Определение № 1293 от 20.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3234/2023 г.

Производството е по чл.248 ал.3 изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ПП Българска социалистическа партия /БСП/ срещу определение на Софийски градски съд № 3397 от 16.03.2023 г. по гр.д.№ 9844/ 2022 г., с което е отхвърлено искането на частния жалбоподател за изменение на постановеното от същия съд по същото дело решение № 3814 от 15.12.2022 г. в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неправилно отказал да приложи чл.7 ал.2 НМРАВ. Счита, че възнаграждението за процесуалния представител на ищеца се определя според материалния интерес, когато исковете по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ не са предявени самостоятелно, и минималното възнаграждение се определя според уважения размер на иска и възлиза на 595 лв. Въззивният съд неправилно отказал да намали присъдените разноски до този размер, поради което моли определението, с което е отказано изменение на решението в частта за разноските, да бъде отменено и исканото изменение да бъде допуснато. Представя /по дадени от въззивния съд указания/ изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК с формулирани правни въпроси. Ответната по частната жалба страна Р. И. А. - Л. я оспорва като поддържа, че няма основание обжалваното определение да бъде допуснато до касационен контрол. По същество поддържа, че определението е правилно, тъй като съдът се е произнесъл по въпроса за разноските още с решението си и съобразно изхода от делото. Съдът не обсъжда доводите на страните относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като обжалването пред настоящата инстанция не е касационно. Обжалваният акт е определение, постановено за първи път от въззивен съд, изрично предвидено от закона като обжалваемо /чл.274 ал.1 т.2 ГПК/. Функционално компетентен да се произнесе по частната жалба е Върховният касационен съд /чл.274 ал.2 изр.1 пр.1 ГПК/, но той не разглежда спора по правилата за касационното производство /чл.274 ал.3 ГПК/, а по общите правила на чл.274 и сл. ГПК, като действа при условията на пълен въззив. Затова е безпредметно да се обсъждат доводите на страните налице ли са условията по чл.280 ал.1 ГПК. Частната жалба е допустима, но разгледана по същество – неоснователна. С решение на Софийски градски съд № 3814 от 15.12.2022 г. по гр.д.№ 9844/ 2022 г. по предявените от Р. И. А. - Л. против Българска социалистическа партия искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ, е признато за незаконно и е отменено уволнението, извършено с предизвестие № ЗУЧР-069/ 30.12.2020 г. и Заповед № ЗУЧР078/ 04.01.2021 г. на председателя на БСП, ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „главен експерт” в „Организационна дейност” на специализираната организация на БСП; касаторът е осъден да й заплати 5 291,50 лв, ведно със законната лихва от 26.02.2021 г. до изплащането на сумата, представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода от 04.01.2021 г. до 04.07.2021 г.; БСП е осъдена да заплати на Р. И. А. - Л. съдебни разноски за първа инстанция 803,08 лв. и за втора инстанция 1 598,78 лв, а по сметка на Софийски районен съд -съдебни разноски от 445,70 лв. В мотивите към решението е посочено, че за производство пред въззивния съд на БСП се следват разноски за държавна такса по частната жалба в размер на 5 лв. и за държавна такса по въззивна жалба в размер на 3,99 лв. На ищцата следвало да се присъдят разноски за възнаграждение за адвокат в размер 1 598,78 лв. при съобразяване на отхвърлената част от жалбата. Съдът прел, че възражението за прекомерност на претендираното възнаграждение на адвоката на ищцата е неоснователно. Били предявени два неоценяеми иска по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ и оценяем иск по чл.344 ал.1 т.3 КТ и при съобразяване на сложността на делото и на въведените възражения за прихващания, уговореният и платен от ищцата размер на възнаграждение за адвокат не бил прекомерен. Несъгласен с така изложените мотиви, ответникът поискал въззивното решение да бъде изменено в частта за разноските, като присъденият размер на платеното адвокатско възнаграждение от ищцата бъде намален. С обжалвания в настоящето производство акт въззивният съд отхвърлил искането, повтаряйки същите съображения, които изложил и в решението си по същество. Определението е законосъобразно. Платеното от страните по делото адвокатско възнаграждение съставлява разноски в производството. Като такива то се възлага в тежест на страната, неоснователно предизвикала правния спор. Цялото платено възнаграждение представлява разноски, независимо от размера му. То се дължи така, както е уговорено платено. По изключение съдът може да не го присъди изцяло, ако са налице предпоставките по чл.78 ал.5 ГПК, но това предполага извод за прекомерност на възнаграждението. Този извод се предопределя от сложността на делото и не е обвързан с нормативно предвидените минимални размери на адвокатските възнаграждения, така че позоваването от страна на ищеца на разпоредби от НМРАВ е неоснователно /следва да се отбележи също, че съгласно даденото задължително тълкуване с решение на СЕС по дело С-438/22, определените с Наредба № 1/ 09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждение не обвързват съда при извършване на преценката му по чл.78 ал.5 ГПК, поради противоречие на Наредбата с правото на ЕС/. Когато делото се отличава с фактическа и правна сложност и уговореното възнаграждение не е прекомерно с оглед обема на извършената работа, то се присъжда изцяло. Същото е прието в обжалвания акт, поради което няма основание за отмяната му. Не следва обаче да бъде уважено и искането на ищцата за присъждане на разноски в настоящето производство. В частни производства относно правилно разпределяне на отговорността за разноски от предходна инстанция, разноски не се дължат. По изложените съображения Върховният касационен съд