Определение № 1168 от 09.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1588/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни по спора.

С касационната жалба на Т. К. В., Ж. Я. К., К. Н. К. и Н. К. К. се обжалва решение № 538/25.04.2023 г. по в.гр.д. № 811/2022 г. по описа на Апелативен съд – София в частта, с която след частични потвърждение и отмяна на решение № 266669/23.11.2021 г. по гр.д. № 7464/2018 г. на СГС, I-9 състав, са частично уважени предявените от “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК[ЕИК], против ответниците касатори осъдителни искове по чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 6 492,78 евро – главница по договор за жилищен кредит № 478/R/2007 г. от 22.02.2008 г., сключен между праводателя на ищеца – “Банка Пиреос България” АД, Т. К. Н. като кредитополучателя и останалите ответници като солидарни длъжници, за законната лихва върху всяка от вноските, представляващи като сбор горепосочената сума, считано от деня, следващ падежа на съответната вноска до окончателното им изплащане, както и за присъдените по делото разноски.

Въвеждат се оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Сочи се, че след като е прието от решаващия състав, че към датата на подаване на исковата молба – 05.06.2018 г., ответниците не са имали непогасени задължения по процесния договор за кредит, то ищцовите претенции подлежали на отхвърляне, а първоинстанционното решение следвало да бъде изцяло отменено. Изтъква се, че ищецът не е имал претенция за присъждане на вноски с настъпил падеж, при установяване на незаконосъобразно обявяване на предсрочната изискуемост, поради което апелативният съд се е произнесъл по непредявен иск. Добавя се, че в противоречие на разясненията, дадени с Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е назначил нова съдебно-счетоводна експертиза, без да посочи кои оплаквания на страните в производството са дали повод за това. Поддържа се, че решаващият състав е нарушил принципа на равенство на страните в процеса, като служебно е преценил кои обстоятелства не са били доказани, конкретно е посочил доказателствените средства и служебно е събрал необходимите според него доказателства. Счита се, че констатирайки, че всички погасителни планове са били невалидни поради нищожността на неравноправните клаузи и едностранното увеличаване на лихвения процент в нарушение на договорните разпоредби, съдът е следвало да отхвърли изцяло ищцовите претенции, а не служебно да налага нов погасителен план, чиито параметри са в полза на кредитора, без последният да има подобно искане. Направени са оплаквания за неблагоприятно за потребителя тълкуване от съда на договорните клаузи и за подмяна на волята на страните, тъй като при съобразяване на договорната лихва не са взети предвид реалните стойности на 3-месечния EURIBOR, след като е приета за неравноправна клаузата на чл. 13 от договора, гарантираща “минимална приемлива стойност” на тази компонента от 2,5%, а възприетият от съда погасителен план е погрешен поради увеличаващия се размер на главницата при всяка следваща вноска. Оспорва се като неравноправна и поради това нищожна клаузата за начисляване на такса за управление на кредита (чл. 15 от договора), тъй като осигурява на финансовата институция допълнително възнаграждение, наред с договорената възнаградителна лихва. Акцентира се, че по този начин неоснователно част от погасената от кредитополучателя сума е била отнесена към несъществуващо задължение за такси. Изразява несъгласие с присъждането на законната лихва, тъй като в случая кредиторът бил изпаднал в забава с последиците по чл. 96 ЗЗД, като е игнорирал четири предложения на ответниците за предсрочно погасяване на задължения. За неправилно присъдени се считат и нотариалните такси за изпращане на покани, тъй като не са представени доказателства за изготвянето и връчването на такива документи, нито за размера на сумата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите ответници релевират доводи за допуск до касация на въззивното решение в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. Необосновано ли е съдебното решение, щом при доказана и приета от съда липса на обективния елемент от фактическия състав на условията за обявяване на предсрочна изискуемост по договор за банков кредит, претенциите на банката - кредитор не са отхвърлени в цялост?

По този въпрос се сочи, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваното решение противоречи на практиката на касационната инстанция – решение № 246/11.01.2013 г. по т.д. № 1278/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 123/09.11.2015 г. по т.д. № 2561/2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 60564/30.06.2021 г. по гр.д. № 240/2021 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 37/14.01.2020 г. по т.д. № 1132/2019 г. на ВКС, ТК, I т.о.

2. Недопустимо поради груби нарушения на съдопроизводствените правила, съответно евентуално необосновано, ли е съдебното решение, базирано изцяло на назначена служебно от съда експертиза, без в процеса да са налице възражения или искания от страните за това процесуално действие?

3. Недопустимо поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, съответно евентуално необосновано, ли е съдебното решение, базирано на допълване на неравноправни клаузи в договор за банков кредит, чрез съставяне и налагане на страните на нов погасителен план?

4. Недопустимо поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, съответно евентуално необосновано, ли е съдебното решение и нарушен ли е принципът на равенство между страните в процеса, ако съдът е тълкувал валидни договорни клаузи в ущърб на потребителя?

5. Необосновано ли е постановеното въззивно решение, когато съдът не разполагайки с необходимите специални знания в счетоводната област, не се е съобразил с начина на изчисляване, посочен от вещото лице по приета и неоспорена по делото експертиза, без да обсъди това в мотивите си?

6. Тълкуването на договорни клаузи в ущърб на потребителя, прави ли очевидно неправилен по смисъла на ГПК съдебния акт, постановен “contra legem” до степен, при която законът (ЗЗП) е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл?

По въпроси №№ 2, 3, 4, 5 и 6 се сочи наличие на основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на обжалвания съдебен акт на задължителната практика на касационната инстанция – Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и на формираната такава, обективирана в р ешение № 315/07.12.2010 г. по гр.д. № 3555/2008 г. на ВКС, IV г.о., решение № 178/06.11.2017 г. по т.д. № 600/2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 4/05.02.2016 г. по т.д. № 3480/2014 г. на ВКС, II т.о., определение № 629/21.05.2013 г. по гр.д. № 148/2013 г. на ВКС и определение № 383/22.05.2018 г. по гр.д. № 3648/2017 г. на ВКС.

Искането се основава и на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практика на СЕС – решение от 14.06.2012 г. по дело С-618/10.

7. Необосновано ли е съдебното решение поради нарушения на материалния закон, което приема за валидна неравноправната, респективно нищожната, договорна разпоредба, уреждаща задължение за заплащане на допълнителни такси от страна на потребителите, без да е налице насрещна услуга от страна на кредитора, обосноваваща тези такси?

По този въпрос се релевира наличие на допълнителни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и по т. 2, предл. 2 от същата разпоредба, поради противоречие с актове на СЕС - решение по дело С-621/17, решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19.

8. Необосновано ли е съдебното решение, в което се игнорира приложимостта на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители и на §4 от ПЗР към Закона за платежните услуги и платежните системи?

9. В нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон, съответно необосновано ли е съдебното решение, в което въззивният съд не уважава възражението за забава на кредитора, без да го обсъди в мотивите си?

По въпроси №№ 8 и 9 се твърди, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По въпроси №№ 2-9 се сочи и наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК поради вероятна недопустимост и поради очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част.

Подадена е и касационната жалба от банката ищец против въззивното решение в частта, с която е частично обезсилено като недопустимо първоинстанционното решение за присъждане в полза на банката на възнаградителна и наказателна лихви за период преди 27.01.2017 г. и такси за период преди 25.01.2017 г., както и след частична отмяна на решението са отхвърлени осъдителните искове против ответниците за главницата по договора за кредит № 478/R/2007 г. за сумата над 6 492,78 евро (съставляващи сбора от дължимите месечни вноски за главница с падежи от 27.02.2019 г. до 27.02.2023 г.) до 77 626,76 евро, ведно със законната лихва върху последната сума, считано от датата на исковата молба - 05.06.2018 г. до окончателното плащане, възнаградителна лихва за периода 27.01.2017 г. до 04.06.2018 г. в размер на 7 857,81 евро; наказателна лихва за периода 27.01.2017 г. до 04.06.2018 г. в размер на 131,59 евро, месечни такси в размер на 1 382,95 евро за периода 25.01.2017 г. до 26.05.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното плащане. Претендира се да бъдат уважени изцяло предявените от банката осъдителни искове.

Прави се оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се, че при постановяване на обжалвания съдебен акт не са изследвани в пълнота относимите към конкретния спор факти, приета е фактическа обстановка, която не съответства на събраните доказателства, не са обсъдени всички наведени от страна на банката аргументи и възражения. Сочи се, че от събраните по делото доказателства безспорно се установяват основателността на осъдителните искове и техният размер. Оспорва се изводът на въззивния съд за липсата на предпоставки за обявяване на кредитното задължение за предсрочно изискуемо към датата на подаване на исковата молба. Акцентира се, че по делото е доказано, че към тази дата са налице визираните в чл. 27, ал. 1, б. “в” и б. “д” от договора условия за обявяване на предсрочната изискуемост на дълга поради спиране на плащанията след 2016 г., като същото е направено с едностранно изявление на банката, обективирано в исковата молба и достигнало до ответниците с връчването й. Добавя се, че неправилно е прието от въззивната инстанция, че исковата молба е връчена на ответниците най-късно през м. октомври, 2018 г., тъй като на двама от тях книжата са връчени на 19.12.2018 г. Връчена им е и допълнителната искова молба. Изтъква се, че с обявяването на предсрочната изискуемост на кредита, са дължими цялата незаплатена главница, претендираните суми за възнаградителна лихва, наказателна лихва и такси. Релевира се, че съгласно чл. 13, ал. 1 от договора, кредитополучателят заплаща на банката годишният лихвен процент в размер на 6,4 %, равен на базовия лихвен процент за кредити в евро, валиден след 15.10.2007 г. В ал. 3 е посочено, че базовия лихвен процент по жилищни кредити в евро, валиден след 15.10.2007 г., е формиран от 3-месечния Euribor плюс надбавка от 3,9 %, като за изчислението на лихвата по кредита за тримесечния Euribor е приета минимална стойност 2,5 %, т.е. договореният лихвен процент е не по-малко от 6,4 %. С оглед на това се сочи, че в договора не е предвидено лихвеният процент да се формира само като сбор на стойността на горепосочения индекс, включително и отрицателна такава, и надбавка в размер на 3,9 %, както се твърди от ответниците по делото. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит и анексите към него, тъй като, според касатора ищец, не е налице неравноправие в отношенията между страните и от страна на банката не е увеличаван размерът на приложимия лихвен процент. Оспорват се мотивите на апелативния съд за съобразяване с варианта на съдебно-счетоводна експертиза, при който изчисленията са направени с отрицателните стойности на индекса и лихвен процент по-нисък от 3,9 %, което не съответства на условията на договора за кредит и фактическата обстановка по делото. Посочва се, че дори и да бъде споделен неправилния (според касатора ищец) извод на въззивния съд за ненастъпване на предсрочната изискуемост с връчването на исковата молба, то такава е обявена в хода на процеса, тъй като по време на цялото производство от банката е поддържано, че поради неизпълнение на условията на договора за кредит дългът е предсрочно изискуем в пълен размер. Според страната, моментът на настъпване на изискуемостта би следвало да има отношение единствено за определяне на претендираната законна лихва, тъй като предявеният иск е осъдителен, а не установителен по чл. 422 ГПК. Поради това се сочи, че неправилно са присъдени от въззивната инстанция само падежиралите вноски за главница към датата на последното по делото съдебно заседание пред въззивната инстанция, без да се съобразят и зачетат настъпилите в хода на процеса обстоятелства. Счита се също, че съдилищата не са изпълнили задължението си за изготвяне на доклад по делото със съдържанието по чл. 146 ГПК. Въвежда се оплакване за неправилност на въззивното решение и в частта, с която е частично обезсилено първоинстанционното решение за присъдени възнаградителна и наказателна лихва за периода преди 27.01.2017 г. и такси за период преди 25.01.2017 г., тъй като, според касатора ищец, не е налице произнасяне на първата инстанция по такива претенции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират доводи за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. До къде се простира възможността на съда да тълкува договор по реда на чл. 20 ЗЗД и може ли при извършване на тълкуване да се променя волята на страните?

2. Следва ли съдът при тълкуване на договора за банков кредит да издири действителната обща воля на страните, като приложи всички принципи на тълкуване съгласно чл. 20 ЗЗД?

По така формулираните въпроси се поддържа, че съдебният акт в обжалваната част е постановен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 106/16.07.2018 г. по гр.д. № 4088/2017 г. на ВКС, решение № 75/23.06.2022 г. по гр.д. № 2712/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 37/23.04.2021 г. по т.д. № 3033/2018 г. на ВКС, I т.о.

3. Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди всички факти и доказателства по делото в тяхната съвкупност?

4. Може ли предсрочната изискуемост по договор за кредит при предявен осъдителен иск да настъпи в хода на съдебното производство в случай че изявлението за обявяване на предсрочната изискуемост е заявено с исковата молба, поддържано е в допълнителната исковата молба и в хода на цялото съдебното производство пред първата и въззивната инстанция и представлява ли това факт по чл. 235, ал. 3 ГПК, който следва да бъде съобразен от въззивния съд?

5. Дали изявлението във въззивната жалба, с което се иска отмяна на първоинстанционното решение и присъждане на цялата дължима по кредита сума може да се третира като изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, така както би се третирало изявление направено с исковата молба и представлява ли това факт, който трябва да бъде съобразен от съда по чл. 235, ал. 3 ГПК?

Посочва се, че същите са разрешени в противоречие с практиката на касационната инстанция - решение № 102/25.11.2016 г. по гр.д. № 1055/2016 г. на ВКС, решение № 113/18.05.2016 г. по гр.д. № 5961/2015 г. на ВКС, решение № 187/07.07.2016 г. по гр.д. № 1332/2015 г. на ВКС, решение № 50098/10.10.2022 г. по т.д. № 869/2021 г. на ВКС, II т.о., решение № 50075/ 09.05.2023 г. по гр.д. № 1719/2022 г. на ВКС, IVг.о.

От касатора ищец се поддържа и наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК, като конкретни доводи не са изложени.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ищецът и ответниците възразяват по основателността на искането за достъп до касация на насрещната страна и оспорват жалбата й като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди и отмени частично първоинстанционното решение, е приел, че по предявения от “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД (правоприемник на “Банка Пиреос България” АД) против Т. К. В., Ж. Я. К., К. Н. К. и Н. К. К. осъдителен иск не е спорно и се установява от събраните писмени доказателства, че между банката и ответниците са сключени договор за жилищен кредит № 478/R/2007 г. и три анекса към него, по силата на които е предоставен на кредитополучателя Т. В. кредит в размер на 85 000 евро, а останалите ответници са се задължили да отговарят като солидарни длъжници с нея за всички задължения по договора за кредит. Доколкото същият е сключен в изискуемата от закона писмена форма, е намерен за действителен. За неоснователно е прието възражението на ответниците за ненадлежно упълномощаване на представителя на банката, подписал процесния договор, доколкото дори и това да е така, с позоваването на договора и представянето му по настоящото дело от надлежен пълномощник, банката е потвърдила ненадлежното упълномощаване за подписването му. При служебно извършената от въззивната инстанция проверка за наличието на неравноправни клаузи в договора, сключен с потребител, е счетена за ясна договорката за формиране на възнаградителната лихва и методиката за изменението й в чл. 13, ал. 1 и 3 от договора - от 3-месечния ЕУРИБОР, чието изменение не зависи от волята на банката плюс твърда надбавка от 3,9%, като се изменя при промяна на ЕУРИБОРА с повече от 0,25%, поради което е прието, че същите не могат да бъдат приети за неравноправни, съответно – нищожни. Апелативният съд е преценил за неравноправна съгласно чл. 143 ЗЗП и поради това нищожна уговорката между страните, че лихвата може само да бъде увеличавана в зависимост от покачването на ЕУРИБОРА, като е приет минимален негов размер от 2,5%, без да може да бъде намалявана при по-нисък размер. Решаващият състав намерил за неоснователно оплакването на банката, че не е налице забранен анатоцизъм, допуснат при подписване на анексите към договора, тъй като и в трите анекса се съдържат уговорки за изменение първоначалния размер на главницата по кредита чрез прибавяне към нея освен на просрочена главница и такси, и на просрочени възнаградителни и наказателни лихви. Изтъкнато е, че същевременно в чл. 2 на Анекс № 1 се изменя размерът на възнаградителната лихва на 7,15%, формирана от базовия лихвен процент за кредити в евро плюс надбавка от 1,40%, без да е ясна методиката на определяне на БЛП, както и е уговорена възможност банката едностранно да изменя така формирания лихвен процент в неговата цялост или всеки един негов компонент в случай, че пазарните условия за привличане на финансов ресурс обуславят такава промяна. При тези данни от въззивната инстанция е прието, че освен че предвидената възможност за едностранно изменение на лихвата напълно отговаря на посочените по-горе критерии за неравноправност, поради което клаузата е нищожна, то и целият анекс е нищожен, защото представлява спогодба върху непозволен договор. Прибавените към главницата лихви са изчислени въз основа на клаузата на чл. 13.4 от договора, ограничаваща възможността за изменение на лихвата само при растеж на ЕУРИБОРА. Обобщено е, че доколкото анексите, имащи за предмет предоговаряне на кредит, в които задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, са нищожни, то дължимите от касаторите суми за главница и възнаградителни лихви следва да бъде определени с оглед на първоначалния погасителен план към договора за кредит. Въззивният съд е изтъкнал, че не е спорно и се установява от изслушаните експертни заключения, че цялата сума по кредита е усвоена от кредитополучателя на 27.02.2008 г. Относно въпроса дали изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, инкорпорирано в исковата молба, е породило действие, решаващият състав е намерил, че не се установява обективният елемент - неизпълнение от страна на длъжника. Акцентирал е, че съгласно заключенията на ССчЕ към 05.06.2018 г. са погасени от ответниците задължения в общ размер на 60 130,27 евро или е налице остатък в размер на 3 581,42 евро, който се явява надплащане към датата на исковата молба, респ. това не се установява към м. август 2018 г. и м. октомври 2018 г., когато исковата молба е била връчена на кредитополучателя и солидарните длъжници. Заключил е, че липсата на този юридически факт води и до липса на правни последици от изявлението на банката за обявяване предсрочна изискуемост. Позовавайки се на т. 1.1. от Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и съобразявайки, че обявената с исковата молба предсрочна изискуемост не е породила правно действие, а по-късно в хода на процеса такава не е обявявана, съдебният състав е присъдил в полза на банката само неплатените вноски с настъпил падеж до датата на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция - в общ размер на 6 492,78 евро, дължими в периода 27.02.2019 г. – 27.02.2023 г. В случая това са вноските за главница, доколкото претенциите за възнаградителна и за наказателна лихва са за периода 27.01.2017 г. – 04.08.2018 г., а за този период в отговор № 1 от второто допълнително заключение на ССЕ, изслушано пред САС, е посочено, че същите са погасени чрез плащане. Погасени чрез плащане са и дължимите такси за периода 25.01.2017 г. – 26.05.2018 г. Решаващият състав е счел, че е дължимо и задължението за разноски за изпращане на нотариални покани от 146 лева. С оглед на горното е стигнал до извода, че решението на първата инстанция следва да бъде отменено в частта, в която длъжниците са осъдени да заплатят главница над 6 492,78 евро (съставляващи сбора от дължимите месечни вноски за главница с падежи от 27.02.2019 г. до 27.02.2023 г.) до 77 626,76 евро, ведно със законната лихва от датата на исковата молба върху главница в размер на 77 626,76 евро и искът за бъде отхвърлен за разликата, както и в частта, в която са присъдени възнаградителна, наказателна лихва и такси – изцяло. В останалата обжалвана част решението е правилно и следва да бъде потвърдено. Присъдил е и законна лихва върху отделните вноски по главницата от падежа на всяка вноска до окончателното й плащане.

По искането на касаторите ответници настоящият състав намира, че не се обосновава директен и факултативен достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК те се позовават на вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, а и поставените от тях въпроси №№ 2, 3 и 4 съдържат доводи в този смисъл. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др. Доводите на касаторите ответници и формулировката на горепосочените въпроси по същество съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, ал. 3, предл. 1 и 2 ГПК, а не за недопустимост на съдебния акт. С оглед на горното и предвид извършената служебна проверка, настоящият състав намира, че във връзка с касационната жалба на касаторите ответници не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за директен достъп до касационен контрол.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че същността на горепосочените три въпроса предполага извършване на преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съответно на правилността на въззивното решение в обжалваната част, което излиза и извън предмета на селективната фаза на касационното производство по чл.288 ГПК. С оглед на това същите се явяват фактологични, а не правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не покриват общата предпоставка за достъп до касация.

Касаторите ответници навеждат твърдения за “очевидна неправилност” на въззивното решение в обжалваната част и поставят в тази насока въпрос № 6. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност, която е предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК очевидно неправилен би бил само въззивен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логика. Такива конкретни основания не се твърдят от касаторите ответници и не се констатират от мотивите на въззивното решение. Поради това не може да се обуслови наличие и на това основание за директен достъп до касационен контрол.

Поставеният от ответниците въпрос № 6 е некоректно зададен, тъй като предпоставя преценка на конкретни договорни клаузи и приложението им към разглеждания спор, съответно на правилността на решението. Същият не кореспондира и с решаващите мотиви на въззивната инстанция, която след достигнат извод за неравноправност на клаузи в договора за банков кредит, в която насока са и основните възражения на ответниците касатори срещу ищцовата претенция, е приела изчисляване по първоначално договорените параметри на кредита. С оглед на това е намерила, че не се установява обективната предпоставка за обявяване на предсрочна изискуемост на остатъка от дълга към датата на подаване на исковата молба и е присъдила само падежиралите вноски за главница и законната лихва върху тях. Поради горното и по този въпрос не е налице общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация.

Поставените от касаторите ответници въпроси №№ 1, 5, 7, 8, 9 и съответно №№ 2, 3 и 4 съдържат питане дали съдебното решение е необосновано. Необосноваността е касационно основание за неправилност на съдебния акт по чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК. В т. 12 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС са дадени разяснения, че необосноваността е порок на решението, изразяващ се в несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал, и обхваща грешките при формиране вътрешното убеждение на решаващия съд при прилагането на правилата от неюридически характер – на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание. Преценка за конкретна проява на необоснованост не може да се извърши извън същинската касационна дейност по чл. 290 ГПК, която обаче е предпоставена от допускане на касационното обжалване при установяване наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая такива не се обосновават от така формулираните въпроси, които нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като предполагат преценяване на конкретните факти и доказателства по делото, което излиза извън предметния обхват на селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Също така, следва да се посочи, че въпросите съдържат оплаквания за евентуално нарушение на материалния закон или съответно процесуално нарушение, но не и за необоснованост на изводите на въззивната инстанция. С оглед на горното така формулираните въпроси не покриват изискванията на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Липсата на обосноваване на общия селективен критерий по поставените от касаторите ответници въпроси изключва необходимостта от обсъждане на сочените допълнителни основания по чл.280, ал. 1, т. 1, т.2, предл. 2 и съответно т. 3 ГПК.

Съгласно цитираното по-горе Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция може само да уточни или конкретизира поставения от касатора правен въпрос, но такъв не може да формулиран служебно с оглед спазване принципа на диспозитивното начало в гражданския процес по чл. 6 ГПК. Съобразявайки постановките на задължителната практика на ВКС, не могат да бъдат споделени доводите на ответниците, че касационната инстанция следвало да изведе други правни въпроси от изложените оплаквания.

По искането на касатора ищец настоящият състав намира, че също не е налице основание за директен и факултативен достъп до касация.

С оглед казаното по-горе за изводимите основания, предполагащи наличие на порока “очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да се отбележи, че от касатора ищец не се твърдят конкретни основания, които биха могли да се субсумират под тази хипотеза. Поради това не се обосновава поддържаното от него основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касационен контрол.

Първите два въпроса, поставени от касатора ищец, са свързани с правомощието на съда да тълкува сключен между страните договор по реда на чл. 20 ЗЗД. Същите не релевират с решаващите мотиви на въззивната инстанция, която при извършената дължима преценка на договорните клаузи е приела част от тях за неравноправни с оглед правилата на ЗЗП, съответно нищожни поради противоречие със закона – чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Поради това не се касае за тълкувателна дейност с оглед изясняване на действителната обща воля на страните, а за извършена преценка по същество на съответствието на договорните клаузи с нормативните правила и регламентите за защита на потребителите. Ето защо, така формулираните въпроси нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не обосновават наличието на общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване. Това изключва обсъждането на сочените от касатора ищец допълнителни критерии по чл.280, ал. 1, т. 1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК.

Поставеният от касатора ищец трети въпрос е процесуалноправен и е относим към задължението на въззивния съд като втора инстанция по същество при постановяване на решението си да обсъди доводите на страните, които имат отношение към предмет на спора, да извърши собствена преценка на всички доказателства в тяхната съвкупност. Същият е релевантен и отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на ВКС в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и константна такава, обективирана в цитираните от касатора ищец решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., и други). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните доказателства, които носят информация за релевантните по делото факти, и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея.

В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие с формираната практика на ВКС и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими към спора факти, доказателства и доводи на страните, като е стигнал до извод за липса на обективната предпоставка за обявяване на предсрочна изискуемост на целия дълг към подаването на исковата молба. Предвид това и при несъобразяване на приетите за нищожни клаузи, съответно анекси към договора за кредит, е кредитирал съответния алтернативен вариант на едно от заключенията на съдебно-счетоводната експертиза и е намерил за частично основателен иска за главница – месечните вноски с настъпил падеж до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, ведно със законната лихва върху тях. Изразеното от касатора ищец несъгласие с мотивите на съда касае правилността на решението, което обаче не може да бъде обсъждано в селективната фаза по чл. 288 ГПК. Поради това по така формулирания трети въпрос не се обосновава наличието на поддържаната от касатора допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставените от касатора ищец четвърти и пети въпрос са свързани с възможността за обявяване на предсрочната изискуемост на задължението след подаване на исковата молба, в хода на съдебния процес, както и евентуалното задължение на съда да зачете този факт съгласно чл. 235, ал.3 ГПК. Така поставените въпроси отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд. Доводите обаче за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са неоснователни. В решение № 193/10.04.2020 г. по т.д. № 3092/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., и решение № 39/30.06.2022 г. по т.д. № 56/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., е прието, че по осъдителен иск с правно основание чл. 430 ГПК при позоваване от банката на предсрочна изискуемост, какъвто е и разглежданият случай, на още по-силно основание важат постановките на Тълкувателно решение от 02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Според цитираната задължителна практика на касационната инстанция, предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Поради това ако кредиторът поддържа, че за него се е породила възможност да претендира изпълнение на цялото вземане, но се установи, че такава възможност е възникнала само за част от него, искът няма да бъде отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо. В обжалваното решение въззивният съд не е отрекъл възможността за обявяване на предсрочната изискуемост на остатъка от кредита в хода на исковото производство. Напротив, в съответствие с така цитираната практика на ВКС и на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, след като е преценил, че към датата на исковата молба не са били налице в кумулативна даденост предпоставките за предсрочната изискуемост, апелативният съд е присъдил вноските за главница с настъпил падеж и е отхвърлил искът за горницата. По отношение на възнаградителната лихва, наказателната лихва и таксите е намерил, че същите за процесния период са погасени. Касаторът ищец не релевира наличие на ново изявление от страна на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на остатъка от кредита при съответните предпоставки за това, а изисква тълкуване на негови доводи и твърдения. Поради горното четвъртият и пети въпрос не покриват соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

От касатора ищец не са изложени конкретни доводи за противоречие на въззивното решение с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, поради което по третия, четвъртия и петия въпрос не може да се обоснове наличие на сочения допълнителен критерии чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касаторът ищец сочи, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, но не излага твърдения относно нужда от тълкуване на конкретна неясна, противоречива или непълна правна норма, предвид създадена противоречива съдебна практика по тълкуването й или поради необходимост от промяна на непротиречива такава, с оглед изменение в законодателството или развитие на обществените отношения (така в т. 4 от горецитираното тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). С оглед на това по същите не се обосновава наличие и на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допуск до касация.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

По разноските:

Поради недопускане на касационен контрол на обжалвания съдебен акт не се присъждат разноски на никой от касаторите.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,