Определение № 667 от 30.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 3788/2014 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Р. Р. срещу решение от 23.09.2014г. по в.гр.д. №16130/2013г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Б състав, с което е потвърдено решение от 08.08.2013г. по гр. д. №52483/2012г. на Софийски районен съд, ГО, 31 състав, поправено и допълнено с решение от 26.09.2013г. по същото дело. С първоинстанционното решение е признато за установено по предявените от Н. Р. Р. срещу Н. С. М., недължимостта на сумата от 6 709 лева по запис на заповед от 22.12.2003г.; недължимостта на сумата от 4 736 лева по запис на заповед от 22.12.2003г.; недължимостта на сумата от 13000 лева по запис на заповед от 22.12.2003г., както и сумата от 24 997 лева, лихва за забава върху главниците, за които са издадени изпълнителни листове, съответно на 11.03.2004г. по гр.д.№0950/2004г. на СРС, на 29.03.2004г. по гр.д.№0953/2004г. на СРС и на 15.04.2004г. по гр.д.№0964/2004г. на СРС. Със същото решение съдът е осъдил Н. Р. Р. да заплати на Н. С. М., сумата от 6709 лева по запис на заповед от 22.12.2003г., 4736 лева по запис на заповед от 22.12.2003г. и 13 000 лева по запис на заповед от 22.12.2003г., с които се е обогатил неоснователно поради изгубване на исковете по записите на заповед от приносителя поради давност, ведно със законната лихва, считано от 21.01.2013г. до окончателното плащане на сумите. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, в частта, с която съдът е осъдил Н. Р. Р. да заплати на Н. С. М., сумата от 6709 лева по запис на заповед от 22.12.2003г., 4736 лева по запис на заповед от 22.12.2003г. и 13 000 лева по запис на заповед от 22.12.2003г., с които се е обогатил неоснователно поради изгубване на исковете по записите на заповед от приносителя поради давност, ведно със законната лихва, считано от 21.01.2013г. до окончателното плащане на сумите, като допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК. Ответникът Н. С. М., счита,че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че тъй като менителничните искове на приносителя по процесните записи на заповед Н. С. М. са погасени по давност, за него е възникнало правото на специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл.534 ал.1 от ТЗ срещу издателя на ефектите Н. Р. Р., предявен в производството като насрещен иск. Приел е за неоснователно възражението на издателя на ефектите, че искът за неоснователно обогатяване е погасен по давност, като е установил, че искът е предявен в тригодишния срок, считано от 2010г. – датата на погасяване на вземанията по процесните записи на заповед поради давност. За да определи датата, на която вземанията по процесните записи на заповед са погасили по давност, съдът е приел,че по време на висящността на изпълнителния процес относно тези вземания давност не тече, но изпълнителният процес се прекратява ex lege с настъпване на основанията, визирани в чл.433 ал.1 т.8 от ГПК. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът поставя като значими за изхода на делото материалноправните въпрос: 1.От кой момент започва да тече давността за прекия менителничен иск по чл.531 от ТЗ /когато приносителят се е снабдил с изпълнителен лист въз основа на менителничния ефект и е образувано изпълнително дело за събиране на вземането по записа на заповед; 2.Тече ли този срок или се спира на основание чл.115 б."ж" от ЗЗД при заведено и висящо изпълнително дело, образувано въз основа на издаден изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание; 3. Такова изпълнително производство и исковете по записа на заповед едновременни и алтернативни способи за защита на правата на кредитора ли са или са последователни; 4. Издаването на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание изключва ли исковия път на защита или кредиторът има правото да избере по кой от тези два способа да реализира правата си. Твърди, че по тези въпроси няма практика на ВКС, поради което същите за от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона. Настоящият състав на ВКС намира, че е налице основанието по чл.280, ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по първите два поставени материалноправни въпроса. Същите са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на решаващия състав за основателност на предявените насрещни искове по чл.534 ал.1 от ТЗ, като съдът е приел, че изпълнителният процес се прекратява ex lege с настъпване на основанията, визирани в чл.433 ал.1 т.8 от ГПК, като е споделил изводите на първоинстанционния съд, че давността относно вземането по изпълнителния лист започва да тече от момента на прекратяване на изпълнителното производство, не от последното извършено изпълнително действие. По тези въпроси е даден отговор в задължителната практика на ВКС, обективирана в т.10 от ТР 2/2013 от 26.06.2015г. по тълкувателно дело №2/2013г. на ОСТК на ВКС, с което е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Обжалваното решение на Софийски градски съд е постановено преди формирането на тази задължителна практика, поради което следва да се прецени доколко то е в съответствие с разясненията, дадени с Тълкувателно решение №2/2013 на ОСГТК на ВКС Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС. По останалите два поставени от касатора въпроса не е налице основната предпоставка за достъп до касационен контрол. Въззивният съд не е обсъждал тези въпроси в мотивите на своето решение, поради което те не са обуславящи за решаващия му извод за основателността на насрещните искове по чл.534 от ТЗ. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 488,90 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд