Определение № 262 от 08.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3365/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Г. М. от Русенска окръжна прокуратура, срещу въззивно решение № 120/04.06.2021 г., постановено от Русенски окръжен съд по в.гр.д. № 192/2021 г. в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. И. П. обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в размер на 8 000 лв., на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 07.04.2017 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна В. И. П. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Жалбата съдържа и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Русенски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Русенски районен съд, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на В. И. П. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 8000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.04.2017 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводни разноски по чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. За да постанови този резултат, въззивният съд установил (самостоятелно и като препратил към мотивите на първата инстанция), че с постановление от 14.10.2011 г. на РП – Русе е образувано досъдебно производство срещу И. Г. А., Г. И. А. и В. И. П. за извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. С постановление от 23.08.2012 г. В. П. е привлечен в качеството на обвиняем по образуваното досъдебно производство. С постановление от 20.09.2012 г. на разследващ орган на П. е взета мярка за неотклонение “парична гаранция“ в размер на 5000 лв. П. е заплатил гаранция и предоставил доказателства за това. С ново постановление от 28.05.2013 г. лицето е привлечено в качеството на обвиняем по досъдебното производство, за това, че през периода от 30.10.2010 г. до 10.11.2010 г. в [населено място], противозаконно е присвоил чужди движими вещи – парична сума в размер на 120 000 лв., собственост на румънски гражданин, които владеел, като обсебването било в големи размери – престъпление по чл. 206, ал. 3 пр. 1 вр. чл. 206, ал. 1 НК. На 12.09.2013 г. е приключено разследването по досъдебното производство и същото е изпратено от разследващия полицай на Районна прокуратура – Русе с мнение за предаване на съд на П. за престъпление по чл. 206, ал. 3 НК. Районната прокуратура е изготвила обвинителен акт срещу П. на 13.12.2013 г. - за извършване на престъпление по чл. 206, ал. 3 пр. 1 вр. чл. 206, ал. 1 НК. Същият е внесен в РС – Русе и е образувано нохд № 2794/2013 г. С присъда по това дело П. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 206, ал. 3 пр. 1 вр. чл. 206, ал. 1 НК. Наложено му е наказание “лишаване от свобода“ за срок от четири години при първоначален общ режим на изтърпяване. П. е обжалвал. Образувано е въззивно дело и по него присъдата на първоинстанционния съд е отменена, П. е оправдан, отменена е и мярката му за неотклонение. Впоследствие, с решение от 22.05.2015 г. на ВКС въззивната оправдателна присъда е оставена в сила. Съдът приел, че в периода, в който е продължило воденото срещу В. П. наказателно производство и в резултат на същото, последният претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативно отражение върху психо-емоционалното му състояние. В заключение въззивната инстанция намерила, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Определила паричен еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди, които определил по справедливост. Съдът посочил още, че паралелно с воденото наказателно производство, предмет и на настоящото дело, срещу П. се водели и други две – приключили с осъдителни присъди и наложено ефективно наказание “лишаване от свобода“. Приел, че настъпилите неимуществени вреди през исковия период имат връзка с всички наказателни производства, водещи се едновременно, без да може конкретно да се направи разделение от кое производство какви са точно вредите, но фактът, че са налице паралелни производства според съда също оказва влияние върху справедливия размер, който следва да се присъди по делото. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди съдът да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта във връзка с подлежащите на обезщетение неимуществени вреди, да изложи мотиви за значението на тези обстоятелства относно размера на дължимото обезщетение и за причинно-следствената връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди – твърди се противоречие на въззивното решение с т. 3 и 11 на ТР № 3/02.04.2005 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 г., ОСГК, т. 2 на ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК; при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, как се прилага общественият критерий за справедливост - твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 202/20.06.2016 г. на ВКС по гр.д. № 403/2016 г., IV г.о., както и множество други актове на касационната инстанция, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че от поставените правни въпроси, уточнени от настоящи състав, от значение за постановения резултат и разрешени в противоречие с цитираната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД, са тези: трябва ли съдът да изложи мотиви за значението на всички конкретно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта относно размера на дължимото парично обезщетение и как се прилага общественият критерий за справедливост за причинно-следствената връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди В заключение, касационно обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Мотивиран от горното, съдът