Определение № 2890 от 06.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1432/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца ДП “НАЦИОНАЛНА КОМПАНИЯ “ЖЕЛЕЗОПЪТНА ИНФРАСТРУКТУРА”, ЕИК[ЕИК], против решение № 152/06.03.2024 г. по в.т.д. № 900/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, с което след отмяна в обжалваната осъдителна част на решение № 261071/10.08.2023г. по гр.д. № 857/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, I-11 състав, са отхвърлени предявените от настоящия касатор срещу “БДЖ – ТОВАРНИ ПРЕВОЗИ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], искове с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45 и чл. 86 ЗЗД за сумата от 107055,10 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от увреда на железопътна инфраструктура на гара Дупница от дерайлиране на 23.01.2016 г. на влакова композиция, обслужвана от влак № 50601, собственост на ответника и управляван от негови служители, заплатени от ищеца по договор № 5507/14.09.2016 г., сключен с ДЗЗД “Консорциум железен път 2012-2016”, и сумата от 54 305,50 лева - лихва за забава върху главницата за периода от 23.01.2016 г. до 21.01.2021 г. С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания по чл.281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Подчертава се, че спорно по делото е наличието на пряка причинно-следствена връзка между деянието на ответника и настъпилите вреди. Според касатора, от представените и събрани по делото доказателства се установява, че възстановителните дейности по повредения и унищожен железен път са преминали през два етапа - първият са първоначалните дейности и извършените за тях разходи за възстановяване на движението със скорост до 25 км/ч, което се прави непосредствено след дерайлиране и е с цел осигуряване придвижването по железопътната линия макар и с минимална скорост возила (които не са претендирани с разглежданата искова молба), а вторият етап са дейностите по цялостно възстановяване на експлоатационния капацитет на влаковото движение, което е предвидено за конкретния железен път. Претендира се да бъде отменено въззивното решение и да бъдат уважени предявените искове в горепосочените размери, както и да бъдат присъдени на касатора направените разноски във всички съдебни инстанции. В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК се иска допускане на касационен контрол на обжалвания съдебен акт поради очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Оспорва се заключението на въззивния съд, че само разходите до възстановяване на движението до 25 км/ч по инфраструктурата и нейните елементи водят до възстановяване на имуществото в първоначалното му състояние. Счита се, че неоснователен и в противоречие със заключението на вещите лица по изготвената и приета по делото комплексна съдебно-техническа експертиза е изводът на въззивния съд, че заплатените по договора суми са такива за СМР, представляващи извършване на основен ремонт на ДМА на ищеца и променящи първоначалното му състояние, т.е. не водят до възстановяване на съществуващото положение, а до подобряването му. Изтъква се, че в експертизата е посочено, че размерът на ремонтно-възстановителните работи, свързани с причинените разрушения по жп инфраструктурата при типа на горно строене, каквото е било към момента на настъпване на жп произшествието, е в размер на 107 055,10 лева, в какъвто размер искът е уважен от първата инстанция, и това отразява пазарната стойност на СМР, нужни за отстраняване на причинените щети при дерайлирането на гореописания влак на 23.01.2016 г. Сочи се, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на чл. 236, ал. 2 вр. с чл.12 и чл. 235, ал. 2 ГПК относно изискуемото от закона и доразвито в задължителната (ППВС № 1/1953 г.) и константна съдебна практика съдържание на мотивите към съдебното решение, които в случая страдат от непълнота и противоречия. Ответникът по касация “БДЖ – ТОВАРНИ ПРЕВОЗИ” ЕООД в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва жалбата като неоснователна. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. В случая въззивният съд, сезиран с въззивна жалба на ответника, за да отмени първоинстанционното решение в обжалваната уважителна част и да отхвърли изцяло предявеният осъдителен иск за обезвреда по чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД, е приел, че между страните не се спори и се установява представения по делото Окончателен доклад от техническо разследване на железопътно произшествие, че на 23.01.2016 г. в гара Дупница е настъпило дерайлиране на девет вагона от състава на товарен влак № 50601 при влизане в гара Дупница на стрелка № 10, в резултат на което е увредена инфраструктура на обекта. Посочил е, че гарата по смисъла на чл. 57 от Наредба № 58 представлява експлоатационен пункт, тъй като е част от терените, технологичните сгради и обектите на железопътната инфраструктура, свързани с управлението на движението на влаковете, безопасността на движението и превоза на товари и пътници, и щетите настъпват пряко в патримониума на ищеца ДП “НКЖИ”. Той е активно легитимиран, а ответникът следва да възстанови настъпилите вреди в случай, че е налице противоправно поведение на служителите му, както и причинно-следствена връзка между деянието и вредоносния резултат. При съвкупната преценка на доказателствата, основно заключението на вещото лице доц. д-р инж. К. В., решаващият състав на САС е стигнал до извода, че непосредствената причина за настъпването на инцидента е поведението на локомотивния машинист, който въпреки създалата се обстановка, тежките метеорологични условия и указанията на чл. 20, ал. 1 от Инструкция за работата на машиниста с локомотивната и автоматичната влакови спирачки, за времената за разхлабване на спирачките в зависимост от режима им на работа, не изчаква необходимото време за разхлабване и зареждане на спирачната система и е допуснал грешки при двата опита за спиране. Тези грешки заедно с недостатъчната спирачна маса са довели до изтощаване спирачките на влака, съответно довеждат до прекомерно увеличаване на скоростта на влака и изпадането му в състояние на неуправляемост. Въззивният съд е стигнал до заключението, че поведението на служител на ответника е противоправно, тъй като е в нарушение на предписани правила и норми за работа със спирачките и следва да ангажира отговорността на ответника, като не са установени обстоятелства, изключващи тази отговорност. Въззивният състав е отделил като спорно по делото наличието на пряка причинно-следствена връзка между деянието на ответника и настъпилите вреди. Безспорно е дерайлирането на влака и настъпването на вредите, описани в констативния протокол на комисията. Съобразил е изявленията на ищеца в уточняващата молба от 23.09.2021 г., че тези вреди са изцяло репарирани със собствени средства по вид и размер, изцяло съвпадащи с отразените в констативния протокол и които не са предмет на исковата претенция. Отбелязал е, че предмет на разглеждания иск са заплатеното възнаграждение за извършени СМР за дейности, които съгласно вещите лица не могат да се считат като аварийно-възстановителни работи, а е следвало да бъдат изпълнени през годините по съществуващите проекти на коловозното развитие на гара Дупница или да бъдат предвидени отделно проектни разработки във връзка с подобряване на техническите параметри на железния път, стрелките, контактната мрежа и осигурителна инсталация на гарата. В тази част искът е отхвърлен и решението е влязло в сила. При тези данни е посочил, че предмет на въззивното производство е единствено сумата от 107 055,10 лева, която е изчислена от вещите лица по комплексната СТЕ като стойност на ремонтно-възстановителните работи, свързани с причинените разрушения по жп инфраструктурата при типа на горно строене, каквото е било към момента на настъпване на произшествието, изчислено по пазарни цени, но незаплатено по договора, като включва вредите, описани в доклада, както и вреди от временно затвореното движение през гара Дупница. Извършените по договор СМР по част “Железен път” – разрушено горно строене на наставова конструкция железен път – по 4-ти приемно-отправен коловоз на гара Дупница на участък с дължина от L=233m; по 6-ти приемно-отправен коловоз на гара Дупница между стрелка № 14 и стрелка № 22 на участък с дължина от L=50m; между стрелка № 12 и стрелка № 14 на участък с дължина от L=7m; повредени жп стрелки № 12,14 и 16 и повредена кръстовина на жп стрелка № 10, които са извършени и са заплатени от възложителя са в размер на 102 050,23 лева, като при извършването им горното строене на железния път е изпълнено с релси тип 49 кг/м на стоманобетонни траверси СТ-6 с безподложно еластично релсово скрепление SKL-14 като безнаставов релсов път, което е различно от съществуващото до този момент. Направен е извод, че по този начин се извършва подобрение на конструкцията, особено като безнаставова, с което се увеличава срокът на експлоатация на елементите от железния път. Въззивният съд е акцентирал, че няма пречка ищецът да твърди наличието на по-големи вреди от тези, които са установени с окончателния доклад, стига те да са в пряка причинна връзка с настъпилото произшествие, но претендираните разходи представляват стойност на извършени повторно СМР, след отстраняване на повредите от самия ищец със собствени средства. Преценил е, че заплатените по договора суми са за СМР, които представляват по съществото си извършване на основен ремонт на ДМА на ищеца и променящи първоначалното му състояние, т.е. не водят до възстановяване на съществуващото положение, а до подобряването му, което не може да се възложи в тежест на ответника. Добавил е, че не може да се възложи в негова тежест и стойността съгласно вариант 2 по заключението на вещите лица, тъй като такива СМР по договор не са извършвани и не са заплащани, поради което присъдената сума от 107055,10 лева не се дължи от него и искът подлежи на отхвърляне. Поради неоснователността на главния иск, апелативният съд е отхвърлил и предявената акцесорна претенция за сумата от 54 305,50 лева - обезщетение за забава за периода от 23.01.2016 г. до 21.01.2021 г. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Обжалваният съдебен акт е валиден, като няма основания за проверка за вероятна допустимост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касационно обжалване на въззивното решение поради очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на обжалвания съдебен акт. Доводите на касатора за неправилност на извода на въззивният съд, че разходите за възстановяване на движението само до 25 км/ч по инфраструктурата и нейните елементи водят до възстановяване на имуществото в първоначалното му състояние, а допълнителните такива касаят извършване на основен ремонт на ДМА на ищеца (за подобряването му) и не подлежат на възстановяване от ответника, не се субсумират под горепосочената хипотеза за директен достъп до касация, а представляват по същността си оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, ал. 3 ГПК. Подобни аргументи не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. С оглед на горното не се обосновава наличие на поддържаното от страната основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за касационна проверка. В изложението на касационните основания касаторът поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК относно изискуемото от закона съдържание на мотивите на въззивното решение. Същият обаче не се позовава на допуск до касация на допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ГПК, нито е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и изхода на спора. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в граждански процес по чл. 6 от ГПК, касационната инстанция не разполага с правомощия да формулира този въпрос, ако такъв не е поставен от жалбоподателя, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. При това положение не може да се обоснове и факултативен допуск до касация поради липсата на общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение на Апелативен съд – София. По разноските: Ответникът по касация, който при недопускане на касационно обжалване има право на разноски, не претендира и не представя доказателства за извършването на такива пред настоящата инстанция, поради което и не му се присъждат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,