Определение № 459 от 08.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4739/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Й. Ш., С. Г. Ш., И. И. Ш., Р. И. Г., З. Й. Ш., В. В. Ш., Ю. Г. С., Г. Д. П., М. Д. Ш., Х. Я. С., К. Я. Б., М. Д. Б., Н. Д. Б. и Ж. Д. Б. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Добрички окръжен съд № 133 от 07.06.2019 г. по гр.д.№ 143/ 2018 г., с което е потвърдено решение на Добрички районен съд № 26/ 20.01.2018 г. по гр.д.№ 3660/ 2016 г. и по този начин е отхвърлен иска предявен от жалбоподателите против К. А. И., К. А. И. и Й. К. И. за установяване на наличието на престъпни обстоятелства при съставяне на документ – нотариално удостоверен препис от предварителен договор с нотариална заверка на подписите, извършена от заместник-околийски съдия Н. С. под № 666 от 05.12.1941 г., състояща се в имитация (преправяне) на подписите на заместник-околийски съдия Н. С. и на Д. К. И. като „продавач” по предварителния договор. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателите повдигат правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС следва да бъдат уточнени в следния смисъл: за задълженията на въззивния съд да се произнесе по искане за установяване на нови престъпни обстоятелства, осъществили се в производство по предявен иск за установяване на престъпни обстоятелства; за задълженията на въззивния съд, при неизготвен от първата инстанция доклад по делото, да не постановява решение преди да е дал указания на страните за разпределението на доказателствената тежест; за нарушението, което въззивният съд допуска, ако при неизготвен доклад от първата инстанция приеме за недоказан правнорелевантен факт, без да укаже на страните, че счита този факт за спорен; за нарушението, което въззивният съд допуска, ако приеме за опровергана доказателствената сила на неоспорен официален документ чрез прилагане на диспозитивна материалноправна норма; за задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите и въпросите във въззивната жалба и да разгледа новоприетите относими към спора доказателства по делото; за нарушението, което въззивният съд допуска, ако изключи достоверността на представени по делото като сравнителни образци писмени документи въз основа само на оспорване на автентичността им от една от страните; за нарушението, което съдът допуска, ако е назначил експертиза след смърт на страна по делото и след това приеме заключението й, без да извърши ново процесуално действие по назначаването й; за нарушението, което въззивният съд допуска, ако допусне и назначи експертиза въз основа само на съмнение за неавтентичност на представени документи в интерес на една от страните, нарушава ли това принципите за равенство на страните и състезателност, допустимо ли е служебно да се констатира такова съмнение от вещите лица и какви са последиците от необосноваността на заключението им; за естеството на нарушението, състоящо се в засвидетелстване на частен договор по ЗНОСКИНР от 1941 г. без спазване на реда по чл.45, а само при установяване на самоличността на извършващите акта. Според жалбоподателя са налице всички предвидени в чл.280 ал.1 ГПК допълнителни основания за допускане на касационното обжалване, като твърди и наличие на очевидна неправилност на обжалваното решение, без допълнителна обосновка в какво тя се състои. Ответните страни К. А. И. и Й. К. И. оспорват касационната жалба като поддържат, че жалбоподателите са формулирали правни въпроси въз основа на неверни факти, които не кореспондират с данните по делото. Според тях касаторите злоупотребяват с процесуалните си права, като не поставят пред ВКС съществения за спора проблем - автентичен ли е документът, подписан за продавач от Д. И.. Излагат и съображения за правилност на обжалваното решение. Ответната страна К. А. И. не взема становище по касационната жалба. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел за установено, че на 05.12.1941 г. в [населено място] между Д. К. И., в качеството му на продавач, и К. Д. И., в качеството му на купувач, бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, по силата на който продавачът обещал да продаде на купувача нива от 19 дка срещу цена от 30 000 лв., от която при подписване на договора били платени като капаро 15 000 лв. Купувачът влизал веднага във владение на нивата, а продавачът се задължил да даде на купувача редовна законна продажба на нивата веднага, щом това бъде възможно в Д., при първа покана от страна на купувача. Страните по договора, установили самоличността си с лични карти (според изричното записване в щемпела, където били отразени номерата на личните карти). Подписите си положили в присъствие на заместник-околийски съдия Н. С., който ги засвидетелствал нотариално под № 655/ 05.12.1941 г. На същата дата под № 666 същият заместник-околийски съдия удостоверил верността на препис от предварителен договор от 05.12.1941 г. с неговия оригинал. Ищците били наследници на продавача, а ответниците – на купувача по предварителния договор, като процесната нива била предмет на спор по чл.14 ал.4 ЗСПЗЗ между тях в процедура по възстановяване на собствеността върху земеделски земи. Този спор бил разрешен с решение по в.гр.д.№ 96/ 1998 г. на Добрички окръжен съд. В заседание по това дело от 29.11.2000 г. процесуалният представител на наследниците на К. И. представил като доказателство ксерокопие на нотариално удостоверения от заместник-околийски съдия Н. С. под № 666 препис от предварителен договор с нотариална заверка на подписите рег. № 665 от 05.12.1941 г. Документът бил приет като писмено доказателство от категорията на тези по чл.12 ал.7 ЗСПЗЗ и с решението си съдът признал като правоимащи по земеделската реституция наследниците на К. И. въз основа на давностно владение. С решение № 1213/ 09.08.2002 год. по гр.д.№ 2088/ 2001 г. на ВКС, V г.о., решението на Добричкия окръжен съд било оставено в сила. При тези фактически установявания и като констатирал процесуалната допустимост на иска, съдът посочил, че в доказателствена тежест на ищците по него е да докажат осъществяване съставите на престъпленията по чл.308 и чл.309 НК, състоящи се в престъпно създаване на нотариално удостоверен под № 666 препис от оригинал на предварителен договор от 05.12.1941 г. с рег. № 665 чрез имитиране (преправяне) подписите на удостоверяващия околийски съдия и на продавача. Като констатирал, че е спазен реда за извършване на официалното удостоверяване по Закона за нотариусите и околийските съдии, които извършват нотариалните дела, съдът отхвърлил като недоказана тезата на ищците, че номерата по нотариалните удостоверявания 665 и 666 са произволно посочени от съставителя на оспорения документ. Анализирал писмените доказателства и стигнал до извод, че номерата на тези удостоверявания съответстват точно на официалните нотариални документи. Относно автентичността на подписите на заместник-околийския съдия и продавача съдът посочил, че са приети няколко взаимно изключващи се заключения на вещи лица, които подложил на анализ. Счел, че следва да кредитира заключенията (основно и допълнително) на повторна тричленна експертиза, приета от самия него, а не дадените пред други съдебни състави при разглеждането на спора. Констатирал, че представените на вещите лица документи относно продавача Д. И. се делели на две групи с два различни почерка при изписване на имената му. В общо седем документа – сравнителни образци било констатирано прекопирване от един документ, което внесло съмнение относно автентичността им. Въз основа на сравнителните образци, небудещи съмнение, вещите лица заключили, а съдът се съгласил с тях, че оспореният текст е саморъчно изписан от Д. И.. По въпроса за автентичността на подписа на съдия С. съдът посочил, че вещите лица дават противоречиви заключения, поради което крайното си решение извел при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Взел предвид представеният по делото доклад на съдебен инспектор, в който било отразено, че заместник-околийският съдия Н. С. встъпил в длъжност на 11.04.1941 г., но че „…той фактически е работил в съдилището само до 07.07.1941 г., когато е бил повикан във войската за временно обучение…”. Посочил, че други доказателства за отсъствието на съдията и неговата продължителност по делото няма, но че съгласно чл. 19 от Закона за гражданската мобилизация обичайната продължителност на временното обучение е до три седмици. Затова счел за невъзможно отсъствието на съдията, започнало на 07.07.1941 г., да е продължило и към датата на нотариалното засвидетелстване от 05.12.1941 г. Съобразил също, че по справка на административен секретар на Балчишки районен съд заместник-околийският съдия С. е бил на работа в Балчишкия околийски съд от месец април 1941 г. до месец февруари 1942 г., както и че в същия период той е извършвал и други нотариални удостоверявания (включително на 08.12.1941 г., 11.12.1941 г. и 23.01.1942 г.). Въз основа на това съдът намерил за недоказано твърдението на ищците за обективна невъзможност заместник-околийският съдия С. да е извършил нотариалното засвидетелстване от 05.12.1941 г. и счел документът за автентичен и в тази му част. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество единствено процесуалноправните въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд да се произнесе по доводите и въпросите във въззивната жалба и да разгледа новоприетите относими към спора доказателства по делото и да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения, обуславят обжалваното решение. Те обаче не са разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на Върховния касационен съд. Съобразени са постановките на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, според които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Той не може да върне делото за ново разглеждане на спора от първоинстанционния съд за отстраняване на допуснати процесуални нарушения, а е длъжен да ги отстрани сам, като повторно извърши процесуалните действия, които намира за порочно извършени от първоинстанционния съд. Съобразена е и константната актуална практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени (решение № 27/ 02.02.2015 г. по гр.д.N 4265/ 2014 г., ІV г.о., ВКС и цитираните в него). Останалите въпроси не обуславят обжалваното решение. Без значение е питането за задълженията на въззивния съд да се произнесе по искане за установяване на нови престъпни обстоятелства, осъществили се в производство по предявен иск за установяване на престъпни обстоятелства, тъй като такива нови престъпни обстоятелства по делото не са установени. Също ирелевантни са питанията, свързани със задълженията на въззивния съд при неизготвен от първата инстанция доклад по делото, тъй като в съдебния акт на инстанцията по същество липсва констатация за неизготвен доклад от първата инстанция или за неправилно дадени указания в доклада относно правнорелевантните факти и обявяването им за спорни или безспорни. Въззивният съд освен това не е приел за опровергана доказателствената сила на неоспорен официален документ чрез прилагане на диспозитивна материалноправна норма. Въпросът се поставя във връзка с мотивите на въззивния съд по доклада на съдебен инспектор, за който не е прието, че се ползва с материална доказателствена сила. Освен това констатациите в доклада не са отхвърлени въз основа на диспозитивна материалноправна норма, а въз основа на обсъждане на писмени доказателства, като нормата на Закона за гражданската мобилизация е посочена като само един от аргументите на съда. Въпросите, свързани с достоверността на представени по делото като сравнителни образци писмени документи също са неотносими, тъй като съдът не е счел тези документи за недостоверни въз основа само на оспорване на автентичността им от една от страните, а е преценил даденото в тази насока заключение на вещи лица. Тази му дейност съответства на установената практика, според която ако възникне спор относно автентичността на сравнителния материал простото твърдение на имащата интерес от това насрещна страна, че сравнителните образци - обект на изследване, не изхождат от завещателя, не е достатъчно да внесе съмнение в заключението на експертизата; оспорващият сравнителния материал следва да проведе насрещно доказване, като е достатъчно същото да бъде непълно, като представи друг сравнителен материал, за който по категоричен начин може да се приеме, че е изготвен от същото лице (решение № 137/ 11.10.2019 г. по гр.д.№ 4409/ 2018 г., І г.о., ВКС и цитираните в него други актове на ВКС по същия въпрос). Неотносимо е и питането за естеството на нарушението, състоящо се в засвидетелстване на частен договор по ЗНОСКИНР от 1941 г. без спазване на реда по чл.45, тъй като съдът не е установил нарушения на законните правила при осъществяване на процесното засвидетелстване. По необуславящи обжалвания въззивен акт правни въпроси касационното обжалване не може да бъде допуснато. Няма основания за допускането му и по твърденията за очевидна неправилност на решението. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд не може да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, той може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност изхождайки от самия акт и въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. В случая жалбоподателят не формулира в изложението си твърдения, различни от правните въпроси, който е поставил. Доколкото част от тези въпроси са необуславящи, а останалите са разрешени в съответствие с установената от Върховния касационен съд практика, постановеното решение не може да се окачестви като очевидно неправилно. По изложените съображения Върховният касационен съд