Определение № 4992 от 03.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4797/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба, подадена от „Варна Асет Мениджмънт” ЕООД чрез адвокат Д. Д. от САК, срещу въззивно Решение № 131 от 23.07.2024 г. по в.гр.д.№ 212/2024 г. на Апелативен съд – Варна, І състав.

Ответникът по жалбата Община Варна е депозирал отговор чрез юрисконсулт Ж. Х.. Поддържа, че липсват основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за защитата пред ВКС.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С въззивното решение е потвърдено Решение № 137 от 13.02.2024 г. по гр.д.№ 1727/2023 г. на Окръжен съд - Варна, с което е отхвърлен предявен от „Варна Асет Мениджмънт” ЕООД срещу Община Варна иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр.чл. 45 ЗЗД за сумата 60 775,06 лева, представляваща имуществени вреди под формата на претърпяна загуба в размер на платените такси и разноски по ТТР към ЗЧСИ в изпълнително производство по изпълнително дело № 497/2019 г. по описа на ЧСИ С. К.-Д.. Ищецът е поддържал, че вредите са му причинени от противоправното поведение на ответника и злоупотреба с право, изразяващо се в образуване и провеждане на принудително изпълнение по посоченото изпълнително дело за удовлетворяване на вземането на общината по Ревизионен акт № МР-РА-002 от 10.10.2016 г., вместо чрез удовлетворяване от предоставената от ищеца безусловна и неотменима банкова гаранция № 040354/09693 на „Банка Пиреос България” АД, ведно със законната лихва от 05.08.2019 г. до окончателното изплащане на задължението.

От фактическа страна е установено, че на 10.10.2016 г. органът по приходите към Дирекция „Местни данъци” при община Варна е съставил на „Варна Асет Мениджмънт” ООД ревизионен акт № МД - РА – 002 от 10.10.2016 г. за задължения за данък върху придобито имущество в размер на 2 028 007,48 лв. и лихви в размер на 37 5107,59 лв. Ревизионният акт е връчен на длъжника на 17.10.2016 г., който го е обжалвал първо пред горестоящия административен орган, а след това - и пред съда. Въззивният съд е съобразил, че съгласно чл. 157 ДОПК обжалването на ревизионния акт пред съда не спира неговото изпълнение, а съгласно чл. 127 ДОПК установеното с ревизионния акт задължение подлежи на доброволно плащане в 14-дневен срок от връчването на акта, а след изтичането на срока по ал. 1 ревизионният акт подлежи на принудително изпълнение, освен ако изпълнението е спряно по реда на ДОПК. По образуваното адм.д.№ 140/2017 г. по описа на Административен съд – Варна длъжникът е поискал спиране на предварителното изпълнение, като е представил обезпечение съгласно чл. 157, ал. 2 ДОПК вр.чл. 153 ДОПК, в случая - безусловна и неотменяема банкова гаранция № 043054/09693, издадена на 31.10.2016 г. със срок до 30.10.2017 г. вкл., продължена с анекс от 28.08.2017 г. – до 31.10.2018 г. и за сумата от 2 617 747,93 лв. С Определение № 2458 от 14.09.2017 г., съдът е спрял изпълнението на ревизионния акт до 31.10.2018 г. Следващите искания на ищеца за спиране на изпълнението на ревизионния акт с представени анекси №№ 2 и 3 към банковата гаранция (от 26.10.2018 г. и от 19.11.2018 г.) за продължаване на срока до 31.10.2019 г. и за увеличаване на сумата на обезпечението до размер на 2 826 461,63 лв., не са били уважени от съда (по съображения, че сумата по обезпечението не е била достатъчна да обезпечи събиране на главницата и лихвите по задължението). Така след 31.10.2018 г. ревизионният акт се е явявал подлежащ на предварително изпълнение. Такова не е предприето. С Решение № 9825 от 26.06.2019 г. по адм.д.№ 3328/2019 г. Върховният административен съд е оставил в сила Решение № 2495 от 21.12.2018 г. по адм.д.№ 140/2017 г. на Адм.съд - Варна, с което частично е било отменено задължението по ревизионния акт за главницата и за лихвата за забава.

На 09.07.2019 г., общината е пратила до длъжника съобщение за доброволно изпълнение по чл. 182, ал. 2, т. 1 ДОПК, връчено на ищцовото дружество на 11.07.2019 г. Със съобщението е посочен размера на задължението, даден е срок за доброволно изпълнение с предупреждение за предприемане на принудително изпълнение чрез ЧСИ след това.

На 24.07.2019 г. (в срока по поканата) ищецът е подал до Върховния административен съд молба за отмяна на влязлото в сила решение, по която е образувано адм.д.№ 9605/2019 г., приключило на 11.11.2019 г. с решение за отхвърлянето й. В това производство, длъжникът отново е поискал спиране изпълнението на ревизионния акт, което е оставено без разглеждане от съда на 10.10.2019 г.

На 05.08.2019 г. кредиторът Община Варна е подал молба и е образувано изпълнително производство по изп.д.№ 20197180400497 по описа на ЧСИ С. К. - Д. за събиране на потвърденото от съда вземане по ревизионния акт, след частично прихващане. По изпълнителното дело са извършени проучвания на имущественото състояние на длъжника и са предприети действия по налагане на запори и възбрани. На 08.08.2019 г. е връчена поканата за доброволно изпълнение на длъжника, в която е посочен размерът на задължението и дължимите такси и разноски за ЧСИ съгл. ТТР към ЗЧСИ, срещу които длъжникът не е подал жалба.

На 09.08.2019 г. „Варна Асет Мениджмънт” ООД е уведомил съдебния изпълнител, че в полза на кредитора е издадена банкова гаранция и е настоявал взискателят да се удовлетвори от сумата по нея. Поискал е вдигане на наложени възбрани и запори на вземания от трети лица. На 13.08.2019 г. дружеството - длъжник е уведомило общината – кредитор, че оригиналът на издадената за обезпечаване на вземането му банкова гаранция се намира в кориците на адм.д.№ 140/2017 г. по описа на Адм.съд - Варна, че същата не е усвоена и е „нелогично” предприемането на изпълнително дело и натрупване на излишни разходи.

На 22.08.2019 г., съдебният изпълнител е издал и изпратил на общината удостоверение за размера на дълга по изпълнителното дело, като е посочил по пера и сумите за дължимите такси и разноски по ТТР към ЗЧСИ в общ размер от 60 654,06 лв.

Общината, чрез обслужващата си банка „ЦКБ” АД, е депозирала до „Банка Пиреос България” АД (първоначално на 10.09.2019 г., поправено на 20.09.2019 г. и получено от банката-гарант на 26.09.2019 г.) искане за плащане по банковата гаранция на сумата от 2 389 604,70 лв., дължима към 22.08.2019 г., включваща главница, лихви за забава до датата на ревизионния акт, законна лихва върху неплатената главница от 17.09.2016 г. до 22.08.2019 г., юрисконсултско възнаграждение и такси по Тарифата към ЗЧСИ. Плащането от банката гарант на цялото задължение, предмет на изпълнителното дело (включително разноските и таксите по Тарифата към ЗЧСИ) е било преведено на общината на 03.10.2019 г.

На 31.10.2019 г. „Варна Асет Мениджмънт” ООД е подал молба до съдебния изпълнител и до взискателя, в която е посочил, че на 23.10.2019 г. е платил по договора за банкова гаранция на банката - гарант сумата от 2 389 604,70 лв. и е настоявал за потвърждаване погасяването на пълния размер на задължението и за прекратяване на производството по изпълнителното дело. На 04.11.2019 г. общината е подала молба за прекратяване на изпълнителното дело. На 04.11.2019 г. съдебният изпълнител е поискал от общината да преведе по изпълнителното дело сумите за такси и разноски в общ размер от 60 775,06 лв., което длъжникът е сторил на 02.01.2020 г. и изпълнителното дело е приключено с постановление на основание чл. 433, ал. 2 ГПК.

От правна страна е прието, че предявените искове са по чл. 49 ЗЗД вр.чл. 45 и чл. 3 ГПК - за заплащане на обезщетение за вреди, причинени на ищеца от злоупотреба с процесуални права, изразяваща се в образуване на изпълнително дело и обременяване на длъжника с такси и разноски при възможност за удовлетворяване на вземането по издадена на кредитора банкова гаранция от банка-гарант. Посочено е, че за да се приеме наличие на злоупотреба с право, необходимо е ищецът да докаже главно и пълно, че с предприетото принудително изпълнение от частен съдебен изпълнител общината е целяла единствено да увреди насрещната страна. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че ответникът не е действал при злоупотреба с право с искането за образуване на изпълнително дело за събиране на вземанията му по влязъл в сила ревизионен акт, вместо упражняване на правата му по издадена в негова полза банкова гаранция. Съгласно чл. 127 ДОПК издаденият от общината ревизионен акт е подлежал на предварително изпълнение по силата на закона, като срокът за доброволно плащане е 14-дневен и е започнал да тече от връчване на ревизионния акт на 17.10.2016 г. След изтичане на този срок общината е имала право да пристъпи към принудително изпълнение, независимо от обжалването на акта, тъй като съгласно чл. 157, ал. 1 ДОПК обжалването на ревизионния акт пред съда не спира неговото изпълнение. Спирането на изпълнението на ревизионния акт е станало на основание чл. 157, ал. 3 ДОПК с Определение № 2458 от 14.09.2017 г. по адм.д.№ 140/2017 г. на Адм.съд – Варна и то е действало само до 31.10.2018 г. Липсата на предприето от общината принудително изпълнение в този период сочи на добросъвестност на общината и липса на целенасочени действия за увреждане на длъжника. Напротив, в периода преди и след срока на спирането, ревизионният акт е подлежал на изпълнение от длъжника – ищец в настоящото производство, но той не е предприел доброволно такова. Длъжникът не е платил задължението си и след влизане в сила на 26.06.2019 г. на Решение № 2495 от 21.12.2018 г. на Адм.съд – Варна, с което задълженията по ЗМДТ в размер на 1 526 458,81 лв. – главница, лихви до 17.09.2016 г. в размер на 336 329,10 лв. и лихви от 17.09.2016 г. върху главницата до окончателното й плащане, са станали безспорни. Напротив, на 24.07.2019 г. дружеството е подало молба за отмяна на влязлото в сила решение и е отправило искане за ново спиране. Именно защото срокът за доброволно изпълнение, даден с връчването на ревизионния акт на 17.10.2016 г. е изтекъл, след последващото изтичане срока на спирането (след 31.10.2018 г.), вземането е подлежало на принудително събиране. Общината не е имала задължение да връчва нова покана за доброволно изпълнение, поради което е без значение фактът дали длъжникът е бил поканен отново да плати задълженията си и дали е бил предупреден за неблагоприятните последици от това и за възможните действия по събиране на вземането. Предвиденото в чл. 182, ал. 1 ДОПК (че ако задължението не бъде изпълнено в законоустановения срок, преди да бъдат предприети действия за принудителното му събиране, органът, установил вземането, съответно орган на Националната агенция за приходите, може да уведоми длъжника писмено, по телефона, с посещение на място, с електронно съобщение на посочен от него електронен адрес и/или по друг подходящ начин за последиците и възможните действия по събирането на вземането, в случай, че не изпълни доброволно определените задължения) е възможност на органа, установил вземането, а не негово задължение. Нещо повече – в случая общината е връчила ново съобщение на длъжника за доброволно изпълнение и е предупредила за образуването на изпълнително дело, което също сочи на добросъвестност при упражняване на правата й на кредитор. До предприетото принудително изпълнение и то едва след влизане в сила на решението на административния съд (факт също оборващ твърдението за умисъл за причиняване на вреда на длъжника) е довела липсата на доброволно изпълнение на задължението от длъжника в един продължителен период от време. По тези съображения като неоснователни са определени доводите на ищеца, че дружеството действало добросъвестно и обезпечило изцяло събирането на задълженията по ревизионния акт и че нямало причина за образуване на изпълнително дело и натоварване длъжника с разноски за такси. Учредяването на обезпечение в полза на кредитора - ответник е направено от длъжника с цел спиране от съда на предварителното изпълнение на ревизионния акт, като банковата гаранция и последващите анекси за увеличаване на размера й и за продължаване на срока й са били представени по административното дело, като банковата гаранция е обезпечавала само изпълнение по влязъл в сила ревизионен акт. Обезпечението чрез банковата гаранция е в полза на кредитора, но то не задължава последния, а само му предоставя възможността да се удовлетвори от него (и то след влизане в сила на ревизионния акт). Кредиторът разполага с правото да пристъпи към принудително изпълнение на задължението и образуването на изпълнително дело при ЧСИ е правомерно действие, а съвкупната преценка на останалите му действия сочи на добросъвестно упражняване на това право. Недоказана от ищеца е целта на кредитора да увреди длъжника чрез упражняването на това право предвид това, че общината е можела да реализира правото си на принудително изпълнение в период преди влизане в сила на ревизионния акт, което тя не е сторила, а от друга страна длъжникът не е изпълнил доброволно задължението си, включително и след влизане в сила на решението на съда по обжалването. Прието е, че ищецът-длъжник претендира от кредитора си полагане на по-голяма грижа, отколкото сам той е положил за своите работи. Кредиторът не може да бъде държан отговорен и за предпочетения ред за принудително изпълнение, щом няма никакви доказателства, че е действал с намерение да навреди на длъжника със сумите на събраните такси за принудително изпълнение от частния съдебен изпълнител. Затова за неоснователни са намерени и оплакванията, че събирането на дължимите суми е можело да се осъществи и от публичен съдебен изпълнител по реда на ДОПК и без такси за ЧСИ. Отделно от това, поканата за доброволно изпълнение в изпълнителното производство е връчена на ищеца на 08.08.2019 г., като в същата е обективирано и постановлението за таксите и разноските, дължими в полза на ЧСИ, но длъжникът не го е обжалвал, т.е. той не е упражнил правото си да възрази срещу дължимостта на начислената от ЧСИ такса по чл. 26 от ТТР към ЗЧСИ, с която понастоящем е изразил несъгласие с довод, че задължението му било събрано от банковата гаранция, а не чрез предприетите от съдебния изпълнител принудителни действия (сочена като преобладаваща част от размера на причинените му от ответника вреди). Подчертано е, че в случая самият длъжник е дал указания на кредитора за погасяване на задълженията за таксите от сумата, преведена на общината чрез упражняване на правото по банковата гаранция, които указания кредиторът е изпълнил (факт, също сочещ на добросъвестност у него).

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като точно и ясно мотивира кои и защо възприема и кои не;

2. Противно ли е на добрите нрави, когато кредитор, разполагащ със способ за събиране на вземането си, изключващ публично-властническа намеса, предприеме действия за събиране на вземането си с публично-властническа намеса и натоварва длъжника с допълнителни разноски, които иначе не биха били дължими при предприемане на способа, изключващ публично-властническа намеса;

3. Може ли да се приеме за добросъвестен кредитор, който при два равнопоставени способа за събиране на вземанията си, избере този способ, който натоварва длъжника с плащането на допълнителни такси и разноски;

4. Нарушение ли е на общия принцип да не се вреди другиму когато кредитор с два равнопоставени способа на изпълнение избере този, който натоварва длъжника с допълнителни такси и разноски.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не е налице основание за допускане на обжалването.

Първият въпрос от изложението не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В съответствие с безпротиворечиво приеманото от ВКС, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, разгледал е доводите и възраженията на страните. Мотивите му отразяват извършена правораздавателна дейност по съществото на спора. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по останалите въпроси от изложението. Същите не отговарят на изискванията към правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и тълкуването, направено с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Всеки от тях съдържа твърдения за факти, които въззивният съд е счел за недоказани след анализ и преценка на събраните по делото доказателства, както и правни доводи, които съдът не е възприел по съображения за тяхната неоснователност. Въззивният съд не е приемал, че са налице материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД. Напротив – прието е, че действията на ответника по образуване на изпълнително дело по законоустановения ред не могат да доведат до ангажиране на деликтната му отговорност, доколкото по делото не е установено да е налице злоупотреба с право. Злоупотребата с право е противоправна, тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал.2 от Конституцията), както и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). В случая не е установена недобросъвестност на ответника във връзка с направеното искане за образуване на изпълнително дело за събиране на вземанията му по влязъл в сила ревизионен акт. Изводите, до които е достигнал въззивният съд в резултат на преценка на фактите и доказателствата по делото, имат значение за правилността на решението, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК.

Не е налице и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед настоящото произнасяне касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски при условията на чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на сумата 200 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия