поради допуснато приемане по опис на наследството на общия наследодател, не обуславят наличието на правен интерес от предявения установителен иск. В хода на въззивното производство, с разпореждане № 26385/17.10.2025 г. по ч. гр. д. № 10414/2025 г., Софийски градски съд дал указания на ищцата да уточни дали тя счита себе си за единствен наследник на своя баща по силата на оставено в нейна полза универсално завещание. С молба вх. № 126936/28.10.2025 г. жалбоподателката посочила, че тя е универсален правоприемник, но това не се признавало от постановеното решение № 3862/14.03.2023 г. по гр. д. № 6656/2022 г. на Софийски районен съд. Съществувала възможност ответникът да оспори завещанието, което щяло да бъде невъзможно, ако докаже, че Н. Л. не е приел наследството по опис. Въззивният съд приел, че обстоятелствата, на които се основава исковата молба, и с които е обоснован интереса от предявяването на иска, са обусловени от невъзможността ищцата принудително да събере от ответника суми, за които той отговоря като наследник на своя баща. Счел, че за нея липсвал правен интерес от предявения иск, доколкото невъзможността за удовлетворяване на нейното вземане не е резултат от постановеното приемане от ответника на наследството на своя баща по опис, а е резултат от изготвеното в нейна полза от баща й универсално завещание, по силата на което тя поема както активите, така и пасивите на наследството. По наличието на основания за допускането на касационно обжалване: Поставените от жалбоподателката въпроси не са правни въпроси по смисъла на даденото тълкуване в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. Депозираното по делото писмено изложение на жалбоподателката не съдържа извеждане и ясна и точна формулировка на правен въпрос, представляващ общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Така формулирани, поставените въпроси предпоставят извършване на преценка от касационната инстанция относно правилността на конкретни фактически и правни изводи на въззивния съд по съществото на материалноправния спор – при обсъждането и извършената от последния преценка на конкретни доказателства и обстоятелства по делото. По този начин от страна на жалбоподателката са наведени оплаквания във връзка правилността на обжалваното определение, а не са формулирани – с по-висока степен на абстрактност (макар и свързан с конкретните правни изводи в обжалваното решение) – материалноправни или процесуалноправни въпроси, представляващи общи основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулировките на процесуалноправните въпроси следва да съдържат питане какво следва или не следва да направи съда в дадена хипотеза, а не какво е следвало да направи по делото, защото отговори на въпроси като изведените (които не са правни) са възможни само след проверка на правилността на обжалваното решение, каквато не се извършва в производство по чл. 288 ГПК, каквото е настоящото. Формулирането на правен въпрос, който е общо важим и стои извън конкретиката на спора, е първото необходимо условие за позитивна селекция на частната касационна жалба. Следва да се посочи, че изводът за липса на правен интерес от предявените искове е изцяло съобразен с практиката на ВКС, според която преценката е винаги конкретна, основана на съдържащите се в исковата молба твърдения, като нейната цел е да се съобрази дали при уважаването на иска ще бъде дадена защита на субективното право, което ищецът твърди, че притежава. При това следва да бъде взето предвид доколко както съществуването, така и реализацията на притежаваното от ищеца право се засяга от правото на ответника. Преценката трябва да бъде направена с оглед отношенията между страните по спора, тъй като между тях ще се разпростре силата на пресъдено нещо. В случая такъв резултат не би се постигнал, с оглед на което са и изведени обуславящите мотиви на въззивния съд. Не се установява и наличието на очевидна неправилност на обжалваното определение – основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. В конкретния случай, изложеното основание е мотивирано с доводи за наличие на правен интерес от предявения иск и необоснованост на постановеното определение. Поради изложените по-горе съображения тези доводи не могат да обосноват очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,