Определение № 1313 от 20.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2395/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Индиго“ООД- [населено място], подадена чрез адв. Надежда Г., против решение № 305 от 17.06.2022 г., пост. по т.д.№ 855/2021 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260231 от 10.06.2021 г. по т. д. № 178/2020 г. на Старозагорския окръжен съд. С първоинстанционното решение са отменени, като нищожни, поради противоречие със закона реенията, взети с Протокол от 09.07.2020 г. на общото събрание на съдружниците на „Индиго”ООД, а именно, за приемане доклад на управителя за действия, извършени от съдружника Н. С. С., увреждащи „Индиго“ ООД и за изключването му като съдружник по реда на чл. 126, ал. 3 от ТЗ, за промяна на седалището и адреса на управление на дружеството, за промяна в правноорганизационната форма на дружеството от ООД в ЕООД и отразяване в неговия устав на промените в обстоятелствата, подлежащи на вписване, които произтичат от споменатите решения.

В касационната жалба се съдържат бланкетни твърдения за неправилност и необоснованост на обжалваното въззивно решение и се поддържа, че при постановяването му съдът се е произнесъл по следните въпроси, които е разрешил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и чиито отговор е от значение за „точното прилагане на правото“ - основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а именно:

„1. Следва ли дружествата, които провеждат общо събрание на съдружниците за вземане на решения по точки 2, 4 и 7 на чл. 137 от ТЗ, най-напред да изменят устава си/дружествения си договор и едва тогава да ги обективират в протокола;

Налице ли са, или липсват материалноправните основания по чл. 126, ал. 3, т. 3 от ТЗ, обосноваващи решение за изключване на съдружника?;

2. Длъжен ли е въззивният съд, при проверка на законосъобразността на атакуваните решения на общото събрание на съдружниците на „Индиго“ООД, да обсъди всички съображения, наложили изключването на съдружника Н. С.?;

2.2. Съобразил ли е Въззивният съд релевантния факт, че съображенията за изключване на съдружник са обективирани в съдебен акт, с който вписването на Н. С. като управител на „Индиго“ООД е обявено за несъществуващо?;

Изменя ли се капиталът на „Индиго“ООД в конкретния случай, след изключването на съдружника Н. С. С. ?;

4. Допустимо ли е при постановяване на решението си съдът да изведе правните си изводи от доказателства, които не са събрани от първостепенния съд и които не са част от доказателствения материал по делото ?;

5. Формалните изисквания на закона следва ли да подпомагат решаването на правни спорове, или да бъдат пречка за решаването им?“.

Съображенията за относимостта на така формулираните въпроси към наличието на общата и специалните предпоставки за достъп до касация и към оплакванията за неправилност на въззивното решение са подробно развити в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Направено е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Ответникът по касация Н. С. С. оспорва касационната жалба и наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване.

В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му адв. Р. И. възразява, че формулираните в изложението въпроси, са неотносими към спора, и не отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 от ГПК или на ал.2 от ГПК. Поддържа се, че не са приложени решения на ВКС по всички посочени въпроси, макар и касаторът да твърди, че са налице основанията на чл. 280, ал.1, т. 1, както и че липсва изложение, обосноваващо достъпа до касация, при условията на т. 3. Посочено е, че поставените в изложението на касатора въпроси са ирелевантни за спора, тъй като решенията на общото събрание на съдружниците са отменени като нищожни поради неспазена форма за тяхното удостоверяване, поради което съдът не следва да разглежда въпроса по съществото на делото, поради което и въззивният съд не се е произнесъл по тях в обжалвания акт. При условията на евентуалност са изложени и съображения за неоснователност на касационната жалба по същество, а именно, че ответникът по касация не е бил надлежно поканен за участие в общото събрание, както и че отправеното до него писмено предупреждение по чл. 126, ал. 3 от ТЗ е бланкетно и в него не са посочени конкретните действия, с които изключеният съдружник е увредил дружеството, а само, че е действал против неговите интереси. Оспорено е по същество наличието на основанието за неговото изключване по чл. 126. ал. 3, т. 3 от ТЗ. Изразено е становище, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, евентуално - ако такова бъде допуснато, касационната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

В първоинстанционно производство е представен протокол, удостоверяващ проведено на 9.07.2020 г. общо събрание на съдружниците на „Индиго“ООД, подписан от съдружника П. О᾿ С. и удостоверяващ взимането на решения, съответно за приемане доклада на управителя с твърдения за общо посочени действия на другия съдружник Н. С., насочени против интересите на дружеството – съставяне на документи за вписването му като негов управител с цел улесняване осъществяването на „намерението за извършване на разпоредителни сделки с имоти на дружеството“, за неговото изключване като съдружник, на основание чл. 126, ал. 3 от ТЗ, както и за вписване на заличаването му по партидата на дружеството в търговския регистър; по т. 2- за поемане на дружествения дял на изключения съдружник от съдружника П. ОʹСъливан; по т. 3 – за преобразуване на „Индиго“ООД в ЕООД; по т. 4 - за промяна на седалището и адреса на управление на дружеството и по т. 5 – за приемане на нов устав, отразяващ промените, произтичащи от взетите решения. По делото липсват данни, за извършено едновременно нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието на протокола, а такова не се и твърди от касатора.

Представен е докладът, съставен от съдружника и управител П. ОʹСъливан, адресиран до другия съдружник Н. С., с посочване на конкретните му действия против интересите на дружеството, като и извлечение от електронната поща на адв. Г. за неговото изпращане по електронен път на адресата. Като писмено доказателство в първоинстанционно производство е приета и покана по чл. 139, ал. 1 от ТЗ за уведомяване на Н. С. относно датата и мястото на провеждане на общото събрание на съдружниците на което са приети оспорените решения, както и обратна разписка, удостоверяваща връчването щ на 11.06.2020 г., по отношение на която са налице две заключения на съдебно-почеркова експертиза, като според това на единичната, подписът върху нея не принадлежи на съдружника С., а според тройната е положен от него.

Първоинстанционният Старозагорски окръжен съд е бил сезиран с предявени при условията на евентуалност обективно съединени искове, съответно главни (предпочитани) искове по чл. 137, ал. 5, във връзка с ал. 4 от ТЗ за установяване нищожността на решенията на общото събрание по протокол от 9.07.2020 г., евентуално - по чл. 74 от ТЗ за тяхната отмяна като незаконосъобразни. Съдът е отменил като нищожни атакуваните решения на общото събрание на съдружниците, по съображения, че протоколът, с който са удостоверени не е съставен в изискуемата от закона – чл. 137, ал. 4 от ТЗ форма за действителност, защото макар и да е изготвен в писмена форма и да е подписан от явилия се съдружник, липсва нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието. Приел е, че в случая е приложима нормата на чл. 137, ал. 5 от ТЗ, поради което взетото решение за изключване на съдружника е нищожно. Посочил е, че не е налице предвиденото в чл. 137, ал. 4 от ТЗ изключение, тъй като дружественият договор на „Индиго“ООД от 25.01.2016 г., обявен по неговата партида в търговския регистър не предвижда отклонение от изискването за форма. Приел е за неоснователно възражението на ответника, че не се изисква нотариална заверка на подписите и съдържание, тъй като изключването на съдружника не е свързано с прехвърляне на дружествен дял на нов съдружник, като е изложил съображения, че едно и също изискване за форма е установено както при изключване на съдружник, така и при прехвърляне на дружествени дялове. В обжалваното по касационен ред въззивно решение съставът на Пловдивския апелативен съд е споделил становището на първоинстанционния съд за нищожност на решенията, включително и на онези, за които законът не изисква особена форма, поради тяхната обусловеност от решението по чл. 137, ал. 1, т. 2, предл. първо от ТЗ, за чиято действителност е предвидена такава форма.

При горните данни, по допускането на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, настоящият касационен състав намира следното:

Съгласно задължителните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, наличието на общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК е предпоставено от формулиране на материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е включен в неговия предмет, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение. По негативен път в същия тълкувателен акт са дефинитивно очертани границите на споменатата обща предпоставка, като от нейния предметен обхват изрично са изключени въпросите, които са от значение за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, които подлежат на инстанционен контрол във фазата на произнасяне по съществото на касационната жалба. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Същевременно формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК). Формулираните от касатора въпроси определят рамките, в които касационната инстанция осъществява селекцията за достъп до касационно обжалване, поради което съобразно правомощията си съдът може само да ги уточни и конкретизира, но не и да допусне касация по правен въпрос, различен от този, посочен от касатора, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Във фазата на селекция на касационната жалба съдът не е оправомощен самостоятелно да изведе релевантния за изхода на спора въпрос въз основа на анализ на оплакванията на касатора, а само да го уточни и конкретизира, ако такъв е формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (в този см. т. 1 от ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., на ВКС).

Първият въпрос, дали дружествата, които провеждат общо събрание за взимане на решения по точки 2, 4 и 7 на чл.137 ТЗ, трябва най-напред да изменят дружествения си договор и едва тогава да ги обективират в протокола, е свързан с темпоралното действие на нормата на чл. 137, ал. 4 от ТЗ (ДВ, бр. 105 от 30.12.2016 г.), в която е предвидена квалифицирана форма за действителност на взетите решения по ал. 1, т. 2, 4, т. 5, предложение първо, и т. 7, а именно протокол с нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието, извършени едновременно, в частност, дали изискването за изричното му дерогиране чрез предвиждане на обикновена писмена форма е приложимо и в случаите, когато уставът, съотв. дружественият договор са приети преди влизане в сила на новелата на ал. 4. Въззивният съд се е произнесъл по този въпрос, в смисъл, че тъй като действащият към датата на общото събрание дружествен договор е от 25.01.2016 г., т.е. преди влизане в сила на новите разпоредби на чл. 137, ал. 4 и 5 от ТЗ, същият не е съобразен с тях и в него не е изразена воля на съдружниците за изключване на предвидената от законодателя форма за действителност. Ето защо, този въпрос удовлетворява общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото е обусловил изхода на спора, но не и специалния такъв по т. 1, тъй като касаторът не е посочил задължителна или казуална практика на Върховния касационен съд, в отклонение от която той да е разрешен от въззивния съд. Не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, която формира дуалистичното основание за допускане на касационно обжалване - точно прилагане на закона и развитие на правото, а именно неяснота или вътрешно противоречие на правната норма, което да налага корективното щ тълкуване, за да бъде определено действителното щ съдържание, или необходимост от осъвременяване на съществуващата съдебна практика, за да бъде дадено друго тълкуване на съответната разпоредба, поради изменение в обществено-икономическите условия, при които е формирана практиката по приложението щ. Нормите на чл. 137, ал. 4 и 5 са ясни и непротиворечиви, в смисъл, че изключването на предвидената в закона форма ad validitatem в устава на дружеството следва да е изрично и обявено в търговския регистър към датата на провеждане на общото събрание, вкл. и когато уставът е приет преди влизане в сила на ЗИДТЗ (ДВ, бр. 105 от 30.12.2016 г.). Това следва от целта на разпоредбите на ал. 4 и ал. 5 на чл.137 ТЗ, а именно, от една страна, да препятстват представянето пред търговския регистър на неистински протоколи от заседания на общото събрание, чрез предвиждане на специално основание за нищожност (така решение № 113 от 18.12.2020г. по т.д.№ 2217/2019 г. на ВКС, Т. К., І т.о.)

Въпросът дали са налице, или липсват материалноправните основания по чл. 126, ал. 3, т. 3 от ТЗ, обосноваващи решение за изключване на съдружник не удовлетворява общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съобразно задължителните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, от значение за достъпа до касационно обжалване е дали соченият от касатора правен въпрос, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, а не дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. По същество така формулираният въпрос представлява преформулирано в друга лексикално-граматическа форма оплакване на касатора за неправилност на решението, чийто отговор предполага преценка на събраните доказателства и установените въз основа на тях релевантни за предмета на спора фактически обстоятелства, покриващи фактическия състав на основанието по чл. 126, ал. 3, т. 3 от ТЗ – действия на съдружника против интересите на дружеството, поради което той е извън предметния обхват на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, съгласно цитирания тълкувателен акт. Това се отнася и до свързаните с него въпроси, дали при проверка на законосъобразността на атакуваните решения на общото събрание въззивният съд е задължен да обсъди всички съображения, наложили изключването на съдружника, както и дали е съобразил, че съображенията за неговото изключване са обективирани в съдебен акт, с който вписването му като управител на дружеството е признато за несъществуващо. По тези въпроси съдът може да се произнесе във фазата на осъществяване на инстанционен контрол по съществото на касационната жалба, при упражняване на правомощията си по чл. 293 от ГПК, но като пряко относими към неговата правилност те не са от естество да обосноват допускането на касационно обжалване във фазата на нейната селекция.

Не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК и третият въпрос, а именно, дали се изменя капитала на „Индиго“ООД след изключването на съдружника Н. С. С.. Отговорът на този въпрос не е обусловил изхода на спора, тъй като, видно от протокола за проведено на 9.07.2020 г. общо събрание на съдружниците, такова решение за увеличаване или намаляване на капитала, не е било приемано, а видно от диспозитива както на въззивното, така и на първоинстанционното решение то не е било и предмет на делото.

Въпросът дали е допустимо при постановяване на решението, съдът да изведе правните си изводи от доказателства, които не са събрани от първостепенният съд и които не са част от доказателствения материал по делото, е общо и абстрактно формулиран тъй като касаторът не е посочил конкретни доказателства, на които въззивният съд е основал решението си, които да не са били събрани по надлежния ред, установен в процесуалния закон. От изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към този въпрос е видно, че по същество така формулираният въпрос е свързан с оплакване за неправилно разпределение на доказателствената тежест, а не с формиране на решаващата воля на съда въз основа на доказателства, които вследствие допуснато нарушение на процесуалните правила не са приобщени към доказателствения материал по делото. Това се отнася и до въпроса дали формалните изисквания на закона следва да подпомагат решаването на правни спорове, или да бъдат пречка за решаването им. Целта на установената в закона форма за действителност е повишаване на правната сигурност по отношение приемането на определена категория решения на общото събрание на ООД и действителното осъществяване на произтичащите от тях подлежащи на вписване обстоятелства, а не препятстване на дружеството да упражни правото си на защита при неоснователно оспорване на тяхната законосъобразност.

По горните съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на ответника Н. С. С. следва да бъдат присъдени направените по водене на делото пред настоящата инстанция разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лв., съобразно т. 2 от договора за правна помощ с характер на разписка по чл. 77, ал. 1 от ЗЗД.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,