Определение № 13 от 27.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3463/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. Н. А., чрез адв. Й. М., срещу определение № 120/11.09.2020 г. на Великотърновския окръжен съд по в. ч. гр. д. № 642/2020 г., с което е потвърдено определение № 1343/12.08.2020 г. по гр. д. № 1586/2020 г. на Великотърновски районен съд за прекратяване поради недопустимост на производството по делото, образувано по предявени установителни искове за собственост от жалбоподателката срещу В. Й. А., „Банка ДСК“ ЕАД, гр. София и „Ипокредит“ ООД, гр. Горна Оряховица, като процесуално недопустими. Частната жалбоподателка излага аргументи за неправилност на съдебния акт с искане за неговата отмяна. В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване не са поставени конкретни въпроси, като се поддържа основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и се сочи противоречие с решение № 119/01.09.2017 г. по т. д. № 1056/2016 г. на ВКС, второ т. о. Изведени от доводите в жалбата, същите се свеждат до наличието на правен интерес от предявените искове, обуславящ допустимостта на производството. Изложени са и съображения, свързани с допуснати процесуални нарушения при вписването на възбраните. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като прецени изложените доводи за допускане на касационно обжалване, намира следното: Жалбата е подадена в срок, от надлежно легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. По въведените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното: Пред първоинстанционния съд са предявени установителни искове за собственост с правно основание чл.124, ал.1 ГПК от ищцата Л. Н. А. срещу ответниците В. Й. А., „Банка ДСК“ ЕАД, гр. София и „Ипокредит“ ООД, гр. Горна Оряховица, с искане да бъде признато за установено, че ищцата притежава право на собственост върху 1/2 ид. ч. от жилище с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място]. Изложено е твърдение, че с влязло в сила на 16.04.2019 г. решение по гр. д. № 3902/2018 г. на Великотърновския районен съд е обявен за окончателен, на основание чл.19, ал.3 ЗЗД, сключения на 21.10.2014 г. предварителен договор за покупко-продажба, с който В. А. се е задължила да прехвърли на Л. А. правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от процесното жилище, срещу сумата от 47 701 лв., заплатена от купувача. По молба на ответниците – юридически лица срещу ответницата – физическо лице е образувано изпълнително производство № 58/2018 г. на ЧСИ Ц., в хода на което е извършен опис на процесното жилище. Върху същото са били наложени възбрани преди вписването на исковата молба по чл.19, ал.3 ЗЗД. Независимо от горното обстоятелство, съдебното решение, заместващо окончателния договор, може да се противопостави на взискателите поради невалидността на наложените възбрани – процесният имот не е надлежно индивидуализиран съгласно изискванията на чл.6, ал.1, б. „в“, чл.24 и чл.26 ПВп. Тези доводи са възпроизведени и в уточняващата молба, като е обосновано твърдение, че не следва да се зачитат последиците на възбраните. Първоинстанционното производство е прекратено поради липсата на правен интерес за ищцата от предявените искове. Посочено е, че засягането на нейните права от предприетите изпълнителни действия по отношение на имота е резултат от вписаните възбрани върху същия. По искане на взискателите в изпълнителния процес и ответници по исковете са били вписани възбрани на 16.10.2018 г. и 26.10.2018 г. Исковата молба, въз основа на която е постановено решението по чл.19, ал.3 ЗЗД, е вписана на 16.01.2019 г. По аргумент от чл.452, ал.2 ГПК разпореждането с имота, извършено от длъжника в полза на ищцата, е недействително спрямо тях и не може да им се противопостави на основание чл.453, т.1 ГПК. Ищцата може да се защити чрез обжалване действията на съдебния изпълнител или с иск по чл.440 ГПК. При горните факти, въззивният съд е приел, че определението на районния съд е правилно, тъй като за ищцата липсва правен интерес от предявяване на положителни установителни искове за собственост върху 1/2 ид. ч. от процесния имот по отношение на ответниците. Посочено е, че евентуалното уважаване на тези искове не би имало за последица осуетяване на принудителното изпълнение върху имота, каквото се цели със същите. По въпроса дали е налице правен интерес от предявяването на положителен установителен иск за защита на правото на собственост, са налице общата и специалната предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, с оглед констатираното противоречие на приетото в обжалвания акт с практиката на ВКС, обективирана в решение № 65/01.08.2017 г. по гр. д. № 4046/2016 г. на второ г. о., решение № 127/26.10.2018 г. по гр. д. № 897/2018 г. на второ г. о., решение № 212/02.01.2018 г. по гр. д. № 4897/2016 г. на първо г. о., решение № 173/18.07.2019 г. по гр. д. № 2906/2018 г. на четвърто г. о. и определение № 135/01.08.2017 г. по ч. гр. д. № 2110/2017 г. на второ г. о. Частната касационна жалба по същество е основателна. Изборът на способ на защита на накърненото право е предоставен на заинтересованото лице и то го упражнява с оглед вида на засегнатото право, обема на търсената защита, както и възможността за посочване и доказване в процеса на релевантните за спора факти. Затова и тъй като в чл.440 ГПК липсва изрична забрана, третото лице може да предяви положителен установителен иск, с който да установи, че то, а не длъжника, е носител на засегнатото от изпълнението право. Уважаването на този иск ще има същия правен ефект, какъвто има и уважаването на иска по чл.440 ГПК, тъй като ще бъде установено, че вещта, върху която е насочено изпълнението не принадлежи на длъжника /ТР № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по тълк. дело № 3 от 2015 г. на ОСГТК, т.4/. Наличието на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка за възникването и съществуването на правото на иск се обуславя от степента на засягането, предизвикано от състоянието на спор в правната сфера на ищеца, както и от обема на защита, която се цели, предвид евентуалното уважаване на предявения иск. С оглед обема на търсената защита, за ищеца може да съществува правен интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост срещу ответника, върху чието имущество е насочено принудителното изпълнение, както и срещу взискателя по същото, когато се оспорва твърдяното от него право на собственост. В настоящата хипотеза е недопустим иск по чл.440 ГПК, предвид изложените от ищцата твърдения за придобиване на собствеността, с които не се отричат правата на длъжника, а претенцията й произтича от тях. В този смисъл засягането на правата на ищцата от предприетите изпълнителни действия е в резултат на правните последици на вписаните възбрани в хода на изпълнителния процес, изразяващи се в признатата от закона недействителност на разпореждането с възбранения имот, извършено от длъжника в полза на трето лице – чл.452, ал.2 ГПК и непротивопоставимостта на невписаните преди възбраната актове – чл.453, т.1 ГПК. В конкретния случай заявените от ищцата собственически права на посоченото в исковата молба основание – съдебно решение по чл.19, ал.3 ГПК за обявяване на предварителен договор за окончателен, като преди това върху процесния имот са били вписани възбрани в полза на взискателите, обуславят извода, че тези права нямат самостоятелен и противопоставим на взискателите характер, а са производни на правата на длъжника, при което съгласно чл.453, т.1 ГПК, същите не могат да се противопоставят на взискателите, щом са вписани след възбраната. В настоящата хипотеза са били изложени и доводи, свързани с валидността на наложените възбрани на процесния имот, поради ненадлежното индивидуализиране на същия съгласно изискванията на чл.6, ал.1, б.“в“, чл.24 и чл.26 от ПВп, съответно искане за незачитане на последиците им, които също обуславят наличието на правен интерес от търсената защита /решение № 133 от 07.01.2020 г. по гр. д. № 3439 от 2018 г. на ВКС, второ г. о./. С оглед изложените по-горе съображения, основателни са наведените в жалбата оплаквания, че въззивният съд неправилно е приел, че липсва правен интерес от предявените искове, което обуславя недопустимостта на същите. Обжалваното въззивно определение и потвърденото с него определение на първоинстанционния съд следва да бъдат отменени като постановени в нарушение на съдопроизводствените правила и делото – върнато на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,