Определение № 176 от 10.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4093/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. А. А., чрез процесуалния му представител адв. П. К. от Адвокатска колегия - Пловдив, срещу решение № 260759 от 03.06.2021 г., постановено по гр. д. № 2199/2020 по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 1659 от 19.05.2020 г., постановено по гр. д. № 18374/2018 г. по описа на Районен съд - Пловдив, в частта, с която по иск на А. Г. Г. с правно основание чл. 40 ЗЗД срещу Г. А. А. е прогласен за недействителен по отношение на ищцата на договор за покупко-продажба на право на собственост върху идеални части от недвижими имоти с идентификатори по кадастралната карта на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-48/03.06.2009 г., както следва: 9/20 ид. ч. от имот № ***; 9/20 ид. ч. от имот № ***; 9/20 ид. ч. от имот № ***; 9/40 ид. ч. от имот № ***; 9/40 ид. ч. от имот № ***, сключен на 25.07.2018 г. с нотариален акт № 43, том II, дело № 240/2018 г. на нотариус К. А.. Касаторът счита, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила, като моли за неговата отмяна. За допускане на обжалването се позовава на 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/. С оглед фактическия състав на недействителността по чл. 40 ЗЗД всяко ли споразумение между страните по сделката за по-ниска от пазарната цена следва да се счита, че е във вреда на представлявания и поражда ли целените правни последици?; 2/. Въз основа на кои обстоятелства се извършва преценката кога представителят, при сговаряне с лицето, с което договаря, действа във вреда на представлявания и в частност – съставлява ли единствен признак за увреждането неадекватността на престациите по договора?; 3/. Кога представителят, при сговаряне с лицето, с което договаря, действа във вреда на представлявания? 4/. Договарянето на значително по-ниска цена от данъчната оценка на недвижимите имоти предмет на сключената от представителя и третото лице сделка сочи ли на предположение, че те са се сговорили във вреда на представлявания и това достатъчно ли е да се приеме, че е налице субективният елемент от фактическия състав на недействителността по чл. 40 от ЗЗД?; 5/. Длъжен ли е въззивният съд да изложи точно и ясни собствени мотиви и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство? 6/. Длъжен ли е въззивният съд да формира своите правни изводи по същество на спора след преценка на всички относими доказателства по делото с оглед нормите на чл. 12 и чл. 235 ГПК? 7/. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? 8/. Следва ли, ако въззивният съд има различни фактически и правни изводи от първоинстанционния съд, да обсъди всички доказателства по делото? Сочи се, че тези въпроси са решени в противоречие със следната практика на ВКС: решение № 1 от 27.02.2018 г. по гр. д. № 1471/2017 г., III г. о. на ВКС, решение № 21 от 24.03.2015 г. по гр. д. № 3529/2014 г., IV г. о. на ВКС, решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., IV г. о. на ВКС, решение № 63 от 28.03.2017 г. по гр. д. № 822/2015 г., IV г. о. на ВКС, решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ВКС, решение № 117 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 5654/2015 г., IV г. о. на ВКС, решение № 95 от 27.06.2017 г. по гр. д. № 5523/2015 г., IV г. о. на ВКС, решение № 190 от 07.02.2018 г. по гр. д. № 180/2017 г., IV г. о. на ВКС, решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г., II т. о. на ВКС, решение № 285 от 12.06.2019 г. по гр. д. № 1511/2018 г., IV г. о. на ВКС. Касаторът сочи, че тези въпроси не само са решени в противоречие, но са от значение и за точното прилагане на закона. Ответниците по касационната жалба – В. В. С., Г. В. Д., Л. В. М. и Н. В. Д., конституирани в хода на процеса след смъртта на първоначалния ищец А. Г. М. в хода на въззивното производство не са подали отговор на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да потвърди решението в обжалваната му част, въззивният съд е приел, че е налице обективния елемент от фактическия състав на правото по чл. 40 ЗЗД – увреждането на интереса на представлявания поради установеното чрез съдебно-техническа експертиза драстично разминаване между пазарната и уговорената цена на идеалните части от процесните недвижими имоти при съотношение, че са продадени на цена общо за 29 337,45лв. и средно пазарна оценка на същите ид.части от 151 447лв. при съобразяване с местонахождението им, съсобствеността с други лица при направени корекции при конкретните данни за всеки от петте имота. Приел е, че е налице и субективния елемент от фактическия състав на правото по чл. 40 ЗЗД – недобросъвестност на представителя С. и ответника А. като насрещна страна по договора относно увреждането на представлявания А. Г. Г., починала след подаване на въззивната жалба и на нейно място конституирани наследниците й по закон В. В. С., Г. В. Д., Л. В. М. и Н. В. Д.. Във въззивното решение са изложени мотиви, че в процесния случай не се кредитират напълно показанията на свидетелката М., първоначалния пълномощник на ищцата и нейна дъщеря, която е преупъломощила представителя С., но чиито показания събрани пред първа инстанция е приел, че са допустими. Независимо от това е прието, че се установява, че представителят С. и ответника А. са знаели, че сключеният договор уврежда представляваната Г., тъй като са били запознати и с данъчните оценки на имотите, които са набавени от пълномощника, конкретно посочени и в нот. акт за ид.части от общо от 155 064,11лв. и при разликата им с очевидно поне пет пъти от посочената продажна цена. Също така е прието, че съдът кредитира заключението на СТЕ, като обективно и компетентно изготвена, като ответникът при оспорване на заключението е имал възможост да поиска изготвянето на повторна експертиза, включително и при използване на друг метод, което не е направил, а данъчната оценка на процесните имоти- ид.ч. от същите е задължителна за извършване на сделката и е ясно установима от текста на нот. акт, от което е видно, че също така е над пет пъти над продажната цена на имотите. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Настоящият съд счита, че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Материалноправните въпроси, поставени от касатора (№ 1-4), които касаят предпоставките за уважаване на иска по чл. 40 ЗЗД, не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд се е позовал на т. III от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, в което са изведени двата елемента от фактическия състав на правото по чл. 40 ЗЗД: обективен и субективен. Съгласно обективния елемент договорът, сключен от (чрез) представителя и насрещната страна по него (третото лице) е във вреда на (уврежда) представлявания. Преценката за наличието на увреждането, което може да има различни проявни форми, респ. – за сигурното му настъпване, се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи – към момента на сключването на договора. Изрично в мотивите на тълкувателното решение е посочено, че увреждането не може да се дължи, например на последващо изменение на пазарните условия, поради което изменение продажната цена по договора е станала неизгодна, макар да е била изгодна към момента на неговото сключване. Поради това следва да се счита за безспорно, че неизгодната цена, уговорена в договора при драстично несъответствие с пазарната е достатъчно основание, за да се приеме, че е налице обективният елемент от фактическия състав на правото по чл. 40 ЗЗД. В горецитираното тълкувателно решение се приема, че субективният елемент за уважаване на иск по чл. 40 ЗЗД е „споразумяване“ между представителя и насрещната страна по договора (третото лице) за увреждането на представлявания. В мотивите се излага също, че „споразумяването“ не съставлява отделна правна сделка между представителя и насрещната страна по недействителния договор, която сделка да е различна от самия този договор, т.е. – не е необходимо да е налице изричен „сговор“ между тях да увредят представлявания. Според ОСГТК на ВКС субективният елемент не винаги се изразява в общ сговор и общо намерение (цел) у представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в тяхната недобросъвестност – те и двамата, знаят (осъзнават), че сключеният договор обективно уврежда представлявания. Според практиката на ВКС сговаряне между пълномощника на продавача и трето лице – купувач по смисъла на чл. 40 ЗЗД ще има и когато същият пълномощник е бил овластен от купувача да брани интересите му и когато при стълкновение между интересите на двете страни, недобросъвестно е предпочетен интерес на купувача. В този смисъл решение № 1 от 27.02.2018 г. по гр. д. 1471/2017 г., ІІІ г. о на ВКС, решение № 212 от 21.02.2019 г. по гр. д. № 4268 / 2017 г., III г. о. на ВКС и др. Когато на представителя е предоставена възможност да договори цената, той следва да осъществи представителната власт винаги в интерес на представлявания и с грижата на добър стопанин при договаряне на цената, което ще рече при съобразяване със средна пазарна цена за продавания имот. Предоставената с пълномощното свобода на договаряне не следва да се тълкува като възможност представляваният да бъде ощетен, а като такава за гъвкаво и в негова полза преценяване на пазарната ситуация (Решение № 21 от 24.03.2015 г. по гр. д. № 3529 / 2014 г. на ВКС). Вярно е, че не всяко разминаване в договорената по данъчна оценка цена и реалната стойност на имотите предпоставя извод за сговаряне във вреда на представлявания (Решение № 1 от 27.02.2018 г. по гр. д. № 1471 / 2017 г. на ВКС, III г. о.), от което следва, че преценката следва да се извършва съобразно конкретните обстоятелства по делото. Точно това е направил и въззивният съд – приел е, че на страните по процесния договор са били известни данъчните оценки на имотите, обективирани в нот. акт и въпреки това те са уговорили значително по-ниска не само от средната пазарна цена, но и от данъчната оценка за същите -пет пъти по-ниска за имоти в границите на урбанизираната територия, с начин на трайно ползване-незастроен имот за жилищни нужди по плана на [населено място], поради което са знаели, че увреждат представлявания. Тези изводи не са в противоречие с практиката на ВКС, а напротив – съответстват на нея. Предвид изложеното по отношение на материалноправните въпроси, процесуалноправните въпроси на касатора (№ 5-8) също не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Съдът е основал изводите си на доказателствата по делото, като ги е обсъдил поотделно и съвкупно. Категорично следва да се отхвърли тезата, че съдът не е изложил собствени мотиви. В решението си той е посочил, че споделя крайния извод на първата инстанция, но частично е кредитирал показанията на свидетелката М., посочил е в каква част се кредитират същите и в каква не, като е обяснил причините за това и по този начин са обсъди и възраженията и доводите във въззивната жалба. В случая касаторът не е изложил аргументи относно твърдяното противоречие, поради което липсва основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Посочените от касатора в изложението конкретни решения на ВКС във връзка с прилагането на чл.40 ЗЗД касаят разрешаване на правен спор относно относителната недействителност на конкретна сделка, ако представителят и лицето, с което договаря се споразумеят във вреда на представлявания, при друга и различна фактическа обстановка. Във всички случаи преценката за наличието на обективния и субективния елемент е винаги конкретна и налага преценка на събраните по делото доказателства. Настоящият състав смята, че не е налице и твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На първо място, касаторът изтъква като основание за допускане на касационното обжалване точното прилагане на закона, а практиката на ВКС е категорична, че точното прилагане на закона и развитието на правото представлява едно основание за допускане до касационно обжалване (вж. определение № 172 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 166 / 2016 г. на ВКС, IV г. о., определение № 155 от 11.02.2016 г. по гр. д. № 5096 / 2015 г. на ВКС, IV г. о., определение № 219 от 17.03.2016 г. по т. д. № 1810 / 2015 г. на ВКС, II т. о. и др.). На второ място, налице е бланкетно позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да са изложени аргументи защо поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Според практиката на ВКС в изложението към касационната жалба следва да се съдържат такива аргументи (Определение № 799 от 21.12.2010 г. по т. д. № 580 / 2010 г. на ВКС, II т. о., Определение № 480 от 25.05.2016 г. по гр. д. № 1660 / 2016 г. на ВКС, III г. о., Определение № 20 от 05.01.2016 г. по гр. д. № 4259 / 2015 г. на ВКС, III г. о. и др.). За пълнота настоящият състав на ВКС намира за нужно да отбележи, че практиката на ВКС по тълкуването на чл. 40 ЗЗД е ясна и безпротиворечива, като липсва основание за преразглеждането или развиването й чрез ново каузално тълкуване. Право на разноски има ответникът по касация, който обаче не е направил такова искане. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.