Определение № 468 от 30.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5114/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 264994/30.06.2021 г. на „Елаците – Мед“ АД, представлявано от адв. Н. Е., срещу въззивно решение № 260184/17.05.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 173/2021 г. на Софийския окръжен съд. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 122/29.12.2020 г. по гр. д. № 532/2018 г. на Районен съд – Пирдоп в частта, с която касаторът е осъден да заплати на М. Г. П. сумата от 20 000 лв. - обезщетение за причинени неимуществени вреди, произтичащи от професионално заболяване „Силикоза- I степен, ретикуло-микронодозна форма, с ХОББ, СМВН и ДН“, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.10.2016 г. до окончателното изплащане, като искът за разликата до предявения размер от 50 000 лв. е отхвърлен. Със същото решение „Елаците-Мед“ АД е осъдено да заплати на М. П. сумата от 1 960 лв. - обезщетение за причинени имуществени вреди от професионално заболяване, съставляваща разходи за медикаментозно лечение за периода от 26.10.2016 г. до 26.11.2020 г.; сумата от 4 410 лв. - обезщетение за причинени имуществени вреди от професионално заболяване, съставляваща разноски за закупуване на усилена и витаминозна храна за периода от 26.10.2016 г. до 26.11.2020 г.; и сумата от 1 000 лв. - обезщетение за причинени имуществени вреди от професионално заболяване, съставляваща разходи за санаториално и балнеолечение за периода от 26.10.2016 г. до 26.11.2020 г. В останалите си части въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В представеното изложение жалбоподателят поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) какви факти и обстоятелства следва да обсъди съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при професионално заболяване и длъжен ли е да изложи подробни и свързани с делото аргументи; 2) длъжен ли е съдът да отговори на направеното възражение за давност по чл. 358, ал. 1, т. 3, вр. с ал. 2 КТ на претенциите по чл. 200 КТ; 3) как съдът трябва да оцени наличието и произхода на болките и страданията при ищеца, при наличието на многобройни други негови общи заболявания наред с професионалното му заболяване. Твърди, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практиката на ВС - ППВС № 4/1968 г., както и с решения на ВКС - решение № 33/27.01.2010 г. по гр. д. № 5146/2008 г., ІV г.о. и решение № 281/22.01.2020 г. по гр. д. № 7/2019 г., ІV г.о. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба – М. Г. П., в писмен отговор изразява становище за недопустимост на жалбата. Излагат се доводи за липса на основания за допускане на касационния контрол, както и за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално недопустима за разглеждане в частта, с която се обжалва въззивното решение по предявените искове за обезщетения за имуществени вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т.3, вр. т.1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища по спорове за обезщетения по трудово правоотношение с цена до 5 000 лв. В случая предявените искове за заплащане на обезщетения за причинени имуществени вреди са с цена, съответно: 3 481,12 лв. - за разходи за медикаментозно лечение; 4 900 лв. - за разноски за закупуване на усилена и витаминозна храна; и 3 200 лв. – за разходи за санаториално и балнеолечение. С оглед на това в тази си част касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. В останалата част касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Въззивният съд е приел за установено, че М. П. е работил при касатора в периода от 14.10.1988 г. до 10.02.1999 г. на длъжностите „подземен машинист МГТЛ, машинно гумени транспортни ленти“ и „подземен механошлосер МГТЛ“. Ищецът страда от професионална болест – „Пневмокониоза, причинена от прах, съдържащ свободен кристален силициев диоксид (СКСД)“ с код № 5101 по Списък на професионалните болести (Обн., ДВ, бр. 66/2008 г.). Клиничните прояви, предизвикани от въздействието на цитирания вреден фактор, са „Силикоза - I стадий, ретикуло-микронодозна форма, усложнена с ХОББ (Хронична обструктивна белодробна болест), СМВН (смесен тип вентилаторна недостатъчност) и ДН (дихателна недостатъчност) - 1 степен“. Професионалният характер на заболяването е потвърден с експертно решение на ТЕЛК № 448/22.06.2018 г., като е определена 54% трайно намалена работоспособност. При тези данни съдът е счел, че съществува причинна връзка между клинично изявеното белодробно заболяване и неговите усложнения, установени при ищеца и условията на труд в „Елаците-Мед“ АД по време на полагания от него труд в продължение на 10 години, 3 месеца и 26 дни. Заболяването е хронично, прогресиращо, с необратим ход на протичане, с усложнения и неблагоприятна прогноза, независимо от прилаганото медикаментозно и санаториално лечение. Симптоматиката се изразява в умора и задух при умерени и леки физически усилия, стягане в гръдния кош, почти постоянна продуктивна кашлица. По отношение на размера на обезщетението, съдът е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, в т.ч. и заключението на съдебно-медицинската експертиза, според което силикозата е най-разпространеното професионално заболяване, което се причинява от вдишване на прах от кварц (свободен силициев двуокис) и отлагането му в белите дробове. Заболяването е неизлечимо и необратимо – състоянието на лицето ще се влошава занапред, излекуване не може да се очаква, защото няма специфична терапия. За да определи, че сумата от 20 000 лв. е справедливият размер обезщетение за увреденото здравословно състояние на ищеца и търпените във връзка с това болки и неудобства, съдът е отчел – вида, степента и тежестта на заболяването, характера на болестните прояви и интензитета им, неблагоприятната прогноза за развитие на болестта, конкретните неудобства и затруднения в бита, наложилите се ограничения в ежедневието на лицето, в т. ч. и в социалния му живот и контакти. Посочено е, че заболяването е в първи стадий, в резултат от него ищецът изпитва умора и задух при умерени и леки физически усилия, стягане в гръдния кош, почти постоянна продуктивна кашлица; съобразен е интензитетът на търпените от ищеца неудобства, болки и страдания от нелечимото хронично професионално заболяване силикоза, неблагоприятната прогноза на заболяването и възрастта на лицето; отражението на търпените болки, страдания и неудобства върху психиката и емоционалното състояние на ищеца и др. В заключение е направен извод, че предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване е основателен и доказан за сумата от 20 000 лв. При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Поставеният в изложението въпрос № 1 и допълващият го въпрос № 3, касаещи кои факти и обстоятелства следва да се обсъдят от съда при определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди, са релевантни, но са разрешени в съответствие с константната съдебна практика на ВС и ВКС. Въззивният съд е изследвал всички обстоятелства, имащи отношение към размера на дължимото обезщетение, каквито са характерът на увреждането, в т.ч. процентът трайна неработоспособност в резултат на професионалното заболяване, неблагоприятната прогноза за хода на заболяването, търпените ежедневни неудобства и ограничения в социалния живот и др. факти, относими към законовото изискване за справедливо репариране на вредите. Преценката е направена с оглед на последиците от това конкретно професионално заболяване, при изричното разграничаване на търпените вреди от установената нетрудоспособност в резултат на другите съпътстващи заболявания на ищеца. Поради това, не е налице твърдяното от касатора противоречие със съдебната практика при определяне размера на обезщетението. В приложените към касационната жалба съдебни решения обезщетенията за неимуществени вреди са определени при съобразяване на различни конкретни обстоятелства, имащи отношение към размера им - при различни по тежест и характер страдания и настъпили за пострадалите негативни последици. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от увреждането. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към правно-релевантните факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Въззивният съд не се е отклонил от тези принципни разрешения, а аргументацията на касатора по поставения въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, отразява несъгласието му с оценката и анализа на доказателствата на решаващия съд, които не се проверяват в производството по чл.288 ГПК. Вторият въпрос, касаещ необсъждането от страна на въззивния съд на възражението за погасителна давност по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ, e релевантен, но също не обуславя допускането на касационния контрол на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Елемент от фактическия състав на отговорността на работодателя за вреди от професионално заболяване е наличието на влязло в сила експертно решение, с което заболяването да бъде признато за професионално. Въззивната инстанция, препращайки на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, е приела, че давностният срок за иска по чл.200 КТ тече от датата на установяване с влязло в сила решение на компетентния медицински орган на професионалния характер на заболяването. В случая това е станало окончателно с влязлото в сила ЕР на ТЕЛК № 697/25.09.2019 г., поради което е прието, че 3-годишният срок по чл.358, ал. 1, т. 3 КТ не е изтекъл към датата на подаване на исковата молба. Следователно, съдът се е произнесъл по възражението за погасителна давност, с което е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 236, ал. 2 и чл. 235, ал.2 ГПК. Извън това следва да се посочи, че практиката на ВКС константно приема, че влизането в сила на експертното решение може да бъде доказвано в процеса с всички доказателствени средства. Ако работодателят оспорва, че въпреки ангажираните доказателства, експертното решение не е влязло в сила, трябва да установи, че е обжалвал решението и то е било отменено или изменено ( в т.см. - решение № 213/12.07.2011 г. по гр. д. № 1761/2009 г., IV г. о.; решение № 2/ 25.02.2015 г. на по гр. д. № 3402/2014 г., III г. о., решение № 185/27.05.2010 г. по гр. д. № 5264/2008 г., III г. о. на ВКС). Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради противоречието му с материалния закон – не се констатира. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. А по формулираните в изложението правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при постановяването му е съобразен точния смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВС и ВКС. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение