Определение № 3304 от 24.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1057/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1 от 02.01.2025 г. по в. т. д. № 91/2024 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 23 от 13.03.2023 г. по т. д. № 36/2021 г. на Великотърновския окръжен съд е отхвърлен искът на банката по чл. 422, ал. 1 ГПК за приемане за установено по отношение на М. В. П. с ЕГН [ЕГН], действаща лично и в качеството си на ЕТ „Иконом – М. П.“ с ЕИК[ЕИК], и П. Й. П. с ЕГН [ЕГН], че дължат солидарно на „Първа Инвестиционна Банка“ АД с ЕИК[ЕИК], в качеството й на правоприемник на ТБ „МКБ Юнионбанк“ АД с ЕИК[ЕИК], сумата 18.41 евро - просрочена договорна лихва за периода 21.03.2019 г. – 22.03.2019 г., сумата 13 292.18 евро – просрочена наказателна лихва за периода 22.03.2019 г. – 12.03.2020 г., сумата 1 141.35 евро – договорна лихва за периода 13.03.2020 г. – 13.05.2020 г., сумата 6 940.58 евро – просрочена наказателна лихва за периода 14.05.2020 г. – 11.11.2020 г., дължими по Договор за предоставяне на кредитен лимит № ГО-323-759/21.11.2006 г., за които суми е издадена Заповед по чл. 417 ГПК № 330/16.11.2020 г. и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1753/2020 г. по описа на РС – Горна Оряховица. В касационната жалба се твърди наличие на основанията по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК за обезсилване, респ. за отмяна на въззивното решение, и се претендира присъждането на разноски. Поддържа се на първо място, че съставът на въззивния съд е нарушил диспозитивното начало в процеса, като е излязъл извън предмета на спора – без наличие на възражение от страна на ответниците е обсъждал съществуването и прилагането на клаузи от договора за кредитен лимит, касаещи задълженията за договорни и наказателни лихви. На следващо място се твърди допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон при извършеното тълкуване на ясни договорни клаузи, въз основа на което чрез подмяна на волята на страните е прието, че лихви върху усвоената сума от кредитния лимит, както договорни, така и наказателни, изобщо не се дължат. Сочи се също неправилно приложение на разпоредбите на чл. 84 и чл. 86 ЗЗД, както и необоснованост на изводите на съда относно момента на изпадане на длъжниците в забава и респективно обезщетението, което те дължат по силата на закона в размер на законната лихва за времето до предявяване на иска, установено от заключението на вещото лице по назначената от въззивния съд съдебно-счетоводната експертиза. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се основава на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните изрично формулирани въпроси: 1/. „Допустимо ли е въззивният съд да извършва проверка по правилността на първоинстанционното решение и в необжалваната му част и дали, произнасяйки се извън рамките на заявеното с въззивната жалба, въззивният съд може да влоши положението на жалбоподателя, при липса на жалба от противната страна?“; 2/. „Следва ли съгласно чл. 20 ЗЗД тълкуването на договора да бъде извършено съобразно изрично определените критерии, от които се извежда, че меродавна е изявената, а не предполагаемата воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение?; При прилагането на чл. 20 ЗЗД подлежат ли на тълкуване ясни уговорки между страните?“ Касаторът се позовава и на самостоятелните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. Ответниците по касационната жалба, чрез процесуален пълномощник, са депозирали кратък писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК, с който оспорват наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и основателността на жалбата. Претендират разноски. За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК и атакуваният съдебен акт подлежи на касационен контрол. За да постанови обжалвания краен резултат съставът на въззивния съд от фактическа страна е приел, че М. В. П., действаща лично и в качеството си на ЕТ „Иконом – М. П.“, и П. Й. П. са съответно кредитополучател и солидарен длъжник по три договора, сключени с ТБ МКБ ЮНИОНБАНК АД с правоприемник - „Първа Инвестиционна банка“ АД, а именно: Договори за кредит № 323-ГО-760/21.11.2006 г. и № 323-ГО-761/21.11.2006 г. и Договор за кредитен лимит № ГО-323-759/21.11.2006 г., както следва: По Договор за кредит № 760 Банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 39 400 евро за покупка на недвижим имот – склад, с краен срок на издължаване на кредита – не по-късно от 30.11.2021 г. По договор за кредит № 761 е предоставен кредит в размер на 30 500 евро за рефинансиране на текущи задължения с краен срок на издължаване – не по-късно от 14.12.2016 г. И в двата договора е договорен фиксиран лихвен процент от 7.45 % за първата година, променлив лихвен процент с база действащия шестмесечен EURIBOR и фиксирана надбавка, както и наказателна лихва при просрочие на задълженията – увеличен лихвен процент с 10 пункта. В чл. 15.2 е предвидено правото на Банката да обяви кредита за предсрочно изискуем и условията за това. И към двата договора са сключени анекси от 09.02.2011 г., като по договор № 761 крайният срок за погасяване на задълженията по кредита е удължен до 14.12.2020 г. С Договор за предоставяне на кредитен лимит № 759 Банката е предоставила кредитен лимит в размер на 123 400 евро, като съгласно т. 2 сумата 99 000 евро от този лимит се блокира за обезпечаване на вземанията по горните договори за кредит, както следва: в размер до 49 000 евро – за обезпечаване на вземането по Договор за кредит № 760 и в размер до 50 000 евро – за обезпечаване на вземането по Договор за кредит № 761. Съгласно т. 3.1.1 суми от блокирания лимит по т. 2 се усвояват единствено в случай, че кредитополучателят не издължи която и да е от погасителните вноски и/или лихви по предоставените кредити, обезпечени с настоящия кредит, и необходимост от тяхното предсрочно погасяване. В този случай Банката освобождава съответната част от лимита служебно и със средствата погасява задълженията, като оформя вземането си като дълг на кредитополучателя при условията на този договор. Съгласно т. 10.1 усвоените суми при условията на т. 3.1 са дължими един ден след усвояването им. Между страните по делото не е спорно, че кредитополучателят и солидарният длъжник са изпаднали в просрочие относно изпълнението на задълженията по двата договора за кредит. На 13.02.2019 г. са им връчени покани за доброволно погасяване на задълженията, съдържащи уведомления, че по Договор за кредит № 760 има просрочени изискуеми задължения в размер на 30 147.04 евро, а по Договор за кредит № 761 – 23 004.80 евро, представляващи сбор съответно от просрочена главница, просрочени лихви, комисионни, разноски, като е определен 7-дневен срок за погасяване на задълженията, при чието неспазване, без изпращане на повторно уведомление, Банката ще счита кредитите за изцяло и предсрочно изискуеми. В указания срок просрочените задължения не са били погасени, поради което всички вземания по двата договора са станали предсрочно изискуеми, считано от 21.02.2019 г. На 21.03.2019 г. Банката служебно е усвоила сумата 72 428.57 евро от блокирания кредитен лимит. На 28.09.2020 г. тя е връчила на длъжниците уведомления, че предоставеният кредитен лимит е усвоен и погасяването му се дължи в деня, следващ този на усвояването. Поради непогасяване на сумите в предоставения (7-дневен) срок за доброволно изпълнение, Банката е подала заявление по чл. 417 ГПК и се е снабдила със заповед за изпълнение за вземанията – предмет на настоящото производство. Въз основа на заключенията на вещото лице по ССЕ съдът е приел за установено, че сборът на задълженията по двата договора за кредит съответства на усвоената от Банката сума. От правна страна и за да отхвърли част от исковите претенции съставът на въззивния съд е приел следното: С настъпването на предсрочната изискуемост на всички вземания по договорите за кредит за Банката е възникнало основанието на т. 3.1.1 от Договор № ГО-323-759/21.11.2006 г. за служебно усвояване на сума от блокирания кредитен лимит. Вземането не е погасено по давност, тъй като произтича само от Договора за кредитен лимит, станало е изискуемо след 21.03.2019 г. и към датата на предявяване на исковата молба, респ. датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 12.11.2020 г., давностният срок не е изтекъл. Същевременно съдът е намерил за неоснователни претенциите на Банката относно вземанията за договорни и наказателни лихви за времето от датата на усвояване на блокирания кредитен лимит насетне – за посочените в исковата молба периоди. Приел е, след извършено на основание чл. 20 ЗЗД съвкупно тълкуване на клаузите на Договора за кредитен лимит, в чието съдържание е констатирал неясноти, непълноти и вътрешни противоречия, че лихви като претендираните страните не са уговорили. Въззивният съд е извършил съпоставка на множество конкретни уговорки, преценявани във връзка една с друга и с оглед цялостното съдържание и цел на договора, и е достигнал до извод, че по начина, по който са уговорени, клаузите за лихви се отнасят само до разполагаемата част от кредитния лимит, а не и до блокираната сума за обезпечаване на вземанията по двата договора за кредит, предмет на настоящото исково производство, доколкото връщането на усвоения от блокираната сума кредитен лимит става изискуемо незабавно. Приел е, че длъжниците са изпаднали в забава след получената покана, но в конкретния случай обезщетението за забава в размер на законната лихва се дължи от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. По приложното поле на касационното обжалване становището на настоящия съдебен състав произтича от следното: Не са налице релевираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. Въззивното решение в обжалваната част не е вероятно недопустимо по причина, че съдът е излязъл извън рамките на спорния пред него предмет по смисъла на чл. 269, изр. второ ГПК, тъй като разпоредбата касае правилността, а не допустимостта на решението, а в случая същото е било обжалвано изцяло. Не се установява и твърдяната очевидна неправилност, оплакванията във връзка с която са за неправилно приложение на закона и нарушение на правилата на формалната логика при тълкуването на разпоредбите на договора за кредит, както и за неприлагане на разпоредбите на чл. 86 ЗЗД и чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Очевидната неправилност е квалифициран и особено тежък порок на въззивното решение, въздигнат в самостоятелно основание за достъп до касация, който се изразява в особено грубо нарушение на правилата на формалната логика или в превратно прилагане на закона (в неговия обратен смисъл), установимо пряко от съдържанието на обжалвания съдебен акт. Неприложението и неправилното приложение на законовите разпоредби не попадат в посочената хипотеза, а от мотивите на решението в частта относно тълкуване на договорните клаузи не е видно да са нарушени опитните и логически правила. Оплакванията на касатора в тази връзка могат да се квалифицират единствено като основания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и като такива са ирелевантни за настоящата фаза на касационното производство. Не се установяват и основанията за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от наличието на изрично и ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото (т. е. включен в предмета на спора и обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства; касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от оплакванията и доводите в касационната жалба, предвид разликата между основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, касаещи съществото на касационната жалба, и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към селективната фаза на касационното производство; липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен по реда на чл. 290 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, съответно посочени и обосновани от него. В случая поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК първи въпрос – дали въззивният съд може да проверява първоинстанционното решение и в необжалваната му част и дали, произнасяйки се извън рамките на заявеното с въззивната жалба, въззивният съд може да влоши положението на жалбоподателя, при липса на жалба от противната страна, не може да се определи като значим за изхода на спора по конкретното дело. С въззивното решение съдът не е извършил проверка на първоинстанционното решение и в необжалваната му част, тъй като такава част липсва, нито е влошил положението на жалбоподателите. Като несъответстващ на правната воля на съда, въпросът не може да обуслови искания достъп до касационен контрол и това е достатъчно условие за недопускане на касационното обжалване. Въпросите, обобщено отнасящи се до приложението на чл. 20 ЗЗД и критериите за тълкуване на договора не са разрешени от въззивния съд в противоречие с трайно установената и цитирана от касатора практика на ВКС, която е в смисъл, че при наличие на неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, включително (но не само) при спор относно тяхното съдържание или значение, действителната обща воля на съконтрахентите се установява чрез тълкуване на отделните уговорки при спазване на въведените с чл. 20 ЗЗД критерии - договорните клаузи да се тълкуват не изолирано и формално, а във връзка една с друга, в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. При извършеното тълкуване съставът на въззивния съд не се е отклонил от тази практика – като е констатирал противоречия и неясноти в режима на уговорените лихви, той е извършил анализ на относимите клаузи в тяхната логическа взаимовръзка, при съобразяване на обичайното правно значение на употребените в договора термини, техния характер, както и целта на договора, в резултат на което е достигнал до извода, че уговорките не са относими към усвоените суми от блокирания кредитен лимит. Доводите, че съдът е тълкувал ясни клаузи и че е подменил волята на страните, изразена в договора, изцяло касаят правилността на съдебния акт в обжалваната му част и не съответстват на изложените в тази връзка мотиви на въззивния съд. Предвид изложеното по първия въпрос не се установява общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, а по втория – допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Надлежна обосновка на въпросите с оглед заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е направена, а и по тях е налице утвърдена съдебна практика при непроменена правна уредба. В заключение съдът намира, че не са налице основанията на закона за допускане на касационно обжалване. При този изход от спора ответниците по касация имат право на разноски за настоящата инстанция, но по делото не са представени доказателства за извършването на такива. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение