Определение № 599 от 04.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3919/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Юробанк България“ АД, [населено място], чрез процесуален представител адв. Д. М. срещу решение № 261495/03.05.2022 г. по гр. д. № 638/2020 г. на Софийски градски съд, в частта му с която с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 261373/22.02.2021 г. по гр. д. № 12416/2017г. на Софийски градски съд и като краен резултат ответникът „Юробанк България“ АД е осъден да заплати на С. М. И. и Д. А. А.: на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както следва: сума в размер 10625,75 евро, представляваща надплатена сума поради валутна разлика между евро и швейцарски франк за периода от 10.06.2010 г. до 10.04.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 25.05.2015 г., до окончателното ѝ изплащане; сума в размер на 6890,62 евро, представляваща надплатена сума за лихва над първоначално договорената вноска за лихва за периода от 10.06.2010 г. до 10.04.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 25.05.2015 г., до окончателното ѝ изплащане; сума в размер 307,69 евро представляваща надплатена сума за такса за годишно управление на кредита за периода от 10.05.2011 г. до 10.04.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 25.05.2015 г., до окончателното ѝ изплащане; както и на основание чл.86 ал.1 ЗЗД сумата 199,42 евро, представляваща обезщетение за забавено изпълнение върху главницата за надплатените договорни лихви, дължимо за периода от 05.02.2015 г. до 25.05.2015 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по въпроси в противоречие с практиката на ВКС и на Съда на Европейския съюз /СЕС/. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил решенията на СЕС по дело С-119/17, т. 29 и дело С-186/16, т. 3 от диспозитива по въпросите: Възможно ли е банката като професионалист да прогнозира за 30 години напред курса на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита и какви са доказателствата в тази насока?; Следва ли валутният риск да се преценява единствено върху период, който съставлява една трета от 30 годишния договор, без съдът да е изяснил какъв ще е курсът на швейцарския франк за останалите 20 години от договора за кредит?; Следва ли съдът да изясни какви са били доходите на кредитополучателите като източник, вид валута, спестявания и други, за да се направи точен извод, а не предполагаем с какви средства е погасяван кредита?; Счита ли се за допълнително услуга между банката и кредитополучателите покупката на валута за погасяване на кредита извън договора за кредит?; По какви критерии съдът е определил, че определени клаузи на договора са индивидуално договорени, а други не и съответно как съдът е определил, че кредитополучателят не е могъл да повлияе върху определени договорни клаузи?; Съдържа ли се в договора клауза, според която при понижаване курса на франка, няма да бъдат намалени вноските на кредитополучателя или няма да са по-ниски от нивото при усвояване на кредита?. По въпроса: В каква валута е сключен процесният договор за кредит?, се твърди противоречие на въззивното решение с Решение № 67/12.09.2019г. по т. д. №1392/2018г. на ВКС. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в който изразяват становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, трето гражданско отделение при данните по делото намира следното: Въззивният съд е констатирал, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение, основано на сключен между тях договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL34108 от 17.04.2008 г.. По силата на процесния договор за кредит „Юробанк И Еф Джи България“ АД /понастоящем с наименование „Юробанк България“ АД/ е предоставило на С. М. И. и Д. А. А. кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 70 720 евро, по курс „купува“ за швейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, както следва: равностойността в швейцарски франкове на 15 830 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита за покупка на описан в договора недвижим имот, и равностойността в швейцарски франкове на 54 890 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро в деня на усвояване на кредита за други разплащания. Кредитополучателите са се задължили да върнат ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията на договора, с краен срок на погасяване 360 месеца. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора годишната лихва се формирала като сбор от базовия лихвен процент (БЛП) на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1.15 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП на банката е 4.5 %, като според чл. 3, ал. 5 действащият БЛП на банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката следва да уведоми кредитополучателя за новия размер на БЛП за швейцарски франкове и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони, а договорените в договора надбавки не се променят. Съдебният състав е обсъдил клаузите на чл. 2 от договора и е приел, че разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя в швейцарски франкове в банката и се ползва при условията на ал. 5 и 6, според които усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметката по ал. 1 се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към евро на банката за съответната валута в деня на усвояването, като кредитополучателят дава своето безусловно и неотменимо съгласие и оправомощава банката служебно да извършва тези действия. Въззивният съд е констатирал също, че страните са договорили погасяването на кредита да се извършва във валутата на кредита – CHF, като в случай, че кредитополучателят не е осигурил тази валута, но има налични по негови сметки средства в лева или евро, погасяването да се реализира чрез тях след служебното им превалутиране от банката по курс „продава“ за CHF към BGN/EUR /чл. 6, ал. 2/. В чл. 22 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев/евро, както и превалутирането по чл. 20 от договора, може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/ от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит /ал. 1/, както и че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20 - 22 от договора, както и че е съгласен с настъпването им /ал. 2/. Въззивният съд е обсъдил заключението на съдебно- икономическата експертиза и въз основа на същото е констатирал, че ако кредитът е следвало да се връща в евро, а не в швейцарски франкове, то сумата, която ищците са надплатили до 10.04.2015 г. е в размер на 11826,47 евро или 9728,81 швейцарски франкове, с оглед разликата в курса на швейцарския франк и еврото спрямо лева за процесния период. По блокирана валутна разплащателна сметка за обслужване на кредита постъпили 116 568 швейцарски франка на 10.05.2008 г. Въз основа на молба за превалутиране на ищците, банката откупила сума в размер на 116 568 швейцарски франка срещу евро, чрез задължаване на сметката на кредитополучателите в CHF и превела равностойността на тази сума в евро – 70720 евро, по сметка в евро на кредитополучателя. Обслужващата сметка на кредита е била сметката на кредитополучателя в швейцарски франкове, и за погасяване на кредита същата била захранвана, както следва: 24 вноски на каса в швейцарски франкове и 71 вноски на каса, чрез покупко- продажба от лева в швейцарски франкове. Според експертизата сумата, която ищецът е надплатил за лихва над първоначално уговорената с договора в размер на 5.65 % до 10.04.2015 г. включително е в размер на 11383,35 швейцарски франка или 8965,81 евро. След сключване на процесния договор банката е променила БЛП за швейцарски франкове няколко пъти: стартовото ниво на БЛП за ипотечни кредити в швейцарски франкове, въведен на 01.01.2008 г. е бил в размер на 4.50 %, от 07.07.2008 г. - 5.00 %, от 10.10.2008 г. – 7.20 %, а от 10.09.2012 г. – 6.95 %. Размерът на надплатената сума за годишна такса за управление на кредита в размер на 0.3 % върху размера на неплатената главница, изчислен спрямо усвоената от ищците сума в размер на 70720 евро за периода от 17.04.2008 г. до 10.05.2014 г. възлизал на 368,91 евро. При така установената фактическа обстановка съдебният състав е приел, че ищците – кредитополучатели са физически лица, на които с процесния договор е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което същите имат качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗПП и се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗПП. За да направи извод за нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 22, ал. 1 от процесния договор съдебният състав се е аргументирал с обстоятелството, че същите не са индивидуално договорени, по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и типови договори за кредит на банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, както и че по делото липсват данни включването на спорните клаузи в договора да е в резултат на изричното им предварително обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на тяхното съдържание. За да направи извод за неравноправност на клаузите по чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора за въззивният съд е посочил, че в договорът не се съдържат условията на кредита, регламентиращи методиката, по която банката може едностранно да променя лихвата до пълното погасяване на задължението, т. е. не са инкорпорирани условията – вътрешните правила на банката, изисквани от чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ, който е приложимият по спора закон, /тъй като Законът за потребителския кредит и Законът за кредитите за недвижими имоти на потребители – обн., ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г. са приети след сключването на процесния договор за кредит/. Посочените договорни клаузи не предвиждали ясен механизъм как се извършва едностранното увеличаване на годишния лихвен процент и в този смисъл на потребителя не била предоставена предварително достатъчно ясна и конкретна информация за методологията на увеличението. Прието е, че в разглеждания случай банката е обезпечила за себе си правото произволно да изменя БЛП, като го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна, за реализиране на търговска печалба. По този начин бил накърнен принципът на добросъвестност и създадено значително неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателите и то във вреда на последните, тъй като при неизвестни, респ. непрозрачни, основания те не биха могли да предвидят евентуалните промени на годишния лихвен процент. При направения анализ клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 22 ал.1 от договора за кредит, е направен извода, че в тежест на потребителите са възложени допълнителни разходи, вследствие на поемане на валутния риск и валутните разлики, което оскъпява общите разходи по кредита. Прието е, че банката не е предоставила на кредитополучателите необходимата информация, която би им позволила да преценят икономическите последици от този договор - евентуално движение и промяна на валутния курс, съотношение между курс „купува” и курс „продава” на банката и тази информация да се проследи и прогнозира в перспектива, с оглед срока на сключване на договора, както и не е предоставила информация по какъв начин потребителите могат да намалят валутния риск и да се освободят от тежестта му, при неочакван обрат на пазара. Приел е, че ответниците не са могли да преценят икономическите последици от сключването на договор с тия уговорки дали да изберат да получат по-нисък лихвен процент и да носят валутния риск, или да получат кредит при по-висока лихва, но без поемане на валутен риск. Банката като професионалист в сферата на финансовите услуги е можела да предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк и непредоставянето на тези данни от нейна страна води до нарушаване на принципа на добросъвестност, още повече че реален паричен поток в швейцарски франкове не бил осъществен. При тези съображения, въззивната инстанция е направила извод, че клаузите от договора, предвиждащи поемането на валутния риск от потребителя /чл. 22 ал.1 /, се явяват неравноправни, което води до тяхната нищожност по см. на чл. 146 ал.1 ЗЗП. Прието е, че основният предмет на кредитиране е съхранен в съдържанието на договора и без счетените за неравноправни клаузи от него, доколкото са ясни общият размер на главницата– 70 720 евро, крайният срок за ползване и първоначално уговореният размер на възнаградителната лихва – 5.65 %. Според въззивния съд, за да не бъде възлаган кредитният риск от превалутирането върху потребителите, следва да се изхожда от разбирането, че те са дължали връщане на отпуснатата сума в евро. При това положение, с оглед заключението на съдебно- икономическата експертиза и направеното от ответната банка възражение за изтекла погасителна давност е направен извод, че ответникът е получил без основание и следва да върне на ищците: сума в размер 10625,75 евро, представляваща надплатена сума поради валутна разлика между евро и швейцарски франк за периода от 10.06.2010 г. до 10.04.2015 г.; сума в размер на 6890,62 евро, представляваща надплатена сума за лихва над първоначално договорената вноска за лихва за периода от 10.06.2010 г. до 10.04.2015 г. и сума в размер 307,69 евро представляваща надплатена сума за такса за годишно управление на кредита за периода от 10.05.2011 г. до 10.04.2014 г. Прието е, че с оглед искане на ищците с вх. № 106332/05.02.2015 г. до „Юробанк България“ АД за връщане на надвзетите суми от валутни разлики и лихви като недължимо платени, банката е изпаднала в забава, считано от 05.02.2015 г. и дължи обезщетение за платеното без основание до този момент. Обезщетението, дължимо за периода от 05.02.2015 г. до 25.05.2015 г., за забавено изпълнение върху главницата за надплатените в периода от 10.06.2010 г. до 10.01.2015 г. договорни лихви в общ размер на 6519,04 евро е определено /посредством лихвен калкулатор от интернет страницата на НАП/ в размер на 199,42 евро. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. На настоящия съдебен състав е служебно известно наличието на отправено с определение № 418 от 13.02.2023 г. по гр. дело № 2457/2022 г. на Софийски апелативен съд, 8 граждански състав преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз /СЕС/, третиращо подобна хипотеза, при която клауза в договор за банков кредит, съгласно която разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в чужда валута /швейцарски франкове/, а банката служебно превалутира сумата в национална валута, като реалното усвояване на кредита се извършва в евро, и валутния риск се поема изцяло от потребителя и в тази връзка клаузата е призната за неравноправна. Преюдициалното запитване е отправено по следните правни въпроси: 1/ Съответства ли на нормативните изисквания, уредени в чл. 3, § 1 и т. 1, б. „в“ от Приложението към чл. 3, § 3 на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, национална правна уредба, позволяваща клауза в договор за банков кредит, съгласно която разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в чужда валута, но кредитополучателят не може ефективно, реално да се разпорежда с авоара в чужда валута по блокираната сметка, а тази сума служебно се превалутира от банката в националната или резервната валута, вследствие на което, от една страна, би се прехвърлил изцяло в тежест на потребителя валутният риск при съществена, радикална промяна в курсовите разлики, а от друга, кредитната институция би получила за сметка на потребителя неуговорена облага?; 2/ При положителен отговор на първия въпрос дали националната юрисдикция може да приеме, че кредитът в действителност е уговорен в националната или резервната валута, в случай че установи, че само привидно кредитът е уговорен и усвоен в чужда валута – чрез заверяване на „блокирана“ валутна сметка на кредитополучателя, вследствие на което банката служебно превалутира тази сума в националната или резервната валута. Поставените преюдициални въпроси са от значение за изхода на настоящото производство, поради което на основание чл. 631 във връзка с чл. 633 ГПК производството по настоящото дело следва да бъде спряно до произнасяне на СЕС. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение