Определение № 3569 от 29.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3448/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Ц. П., като пълномощник на А. Г. Ц. и Г. Г. А., срещу въззивно решение № 680, постановено на 22.05.2025 г. по в. гр. д. № 2923/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 08.06.2023 г. по гр. д. № 2773/2021 г. на Софийски градски съд, в частите, с които са отхвърлени предявените от касаторите срещу А. Д. С. искове по чл. 42, б. „в“ ЗН за обявяване нищожността на саморъчно завещание от 15.11.2017 г. на М. Г. К., починала на 31.12.2017 г., в полза на А. Д. С., в частта му по т. 5 от завещанието, искове по чл. 43, ал. 1, б. „б“, пр. 2 ЗН за унищожаване на завещанието поради насилие /психическа принуда/; по чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са носители на правото на собственост (при квоти по 1/2 ид. ч. за всяка от тях) на основание наследство на следните недвижими имоти: апартамент № 8, находящ се в [населено място], район „И.“, [улица], [жилищен адрес] на IV етаж, заедно със зимнично помещение, заедно с 1,271 % ид. части от общите части на сградата, както и отстъпеното право на строеж върху мястото - държавна земя и апартамент № 114, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вход Д, етаж 6, заедно с принадлежащото му мазе № 18, заедно с 0,594% ид. ч. от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото и за осъждане на ответника да предаде на ищците владението върху описаните по- горе имоти; оставено е без уважение искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт № 106 том I, дело №79 от 21.03.2018 г. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК, във връзка с което са поставени следните въпроси: 1. „Неиндивидуализирането на банкова сметка в завещателно разпореждане води ли до порок във волята на завещателя, респективно до недействителност на завещателното му разпореждане?“; 2. „Колко и какви са задължителните и достатъчни белези, необходими за индивидуализиране на банкова сметка в завещателно разпореждане?“; 3. „Как следва да се тълкува волята на завещателя по отношение на неиндивидуализирана банкова сметка в случай, че останалите имущества, предмет на завещателно разпореждане са индивидуализирано чрез характерни белези в достатъчна степен, че да бъдат обективно определяеми?“; 4. „Посочването единствено на наименованието на търговската банка, с която завещателят е сключил договор за откриване и обслужване на банкова сметка, достатъчно ли е за индивидуализиране на банкова сметка, предмет на завещателно разпореждане?“, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с решение № 833 от 06.01.2011 г. по гр. д. № 1221/2009 г. на ВКС, решение № 855 от 11.12.2010 г. по гр.д. № 1497/2009 г., г. на ВКС, решение № 45 от 06.04.2017 г. по гр. д. № 3343/2016 г. на ВКС, решение № 380 от 31.05.2012 г. по гр.д. № 580/2010 г. на ВКС; 5. „Порочно ли е решението на въззивния съд, в мотивите на което не са обсъдени доказателства от значение изясняване на предмета на делото?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 509 от 30.07.2024 г. по гр.д. № 1635/2023 г., г. на ВКС, решение № 98 от 20.05.2013 г. по гр. д. № 520/2012 г. на ВКС, решение № 50157 от 24.04.2023 г. по гр. д. № 4902/2021 г. на ВКС; 6. „Порочно ли е решението на въззивния съд, който, подвеждайки под нормата на чл. 172 ГПК гласни доказателствени средства, не ги третира с но-ниска доказателствена стойност, а въобще не ги взема предвид при постановяване на крайния си акт, без да аргументира защо не ги кредитира?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г. на ВКС, решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр.д. № 1431/2021 г. на ВКС, решение № 247 от 21.12.2023 г. по гр. д. № 4508/2022 г. на ВКС, решение № 136 от 10.03.2025 г. по гр. д. № 2981/2024 г. на ВКС; 7. „Порочно ли е решение на въззивния съд, в което не е коментирано доказателство, което е събрано по надлежния ред в производството и има значение за решаването на правния спор по същество“, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Позовават се и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. В законоустановения срок е постъпил отговор от насрещната страна по подадената касационна жалба - А. Д. С., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на подадената касационна жалба. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с характер на определение, с което е прекратено производството по исковете с правно основание чл. 42, б. „б“ ЗН, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН за прогласяване нищожността на саморъчното завещание поради заличаване на текста на т. 4 от завещанието. По делото не е спорно, че завещателката е била собственик на процесните недвижими имоти. Същата е починала на 31.12.2017 г. и е оставила за свои наследници по закон А. Г. Ц. и Г. Г. А. - дъщери на нейната сестра Ц. Г. В., починала на 27.01.2008 г.. От писмо от „Юробанк България“ АД - ЦУ от 21.02.2022 г. е видно, че М. Г. К. е била титуляр на банкови сметки при посочената банка (общо 7 броя), открити в периода 2005- 2014 г., закрити на 09.11.2018 г., като в писмото са посочени салдата по сметките към дати: 15.11.2017 г. и 31.12.2017 г. От представеното саморъчно завещание от 15.11.2017 г. е установено, че М. Г. К. е завещала на А. Д. С. следното движимо и недвижимо имущество: 1. апартамент в[жк], [улица], [жилищен адрес]; 2. апартамент в кв. Г. Д.,[жк], [жилищен адрес] в [населено място]; 3. всички имоти, намиращи се в [населено място], Софийска област; всички имоти, намиращи се в [населено място], в [населено място], област *, [община]; 5. банковата й сметка в Пощенска банка. Завещанието е обявено с протокол от 17.01.2018 г. По отношение на предявения иск за нищожност на т. 5 от завещателното разпореждане, въззивният съд приел, че същият се основава на изложени от ищците твърдения, че в него не е налице яснота по отношение на волята на завещателя, тъй като същият не е посочил конкретно номера на сметката/ките в „Пощенска банка“ АД. Посочил е, че доколкото законът не изисква в случаите, когато се завещават банкови сметки, те да бъдат индивидуализирани в завещанието с всички техни индивидуализиращи белези (номер, IBAN, аналитичен номер, вида на валутата, размер на средствата към определен момент), е достатъчно индивидуализацията да бъде извършена по такъв начин, който прави банковата сметка/и, предмет на разпореждането, обективно определяем с оглед обстоятелствата във всеки отделен случай, като волята на завещателя подлежи на тълкуване не само с оглед употребените в завещанието думи и изрази, но и с оглед правилата на формалната житейска логика. По предявения иск с правно основание чл. 43, ал.1, б. „б“ ЗН въззивният съд е обсъдил направеното от касаторите възражение, че неправилно са кредитирани показанията на свидетелката М., а не и тези на свидетелката М. Н.. От нейните показания се установява, че от 2011 г. е живяла заедно със сина на ищцата Г. А. в жилището в[жк], както и че свекър и свекърва й са посещавали К.. Посочва, че знае, че същата е претърпяла операция, общували са по телефона. Заявява, че не знае за ответника. Възпроизвежда факти от 2016 г., когато според нея К. е била притеснена, не й е обръщала внимание и не е искала да говори; затваряла е телефона. През 2017 г. съпругът й е отишъл до дома й, чул е гласове, но не са му отворили вратата. Според показанията на свидетелката П., която е банков служител; М. е дала на М. телефона й. Говорили са няколко пъти по телефона, като последният им разговор е бил през септември 2016 г. Тогава тя е трябвало да я посети в банката за консултация. Била е притеснена, бързо е затворила телефона, като свидетелката е заявила, че по принцип са разговаряли повече. Съдът приел, че свидетелката Н. е във фактическо съжителство със сина на ищцата Г. А., в резултат на което преценката на дадените от същата показания следва да бъде извършено съобразно нормата на чл. 172 ГПК. Посочил е, че тези показания, които съдържат факти, че завещателката затваряла телефона и не искала да говори със свидетелката, не могат да обосноват законосъобразен извод за осъществена принуда. С оглед на това и съобразявайки дадените показания на свидетелката М. /завещателката е приятелка на нейна леля/ К. я е запознала с А. С.. Казала й е, че може да се разчита на него. В тази връзка са изложени съображения, че завещателката и ответника са се познавали повече от 5 години, че той й помагал за разрешаване на битовите и здравословните проблеми, че М. не можела да разчита на племенниците си - ищците, които даже не дошли на погребението на леля си. В мотивите е изложил съображения, че с доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл. 172 ГПК и само това, че един свидетел твърди противното на това, което казва друг по отношение на относими за спорното право факти и се намира в близка родствена връзка със страната, посочила го за свидетел, не е достатъчно, за да се отрече достоверността на неговите показания. Показанията на свидетелката Н. обаче не могат да обосноват заключение за осъществена принуда. Отчел е обстоятелството, че не са поддържали близки отношения с К.. Обсъдил ги е заедно с показанията на свидетелката М.. Направил е заключение, че показанията на първата свидетелка в тази част /относно твърдяното насилие/ не следва да бъдат кредитирани. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпроси от първи до четвърти включително са свързани с индивидуализирането на банкова сметка, предмет на завещателно разпореждане. Не се разкрива противоречие с цитираната съдебна практика. В същата се възприема, че съществен елемент от съдържанието на завещанието е посочването на имуществото, предмет на разпореждането. Достатъчно е индивидуализацията да бъде извършена по такъв начин, който прави имота, предмет на разпореждането, обективно определяем с оглед обстоятелствата във всеки отделен случай. При непълно описание на завещания имот волята на завещателя подлежи на тълкуване не само с оглед употребените в завещанието думи и изрази, но и с оглед правилата на формалната и житейска логика. В нея се сочи също така, че при тълкуване волята на завещателя за това кой имот е завещан, тази воля може да бъде изведена и от други доказателства по делото, включително изходящи от наследодателя писмени изявления или издадени по негово искане във връзка със съставянето на завещанието документи. Според представената съдебна практика, формирана по отношение на недвижимо имущество, е необходимо да се отчитат и други факти, които са от значение за изясняване на истинската воля на завещателя. Във всички случаи обаче, тълкуването, което се опира на характеристиките на вещта, следва да бъде такова, че да не оставя съмнение в действителната воля на завещателя. Такова съмнение в настоящата хипотеза не е налице. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по петия поставен от касаторите процесуалноправен въпрос. Действително, съгласно установената практика, съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, поотделно и в тяхната съвкупност, и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други - за неосъществили се. В случая, съобразявайки тази практика и в съответствие с чл. 269 ГПК, въззивният съд се е произнесъл по въведените с въззивната жалба доводи при съвкупна преценка на относимите към спорното право доказателства. Изложил е собствени мотиви както по доводите за допуснати процесуални нарушения във връзка с обсъждане на доказателствата по делото, така и за необоснованост на първоинстанционното решение. В съответствие с приложената съдебна практика въззивният съд се е произнесъл по защитните доводи и възражения на страните, в пределите, очертани от въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въпросът в изложението е обоснован и с необсъждане на показанията на свидетелката П.. Действително, нейните показания не са възпроизведени в мотивите на въззивния акт, но са обсъдени в съвкупност с останалите показания. Тези показания, сами по себе си, не могат да доведат до различен извод. Шестият въпрос е свързан с преценката на достоверността на свидетелските показания, когато се обсъждат дадени от роднини показания. Действително, сама по себе си родствената връзка не обосновава недостоверност на показанията, а изисква обсъждането им съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК. Същото е извършено от въззивния съд. В практиката на ВКС по прилагането на цитираната норма се приема, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали в тях има противоречие, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани. Приема се също, че за посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица е възможна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото. Във всички случаи свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Поради това съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Именно по този начин е процедирал съдът в мотивите на обжалвания акт. Посочил е защо не дава вяра на показанията на свидетелката Н. в определена част, както и че от възпроизведените в тях факти не може да се направи извод за осъществена психическа принуда. Самата преценка на гласните доказателства по същество не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК. Седмият въпрос в изложението е поставен в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се установява наличието на допълнителната предпоставка на тази разпоредба – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не се установява и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – не е налице порок на обжалваното решение, който може да бъде изведен пряко и единствено от неговото съдържание, както и такова съществено процесуално нарушение, което да е довело до формиране на решаващ за изхода на делото резултат. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените в производството по чл. 288 ГПК съдебни разноски в размер на 1 533,88 евро, равностойност на заплатените 3 000 лева за адвокатско възнаграждение. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение