Определение № 5650 от 04.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 270/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. Е. чрез пълномощника му адвокат В. С. против решение № 494 от 9.10.2023 г., постановено по гр. д. № 293 по описа за 2023 г. на Софийски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 48 от 4.03.2023 г. по гр. д. № 1197/2021 г. на Районен съд - Ихтиман за отхвърляне на предявените от С. А. Е. против Р. К. Е. и П. М. Е. ревандикационен иск в осъдителната част по отношение на първия етаж и двете зимнични помещения откъм двора на жилищната сграда в УПИ ***, кв. 39 по плана на Д. б., с адрес: [улица], изцяло е отхвърлен ревандикационния иск по отношение на половината от таванското помещение на същата жилищна сграда, както и искът по чл. 59 ЗЗД с цена 9200 лв. за заплащане обезщетение за лишаване от ползването на имотите в периода 1.11.2016 г. – 29.09.2020 г. и за заплащане обезщетение за имуществени вреди в размер на 8860 лв., претърпени в периода 1.11.2016 – 25.11.2021 г. вследствие унищожаване от ответниците на движими вещи на ищеца (домакински уреди, мебели, инструменти, леки автомобили и мотоциклет/велосипеди. Р. К. Е. и П. М. Е. са подали чрез пълномощника си адвокат В. К. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че с решение от 25.03.1991 г. по гр. д. № 517/1990 г. на Районен съд - Ихтиман, въз основа на извършена делба ищецът е собственик на първия етаж от жилищната сграда и на двете по-малки зимнични помещения и 32.76 % идеални части от общите части на сградата и дворното място, а неговият брат М. Е. и Р. Е. на втория етаж и таванското помещение, ведно с 67.24 % идеални части от общите части на сградата и дворното място. Владението е предадено по покана на ищеца на 29.09.2020 г. при нотариус, като е предаден ключ и талон на автомобил „Хюндай“ и ключ от входната улична външна врата, като ответниците са заявили, че не разполагат с ключ от вътрешна входна врата, а мазетата не се заключват. Свидетелите установяват, че автомобилът „Хюндай“ е паркиран пред къщата, а ищецът е доказал, че е собственик на автомобил „Москвич“, чиято регистрация е прекратена на 21.04.2017 г., но не е доказал същият да е във владение на ответниците. Свидетелите Г. и Х. отричат ответниците да са ползвали първия етаж, който бил на груб строеж като само една стая била обитавана от майката на ищеца. Мазетата нямали врати, а входната врата на къщата стояла незаключена, но до нея висял ключ. И двете страни представят документи за закупуване на битова техника, но от тях не може да се идентифицира купувача; документ за велосипед е представен само за М. Е.. При така възприетия доказателствен материал и установените от него факти въззивният съд е направил извод, че не е установено ответниците да за ползвали собствения на ищеца първи етаж и двете мазета, а таванското помещение съставлява принадлежност към техния втори етаж. Този извод е обосновал отхвърлянето на ревандикационния иск в осъдителната част за първия етаж и принадлежащите му мазета и изцяло относно таванския етаж, както и отхвърлянето на иска за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на собствения на ищеца имот. По отношение иска за заплащане обезщетение за имуществени вреди, вследствие на унищожени вещи на ищеца, въззивният съд е посочил, че същият се е домогвал да докаже твърденията си относно липсващи и унищожени движимости с гласни доказателства чрез призоваване на свидетелите С. Б. Е. и В. С. Е. –роднини и на двете страни, които не желаят да свидетелстват и ищецът е оттеглил искането си за разпита им. Заявил е, че няма други доказателствени искания. В жалбата поддържа, че самият отказ от свидетелстване бил индиция в подкрепа на ищцовите твърдения - свидетелите поради родствената си връзка се чувствали неудобно да опровергаят твърденията на ответниците. Първоинстанционният съд е констатирал, че В. Е. и С. Е. не попадат в кръга на роднините, посочен в чл.166, ал. 1, т. 2 ГПК, но ищецът изрично е отказал да бъдат разпитани Въззивният съд е счел, че нежеланието да дадат показания може да се тълкува двупосочно, т.е. като неутрална позиция. Следователно не е налице индиция в подкрепа на фактическите твърдения на ищеца, поради което следва да се приеме, че първоинстанционният съд правилно е интерпретирал доказателствата по делото. Представените пред въззивната инстанция документи фактури и касови бележки не съдържат достоверни данни, относими към процесните имоти и вещи. Приложеният ръкописен текст от майката на ищеца, датиран на 03.02.1992 г. съдържа твърдения за влошени отношения между нея и сина М. във връзка с обитаваната стая „на етажа на С.“, но няма отношение към актуалните релевантни факти. По тези съображения за неоснователен е приет и иска по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК С. А. Е. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Заявява, че по въпроса относно неправомерното увреждане по чл. 45 ЗЗД въззивното решение противоречи на решение № 302 от 5.10.2018 г. по гр. з. № 930/2018 г. на Районен съд - Габрово, а по въпроса за неоснователното обогатяване и непозволеното увреждане противоречи на решение № 296 от 2010 г. по гр. д. № 1033/2009 г., ІІІ г. о. на ВКС. Въпрос по отношение изводите на въззивния съд, поради които е отхвърлен ревандикационния иск в осъдителната част относно имота на ищеца и относно изводите за отхвърляне на ревандикацията на таванското помещение не е поставен, поради което не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в тази част, доколкото и касационният съдебен състав не констатира наличие на основания за проверка дали произнасянето на съда е валидно и процесуално допустимо, респ. дали някои от изводите не е очевидно неправилен. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, доколкото не е установено поставеният първи въпрос да е разрешаван противоречиво от съдилищата при идентични факти. Решението на Районен съд - Габрово, на което се позовава касаторът е постановено при наличие на влязла в сила присъда за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, вр. чл. 194, ал. 1 НК относно отнемане на парична сума, а подобни факти по настоящото дело не са твърдени и изследвани. В решение № 296 от 7.04.2010 г. по гр. д. № 1033/2009 г., ІІІ г. о. на ВКС е дадено следното тълкуване: „Когато собственик, лишен от възможността да извлича съответни на правата си ползи от недвижим имот поради действията на владеещия без основание, заедно с иска за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал.1 ЗЗД за определен период от време, предявява и иск по чл. 45 ЗЗД за обезщетение на имуществената вреда, изразяваща се в допуснати или предизвикани разрушителни въздействия върху жилището, довели до негодност то да бъде обитавано, за всеки конкретен случай следва да бъде преценено дали двата иска се основават на различни обстоятелства. Ако не се поддържа, нито установява, вредоносното въздействие върху имота да предхожда периода на иска за неоснователно обогатяване, то основанието за обезщетяване по него не се обема от задължението за обезвреда и няма основание да се счита, че конкретното състояние на жилището е от значение за изравняването на неоснователното имуществено разместване, заявено с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, при изследване чрез вещи лица на въпроса за остойностяване на ползата, от която е бил лишен собственика, в случая за период от 1997 г до 2005 г, не следва да се предпоставя средната наемна пазарна цена на вещта с оглед нейното увредено състояние, а като задача съдът следва да зададе едно изследване с оглед състояние на годност, предвид конкретното местоположение и вид на жилищния имот, като на тази база приеме заключение за средномесечния пазарен наем.“ Даденото тълкуване по посоченото решение на ВКС касае хипотеза когато непозволеното увреждане касае вещта, от чието ползване е лишен собственикът и съответно дали при определяне на обезщетението за лишаване от ползване се взема предвид увреденото състояние на вещта или нейното състояние в годно за ползването й предназначение. Тълкуването предпоставя, че е установено ползването на чужда вещ без основание и увреждането на същата чужда вещ и е изцяло неотносимо в настоящия случай, в който съдът е приел, че ответниците не са лишили ищеца от ползването на собствения му имот, а деликтния иск е не за увреждане на недвижимия имот, а за движими вещи. Следователно не е удостоверено и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение