Определение № 50829 от 11.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 970/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Б. И., чрез процесуален представител адв. И. А., против решение № 419 от 09.12.2021 г., постановено по в. гр. д. № 716/2021 г. на Окръжен съд - Плевен, с което след частична отмяна на решение № 260434 от 11.06.2021 г. по гр. д. № 6400/2020 г. на Районен съд - Плевен е уважен изцяло предявения от Т. Ю. Й. против Д. Б. И. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата от 10 072,37 лева, представляваща стойността, с която се е увеличила пазарната стойност на имот – втори етаж на къща, находяща се на [улица] [населено място], в резултат на направени от ищеца подобрения, ведно със законната лихва, считано от подаването на исковата молба – 27.11.2020г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, иска се отмяната му и отхвърляне на предявения иск поради погасяването му чрез прихващане. Касаторът счита, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Заявено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК. Ответникът по жалбата Т. Ю. Й. в писмен отговор, подаден чрез адв. П. К., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ответницата дължи на ищеца на основание чл. 59 ЗЗД сумата от 10 072,37 лева, представляваща по-малката сума от тази на разходите, които ищецът като държател е направил за строително-ремонтни работи в имота на ответницата и с която сума е обеднял, и сумата, с която се е увеличила стойността на имота в резултат на извършените дейности и с която ответницата се е обогатила. Задължението на ищеца за заплащане на ответницата на обезщетение за ползване на имота от м. ноември 2016 г. до напускането на имота през м. август 2020 г. е погасено поради заявеното прихващане от ищеца със сумата от 200 лева месечно, давана от него за издръжка на ответницата за същия период. Съгласно заключението на вещото лице общата месечна сума за обезщетение за ползването на част от втория етаж и на помещения като склад от първия етаж е по-малка от 200 лева. При това положение, не са налице основания сумата за обезщетение за ползване да се прихване от сумата, с която се е увеличила стойността на имота по иска, тъй като същата се прихваща от сумата на даваната издръжка през същия период от ищеца. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поставя следните правни въпроси: 1. „За успешното провеждане на иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД следва ли да установи действителният размер на обогатяване на ответника, включително чрез експертиза да бъде определена пазарната цена на имота към релевантната дата с и без съответното строителство?“; 2. „При иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД налице ли е общ факт и обща група от факти между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника?“; 3. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като при противоречиви свидетелски показания следва ли да обоснове защо дава вяра на едни, а не кредитира други?“; 4. „Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по материалноправния спор само в рамките, поискани от страната във въззивната жалба?“; 5. „Допустим ли е иск, черпещ правно основание от нормата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, когато той не е единственото средство за защита, с което обеднелият разполага?“; 6. „Елемент ли е от фактическия състав на института на неоснователното обогатяване причинната връзка между обогатяване и обедняване?“; 7. „Коя е страната в спор по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, носеща тежестта за установяване на по-малката сума между обедняването и обогатяването?“; 8. „Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани в спора доказателства и да ги оцени в тяхната съвкупност според придадената им от закона доказателствена сила?“; 9. „Всички ли установени с допустими доказателствени средства преки разходи за извършените СМР на имота, собственост на ответницата, в резултат, на които е увеличена стойността на имота, подлежат на възстановяване/заплащане от неоснователно обогатилия се или само тези от тях, които са били надлежно фактурирани?“; 10. „Необходимо ли е въззивният съд да излага в решението си собствени мотиви, в които да се произнесе по всички наведени от страните доводи и възражения, за да обоснове решаващите си изводи или излага само такива свързани с решаващата си воля?“; 11. „Кой е моментът, от който се счита, че собственикът на недвижим имот, в който са извършени подобрения, се е обогатил – моментът, в който са приключили ремонтните дейности, или моментът, в който собственикът започне да осъществява фактическа власт?“; 12. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по всички възражения, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните във въззивната жалба предели?“ и 13. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор, доколкото предвидената в чл. 272 ГПК възможност не дерогира изискването по чл. 236 ал. 2 ГПК?“. Сочи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поставените в изложението въпроси под номер 1 и 9 са неотносими, доколкото пред въззивния съд решението не е било обжалвано касателно изводите за стойността на извършените СМР. Въпросите под номер 2, 4, 5, 6, 7 и 11, касаещи фактическия състав на предявения иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. Същите са твърде общо теоретично и хипотетично зададени. Касаторът не ги привързва с конкретни оплаквания по правилността на въззивното решение. Останалите поставени въпроси под номер 3, 8, 10, 12 и 13 за задълженията на въззивния съд са разрешени изцяло в съответствие с трайната практика на ВКС, съгласно която правните изводи на съда /включително тези относно преюдициалните за спора въпроси/, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. Те следва да са основани върху приетите за установени от съда, релевантни за спора обстоятелства по делото, които следва да бъдат подведени под хипотезиса на приложимите материалноправни норми. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Въззивният съд в качеството си на инстанция по същество на спора следва да изведе свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. Въззивният съд в обжалваното решение не се е отклонил от практиката на ВКС. В случая съдът е извършил анализ на събраните по делото доказателства заедно и поотделно, включително и в тяхната съвкупност и взаимовръзка и е направил обосновани изводи по всички наведени от страните доводи и възражения относно правилността на първоинстанционното решение. Съобразил, че от свидетелските показания е установено даването от ищеца на ответницата на пари за издръжка по 200 лв. месечно и заплащане на консумативи, както и, че тази сума е по-голяма от дължимото обезщетение за ползване. При това положение, не са налице основания, сумата за обезщетение за ползване да се прихване от сумата, с която се е увеличила стойността на имота по иска, тъй като същата се прихваща от сумата на даваната издръжка през същия период от ищеца. Касаторът не е посочил доказателства и доводи на страните от значение за изхода на делото, които да се са обсъдени от съда, или правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, които да не са обсъдени от съда, а излага оплакванията и несъгласието си с фактическите и правни изводи на съда във въззивното решение. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че касаторът не обосновава наличието на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е обосновал разрешен с въззивното решение правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Отделно от това, по разрешените с въззивното решение въпроси има формирана задължителна съдебна практика, която не се нуждае от промяна. Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ЗЗД на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 500 лева – за адвокатско възнаграждение. Настоящият състав намира направеното с касационната жалба възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника по касационната жалба по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно с оглед конкретната фактическа и правна сложност на делото. Адвокатският хонорар е в минималния предвиден в чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията изм. ДВ бр. 84 от 2016 г./ размер за подаване на отговор на касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК без процесуално представителство. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение