Определение № 5262 от 17.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1883/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Н. М. Ж., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. И. М. срещу решение № 259/19.12.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 345/2024 г. на Бургаския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 399/26.04.2024 г. по гр. дело № 1495/2023 г. на Бургаския окръжен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „С.“ ЕООД иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко-продажба, сключен между страните на 30.03.2013 г., по отношение на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда, с идентификатор ...., с адрес: [населено място],[жк], вх.., ет.., ап.., с площ 29.86 кв.м., заедно с 4.95 кв.м. идеални части от общите части на сградата; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушения на съдопроизводствените правила, довели до нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора, също чрез адв. М., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди/да се произнесе относно относимостта и значението за спора на всички събрани по делото доказателства; задължен ли е въззивният съд да извърши цялостна преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на тях да формира свои фактически и правни изводи по спорния предмет; може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля, като такива без доказателствена стойност; и 2) следва ли въззивната инстанция, при осъществяване на решаващата си дейност да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите й констатации и правните й изводи да са обосновани. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по първата група от тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с решение № 208/15.12.2020 г. по гр. д. № 127/2020 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 127/22.07.2016 г. по търг. д. № 1772/2015 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 60134/08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 21/03.08.2022 г. по гр. д. № 3994/2021 г. на I-во гр. отд. на ВКС, т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 96/03.12.2020 г. по гр. д. № 1076/2020 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 44/10.07.2020 г. по гр. д. № 1963/2019 г. на II-ро гр. отд. на ВКС; а по последния въпрос – в противоречие с решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 134/19.11.2015 г. по търг. д. № 3459/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. В касационната жалба се сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, без да се излагат съображения в тази насока. Насрещната страна – ответникът „С.“ ЕООД, чрез процесуалния си пълномощник адв. Г. К., в отговора на касационната жалба излага становище, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и доводи за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел за установено, че с процесния писмен предварителен договор, сключен на 30.03.2013 г., ответникът-продавач се е задължил при уговорените в договора условия да прехвърли на ищеца-купувач правото на собственост върху процесния имот за сумата от 21 000 евро с включен ДДС, която е уговорено да бъде платена в срокове и на вноски. С анекс към предварителния договор, сключен между страните също на 30.03.2013 г., те са постигнали съгласие за увеличение на продажната цена от 21 000 евро на 30 000 евро. Въззивният съд е приел за безспорни между страните и установени по делото, и следните обстоятелства: Страните са обвързани от валидно облигационно правоотношение по процесния предварителен договор и анекса към него, при уговорените условия. Съгласно уговорка в предварителния договор, в срок до 01.05.2014 г. ответникът-продавач се е задължил да предаде на ищеца-купувач процесния имот във вида, описан в договора и архитектурния проект, и да го снабди с необходимите документи за законосъобразното пускане в действие на обекта, като продавачът се е задължил да снабди сградата с акт-образец 16 до 20.12.2013 г. Ответникът не е спазил така уговорените срокове, тъй като е получил разрешението за ползване – акт-образец 16 за сградата, едва на 19.07.2016 г. Ищецът е заплатил на ответното дружество пълната продажна цена по договора и анекса. Апелативният съд е изтъкнал, че спорът между страните се концентрира върху основателността на възражението на ответника за изтекла погасителна давност за предявяване на иска с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. Въззивният съд е споделил изцяло и е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, довели до крайния му извод за неоснователност на предявения иск, като погасен по давност. В тази връзка апелативният съд е споделил и съображенията на първата инстанция, че е изтекъл петгодишният давностен срок, както и утвърдената съдебна практика на ВКС, съгласно която този давностен срок за погасяване на правото да се иска обявяване за окончателен на предварителен договор за покупка на недвижим имот, започва да тече от момента на сключване на договора, ако не е уговорен друг срок. Въззивният съд е намерил за неоснователни оплакванията във въззивната жалба на ищеца относно началото на давностния срок, както и доводите му, че предаването на владението върху процесния имот се е случило през 2019 г. и че практиката на ответното дружество е била собствеността да се прехвърля след фактическо предаване на владението върху имотите, предмет на предварителни договори. За да достигне до този извод, апелативният съд е обсъдил показанията на свидетеля Г., който е бил съдружник в ответното дружество, и от тях е установил, че е имало практика да се извършва оглед на апартаментите и ако купувачите имат забележки по изпълнението, същите се описвали и били отстранявани, след което се подписвал приемо-предавателен протокол и се пристъпвало към нотариално изповядване на сделките; като по отношение на случая на ищеца Н. Ж., свидетелят няма никакъв спомен. Въззивният съд е намерил, че тези свидетелски показания не следва да се вземат предвид при формиране на извода относно началния момент, от който тече погасителната давност, тъй като обичайната практика няма превес пред писмените уговорки в предварителния договор, който съобразно закона следва да се сключи в писмена форма, която е форма за действителност. В тази връзка съдът е изтъкнал, че от съдържанието на процесния предварителен договор се установява, че уговорката между страните е била собствеността върху имота да бъде прехвърлена до 01.05.2014 г., като в т. 2.1 от договора е ясно и изрично уговорено, че и владението на недвижимия имот ще бъде предадено на купувача в срок до 01.05.2014 г., като предаването следва да се осъществи с приемо- предавателен протокол в присъствието на страните и подписан от тях; продавачът (ответникът) се е съгласил всички некачествени строително-монтажни работи (СМР), записани в протокола за предаване на обекта, да бъдат отстранени за негова сметка в 30-дневен срок от предаване на владението. С оглед така установеното, въззивният съд е приел, че обичайната практика на дружеството-ответник, за която свидетелства Г., в случая не е намерила приложение, тъй като в процесния предварителен договор е уговорено обратното – първо продавачът предава владението, а в 30-дневен срок от предаването на владението се отстраняват некачествени СМР. Апелативният съд е споделил и извода на първата инстанция, че представеният по делото от ищеца приемо-предавателен протокол от 15.08.2019 г. не удостоверява предаване на владението върху апартамента, предмет на процесния предварителен договор. За да достигне до този извод, от съдържанието на протокола въззивният съд е установил, че с него на ищеца са предадени извършени ремонтни работи; в протокола ищецът Ж. е записан като собственик на процесния апартамент, а другият участник е свидетелят Х. И. С., в качеството му на представител на „М. р.“; в протокола е посочено, че същият се съставя въз основа на споразумение между двете страни за извършване на определени строително-монтажни дейности в апартамента, собственост на ищеца, и са описани като извършени следните СМР по негово искане: измазване на трите стени на стаята, шпакловка и боядисване на стените и тавана, замазка на праг към терасата, лепене на гранитогрес на прага на терасата, поставяне на силикон от външната страна на прага към терасата, монтаж первази на ламинат, монтаж на разделителни лайсни на под, изхвърляне на строителни отпадъци. Изрично в протокола е записано, че Х. С. предава, а ищецът Н. Ж. приема извършените СМР (а не владението на апартамента) без забележки и няма да има претенции към „М. р.“ и Х. С., като представител. При това съдържание на протокола, въззивният съд е споделил и извода на първата инстанция, че по делото няма представени дори косвени доказателства, които при съвкупна преценка, наред с останалите, да доведат до извод, че с този протокол е предадено владението на ищеца. Апелативният съд е приел, че и показанията на свидетеля Х. С. изцяло подкрепят този извод – свидетеля сочи, че от 2011 г. до 2019 г. не е бил служител на ответното дружество, а е работил за други търговски дружества – „Ти строй“ и „А. Г. и.“, собственост на свидетеля Г., както и че задълженията на С. са включвали, при възражения на клиенти, да организира извършване на ремонтни дейности в обектите, находящи се в жилищните комплекси „Ч. м.“ и „М. .“ в [населено място]. Съдът е установил още, че свидетелят С. си спомня, че ищецът го е повикал, за да му покаже пукнатини на едната стена, а извършеният ремонт бил козметичен – поправяне на пукнатината на стената, боядисване и поставяне на силикон. По отношение на съставения приемо-предавателен протокол, свидетелят няма спомен кой го е съставил, но е категоричен, че не го е съставял той, а му е бил предоставен за подпис. Въззивният съд е приел, че при това положение няма основание да направи извод, че с приемо-предавателния протокол от 15.08.2019 г. ответното дружество е предало на ищеца владението върху процесния апартамент, предмет на предварителния договор. С оглед това, и по изложените по-горе съображения, съдът е намерил за неоснователни и лишени от опора в съдържанието на процесния предварителен договор и доказателствата по делото, твърденията на ищеца, че давностният срок започнал да тече от 15.08.2019 г., когато е бил съставен приемо-предавателният протокол, подписан от него и свидетеля С.. Апелативният съд е споделил и изводите на първата инстанция, че след определения краен срок за сключване на окончателен договор – 01.05.2014 г., при положение, че е заплатил цялата продажна цена, без да има допълнителни уговорки между страните относно срока, ищецът е разполагал с възможност, съгласно т. 16 от предварителния договор, да поиска сключването на окончателен договор по реда на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. В тази връзка съдът е взел предвид и безспорния между страните по делото факт, че разрешението за ползване на сградата е било получено на 19.07.2016 г., като след тълкуване на клаузите на предварителния договор в тяхната съвкупност и съобразно правилото на чл. 20 от ЗЗД, е приел, че те изразяват общата воля на страните по договора да обвържат сключването на окончателния договор с въвеждането на недвижимия имот в експлоатация. Съдът е приел, че дори в тази хипотеза, давностният срок също е изтекъл, тъй като условието за предаване на владението – издаване на разрешението за ползване (акт-образец 16), се е сбъднало на 19.07.2016 г., от който краен момент за ищеца е възникнало правото да поиска сключване на окончателния договор, тъй като съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, правото на иск възниква от момента на изискуемостта на вземането. В обобщение, въззивният съд е възприел и двата алтернативни извода на първата инстанция, а именно: С оглед уговореното в договора, за начало на давностния срок следва да се приеме датата, която страните са уговорили като край на срока за сключване на окончателен договор – 01.05.2014 г. Дори и да се приеме, предвид забавата на ответника-продавач да изпълни поетото задължение да снабди сградата с акт-образец 16 преди 01.05.2014 г., че този срок е започнал да тече от датата на издаване на разрешението за ползване – 19.07.2016 г., срокът също е изтекъл, тъй като исковата молба е подадена на 24.08.2023 г. По така изложените съображения апелативният съд е споделил и крайния извод на окръжния съд, че искът следва да се отхвърли, като погасен по давност. При така изложените мотиви на въззивния съд, по наведените от страна на касатора основания за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС намира следното: Поставените от касатора процесуалноправни въпроси са такива по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК – относно мотивирането на въззивното решение. По тези процесуалноправни въпроси е формирана многобройна и трайно установена практика на ВКС, която е основана на разясненията в мотивите към сочените от жалбоподателя, т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, каквато е и практиката по чл. 290 от ГПК, на която касаторът се позовава. Тази константна съдебна практика приема, че въззивният съд следва да обсъди и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните правно-релевантни оплаквания, доводи и възражения, включително развитите във въззивната жалба, от които зависи разрешаването по същество на правния спор по делото, като изложи свои собствени мотиви по преценката на събраните по делото доказателства и установените от тях правно-релевантни факти по делото. Въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Той следи служебно относно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба (чл. 269 от ГПК). Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. Въззивната инстанция следва да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съобразно инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания, и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции. Правните изводи на съда, включително тези относно преюдициалните за спора въпроси, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Ето защо, дори и препращането към мотивите на първата инстанция, съгласно чл. 272 от ГПК, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 от ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. При съпоставката на така цитираната съдебна практика с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че апелативният съд не е приел нещо различно и не се е отклонил от тази практика на ВКС, а напротив – съобразил се е с нея. В качеството си на въззивна инстанция – такава по съществото на материалноправния спор между страните, той е обсъдил всички относими доказателства по делото, като въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства и свидетелските показания, обосновавайки се и кои от тях и защо кредитира, и кои – не, е извел своите фактически констатации относно спорните обстоятелства по делото, които са от значение за основния спорен въпрос между страните – началото на давностния срок за предявяването на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД; посочил е и кои от тях приема за установени и кои – не; дал е и отговор на всички доводи и възражения, поддържани във въззивната жалба. Отделно от това, поставените от касатора процесуалноправни въпроси не кореспондират и с оплакванията му в касационната жалба – както там, така и в изложението към нея, те са напълно бланкетни – без да се сочи никое конкретно доказателство по делото, или довод или възражение на жалбоподателя-ищец, което въззивният съд да не е обсъдил в мотивите към решението си. Следователно, поставените процесуалноправни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК не осъществяват както общата, така и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Не е налице и соченото от страна на касатора основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът бланкетно се позовава и на това основание, като не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени ясни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи и че също съгласно константната практика на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото, в размер 500 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение