Определение № 402 от 18.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 776/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. М. В. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 11994 от 15.09.2020 г. по гр.д.№ 3502/ 2019 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд от 27.02.2019 г. по гр.д.№ 144/ 2015 г. и по този начин са отхвърлени предявените от касатора против „Топлофикация София“ ЕАД, [населено място], искове, квалифицирани по чл.59 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумите 70 000 лв /частичен иск от общо 95 932 лв/, представляваща обезщетение за периода 10.06.2010 г. – 12.06.2013 г. за неоснователно използване на недвижими имоти на ищеца - УПИ № ... и УПИ № ..., по плана на [населено място], кв. 312б, м-ст „К. село – П. к.“, с обща площ от 1 312 кв.м. и 10 524 лв – обезщетение за забавено изпълнение в размер законната лихва върху главницата за период 10.06.2010 г. - 12.06.2013 г. Жалбоподателят претендира въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол по правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС следва да бъдат прецизирани в следния смисъл: допустимо ли е съдът да приеме, че е налице добросъвестно владение на имот, без да направи анализ на всички налични доказателства и да изложи мотиви налице ли е правно основание за владение и ползване сервитут върху обект, без на собственика на служещия имот да е платено обезщетение; допустимо ли е съдът да постанови, че в полза на ответника е изтекла придобивна давност, без да изложи мотиви по възможността за установяване на владение с оглед търпимостта на обекта и липсата на първоначален акт за пускането му в експлоатация; и допустимо ли е съдът да приеме наличие на добросъвестно владение без да направи преценка и да изложи мотиви по липсата на съгласие у собственика за извършване на ремонтни работи в обекта и при заведена от него искова молба за заплащане на обезщетение за ползване на имота му в нарушение на законови разпоредби. Поддържа наличието на всички допълнителни основания по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. В допълнително изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на обжалването с оглед решение на Конституционния съд по к.д.№ 2/ 2020 г. Това изложение съдът не обсъжда, тъй като е подадено след срока по чл.283 изр.1 ГПК, а същото не съдържа и формулировка на правен въпрос, по който обжалването да бъде допуснато. Ответната страна „Топлофикация София“ ЕАД оспорва жалбата с доводи за правилност на обжалваното решение, без да вземе отношение по наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд приел за безспорно между страните, че ищецът е собственик на процесните имоти, за чието ползване претендира обезщетение. През единия от тях преминавало топлопроводно отклонение с дължина 31 м, захранващо абонатна станция в съседен блок и въведено в експлоатация на 01.12.1974 г. Отклонението било заведено като дълготраен материален актив на „Топлофикация София“ ЕАД и се експлоатирало от дружеството и към момента. Липсата на разрешение за ползване на строежа и други строителни книжа за първоначално изградения участък от топлопровода и топлопроводното отклонение към абонатната станция не правели строежа незаконен. Той би бил такъв, ако с оглед състоянието, в което е извършен, е нетърпими от закона поради нарушаване на техническите, технологическите, санитарно-хигиенните, противопожарните и архитектурно-градоустройствените изисквания, действащите строителни планове и техническите нормативи. В случая топлопроводът бил въведен в експлоатация през 1974 г. и понастоящем функционирал, отговарял на техническите изисквания за този вид енергийни обекти и затова липсата на строителни книжа сама по себе си не можела да обоснове извод за незаконността му. Той се явявал търпим строеж по смисъла на § 16 ПР ЗУТ и не подлежал на премахване и забрана за ползване. Затова съдът намерил за неоснователни всички възражения на ищеца, свързани с липсата на строителни книжа. Посочил, че топлопроводът представлявал енергиен обект по смисъла на § 1 т. 23 ДР ЗЕ от 2003г. /отм/ и на идентичната разпоредба на § 1 т. 17 ДР ЗЕЕЕ /отм./ и че съгласно чл.60 ал.2 т. 1 ЗЕЕЕ /отм./ в полза на ответното дружество като собственик на енергийния обект възникнало по силата на самия закон сервитутно право. Сервитутът запазил действието си по силата на § 26 ал.1 ПЗР ЗЕ и давал право на ответното дружество да ползва безвъзмездно частта от имота, в който се намирал енергийният обект. Ищецът, макар да бил собственик на този имот, бил длъжен да търпи ограничение в упражняваното свое право на собственост в пълен обем. Затова неоснователно се явявало поддържаното от ищеца твърдение, че при упражняването на съществуващото сервитутно право в сервитутната зона ответното дружество неоснователно го лишавало от ползване на имота. Единствено условие за възникване на сервитутното право било енергийният обект да е съществуващ при влизане в сила на ЗЕЕЕ (отм.), а тъй като това било установено по делото, към този момент било породено сервитутно право, за упражняването на което неговият носител не дължал обезщетение на собственика на служещия имот. За неоснователно съдът счел и възражението на ищеца, че извършените през 2003 г. разширение и ремонт на топлопровода водели до възникване на нов енергиен обект по смисъла чл.60 ал.2 т.2 ЗЕЕЕ /отм./ Посочил, че при този ремонт били заменени старите тръби с нови, но с непроменен вътрешен диаметър спрямо съществуващите от 1974 г. - 273 мм на основния топлопровод и 89 мм на отклонението, затова не ставало дума за нов енергиен обект. Като краен резултат съдът извел, че щом при влизане в сила на ЗЕЕЕ /отм./ било възникнало сервитутно право за използване на процесния енергиен обект, което не е погасено, ответникът имал правно основание за ползване на процесния имот. Това изключвало една от кумулативно необходимите предпоставки, обуславящи възникването на твърдяното спорно право, затова предявените искове били неоснователни. С оглед тези мотиви на въззивния съд, нито един от поставените от касатора правни въпроси не обуславя обжалваното решение. Всички въпроси касаят приложението на института на придобивната давност, на която въззивният съд не се е позовал. Той е отхвърлил иска не защото ответникът е придобил по давност сервитутно право, а защото е приел, че такова право в негова полза е възникнало по силата на закона, с приемането на ЗЕЕЕ /отм./ през 1999 г. и защото това право не е погасено по някой от предвидените в закона способи. По отношение на тези му изводи въпросите, свързани с приложението на института на придобивната давност, нямат никакво отношение, а по необуславящи обжалваното решение правни въпроси касационното обжалване не може да бъде допуснато. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК и