Определение № 4799 от 24.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1022/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Д. Г. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 219 от 12.12.2023 г. по гр.д.№ 489/ 2023 г., с което е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 2585/ 2022 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против Р. Г. Г. /починал в хода на производството, заместен от правоприемниците си М. Р. Г. и Г. Р. Г., малолетен, действащ чрез законен представител В. А. А./ иск, квалифицирани по чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД - за прогласяване за нищожен поради противоречие с добрите нрави на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 86 том 96 дело № 18669/ 2016 г. и е разпределена отговорността за разноските в производството. В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката поставя като основание за допускане на касационното обжалване правните въпроси „Как и кои обстоятелства по сделката следва да се ценят при мотивиране на решението на съда – във всеки конкретен случай?“; „Следа ли съдът да отчете всички факти и обстоятелства по атакуваната сделка, вкл. събраните факти и обстоятелства по делото /освен посочените договорки в НА/?“; „Как следва да се оценя правото на ползване в вр. с направените престации – по коя методика?“; и „Как следва и следва ли да бъде отчитано правото на ползване в контекста на престациите по сделката, когато възрастта на продавача по сделка е над средната преживяемост за страната?“. Според жалбоподателката тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответните страни М. Р. Г. и Г. Р. Г., малолетен, действащ чрез законен представител В. А. А., оспорват жалбата. Считат, че по поставените въпроси обжалваното решение не противоречи, а съответства на установената от ВКС съдебна практика, а за последните два поддържат също, че не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Излагат и съображения по същество за правилност на обжалвания акт. Съдът намира подадената касационна жалба за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд е установил, че с договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт от 27.10.2016 г., ищцата продала на Р. Г. собствен недвижим имот – апартамент в [населено място], [улица], вх.*, ет.*, ап.*,. ведно с прилежащи части от изба и идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото за сумата от 9 800 лв, като си запазила пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху процесното жилище. Данъчната оценка на имота към датата на продажбата му, съгласно посоченото в нотариалния акт, била в размер 38 565,80 лв. Пазарната стойност на същия имот към 27.10.2016 г. била в размер 46 200 лв., а с отчитане запазеното право на ползване - 36 000 лв. На база реално сключени сделки към същата дата тези стойности са съответно 40 700 лв и 30 500 лв. Съдът приел, че договорената и заплатена цена по сделката е занижена дори и отчитайки запазеното право на ползване, но тази нееквивалентност на насрещните престации не накърнявала добрите нрави и не опорочавала договора. Неравностойността на насрещните престации водела до нищожност на договора поради накърняване на морала само когато едната от тях на практика липсвала. Страните по договора разполагали със свободата да договорят параметрите на договорните правоотношения, в които влизат, като законът допускал при договор за покупко-продажба на недвижим имот уговорената продажна цена да е по – ниска от данъчната и пазарна стойност на имота. Следвало да се има предвид и това, че ищцата си запазила пожизнено и безвъзмездно правото на ползване, което включвало и правото да получава гражданските плодове от този имот. По делото нямало нито едно доказателство в подкрепа на твърдението на ищцата, че купувачът се възползвал от възрастта и здравословното й състояние, за да придобие имота на занижена продажна цена, а продажбата на вещ на цена по- ниска от пазарната не била несъвместима с общоприетите норми за справедливост и добросъвестност в случай, че обстоятелствата, при която е сключена сделката не били в противоречие с морала. По конкретното дело се установявали особени обстоятелства относно отношенията между продавача и купувача към момента на продажбата, обосноваващи съответствието й с морал. С оглед тези мотиви на въззивния съд, първите два поставени от жалбоподателката въпроса обуславят обжалваното решение, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, включително сочената в касационната жалба. Съдът е приел, че обстоятелствата, при което е сключена сделка, за която се твърди противоречие с добрите нрави, подлежат на обсъждане, но не е установили такива обстоятелства конкретно за процесната сделка, които да са били в противоречие с морала. Разрешението съответства на соченото в касационната жалба решение № 1291/ 03.02.2009 г. по гр.д.№ 5477/ 2007 г., V г.о., според което, когато се преценява дали една сделка противоречи на добрите нрави, съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на сделката са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Въззивното решене не се отклонява от така установената практика, поради което по обуславящите въпроси не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Останалите въпроси не обуславят обжалваното решение. Обжалваният акт не съдържа правно разрешение за това, как следва да се оценява вещно право на ползване и каква методика да се ползва в случая. Учреденото право на ползване съдът е отчел единствено като обстоятелство, осигуряващо на продавача възможност да получава гражданските плодове на вещта, т.е. като част от комплекса обстоятелства, които се вземат предвид при преценката дали крайният резултат на сделката е съвместим с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и