Определение № 2971 от 13.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1985/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 6051/20.05.2024 г., подадена от Г. В. В., чрез процесуалния представител адв. С. П., против определение № 69 от 11.01.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 22/2024 г. по описа на Окръжен съд - Плевен, с което е потвърдено определение № 4215 от 19.09.2023 г., постановено по гр. д. № 4705/2023 г. по описа на Районен съд - Плевен, с което производството по делото е прекратено и е изпратено по подсъдност на Административен съд - Плевен. В частната касационна жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на атакуваното определение и се иска отмяната му. Жалбоподателят се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. Производството по делото е образувано по предявен от Г. В. В. против Д. П. Г. иск за заплащане на сумата от 20 000 лв. като обезщетение за осъществено от ответника, в качеството му на служител към администрацията на Затвора - [населено място], противоправно поведение на 28.07.2022 г., изразяващо се в „нерегламентирана проверка“ – претърсване на лични вещи и „неправомерно отнемане“ от ищеца на личния му телевизор марка LG, модел 910MATWGA801, без да е издаден съответен документ. Районен съд - Плевен е изпратил по компетентност образуваното пред него производството за разглеждане от Административен съд - Плевен. Изложил е съображения, че се претендира обезщетение за вреди от незаконосъобразна дейност на служител от затворническата администрация, като материалноправният режим на отговорността на държавата за вреди от административна дейност е регламентиран в чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, който съгласно чл. 1, ал. 2 ЗОДОВ е подсъден на административния съд. Съгласно т. 8 от Тълкувателно постановление № 2/2014 г. по тълк. дело № /2014 г. по описа на ВКС и ВАС, „делата по искове за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органите по изпълнение на наказанията при и по повод изпълнение на наказанията лишаване от свобода и пробация, или задържане с мярка за неотклонение задържане под стража са подсъдни на административните съдилища“. С обжалваното в настоящото производство определение Окръжен съд - Плевен е споделил изложените от районния съд мотиви и е допълнил, че по гр. д. №374/2023 г. по описа на Районен съд - Ловеч ищецът е предявил иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди поради сходни незаконни действия на служител на Затвора - [населено място], който е квалифициран като такъв по чл. 284 ЗИНЗС и съгласно чл. 285, ал. 1 от същия закон подлежи на разглеждане по реда на глава единадесета от АПК. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В приложеното към частната касационна жалба изложение жалбоподателят се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулирал е следните два правни въпроси: 1. „Следва ли да се прекратява заведено гражданско дело срещу физическо лице по чл. 45 /чл. 49/ ЗЗД, спрямо което се претендират причинени вреди извън правомощията му като служител на държавна институция?“ и 2. „Следва ли гражданският съд преди да разреши въпроса за подведомствеността на спора и съответно да изпрати делото по подсъдност на административен съд, с оглед служебното си задължение по проверка легитимацията на страните, да изпрати за становище на страната, посочена като ответник да изрази своето становище?“. Сочи, че въпросите са от значение на точното прилагане на закона и за развитие на правото. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по повдигнатите от частния жалбоподател въпроси. По първия поставен въпрос е налице практика на ВКС, изразена в определение № 149 от 15.01.2024 г. по в. гр. д. № 5363/2023 г. на ВКС, I г. о. В него е прието, че по аргумент от чл. 19, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/, лицата, които пряко осъществяват дейности по изпълнение на наказанията или на мярката за неотклонение задържане под стража, са държавни служители. Спрямо тяхната имуществена отговорност за вреди от неизпълнение на служебните задължения се прилага Закон за държавния служител /ЗДСл/. Съгласно чл. 101, ал. 1 ЗДСл, държавният служител отговаря за вредите, които е причинил умишлено или при груба небрежност на държавата или на гражданите чрез незаконосъобразни действия или бездействия при или по повод изпълнение на служебните му задължения. Отговорността по чл. 101, ал. 1 ЗДСл е специална спрямо общата отговорност по чл. 45 ЗЗД, поради което я изключва. Солидарната отговорност по чл. 101, ал. 2 ЗДСл, която обуславя възможност за предявяване на искове за вреди по чл. 101, ал. 1 ЗДСЛ и чл. 284 ЗИНЗС срещу надзирателя на затвора и срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, не изключва възможността за предявяване на тези искове и поотделно, т. е. може да бъде предявен иск само срещу надзирателя на затвора. Административните съдилища са компетентни да разглеждат исковете по чл. 284 ЗИНЗС според изричната разпоредба на чл. 285, ал. 1 от същия закон, то когато се претендира солидарна отговорност между държавата и държавния служител подсъдността следва да е същата – на административните съдилища. Същата ще бъде подсъдността и когато искът за вреди по чл. 101, ал. 1 ЗДСл е насочен само срещу надзирателя на затвора. Не е нарушен принципът на справедливост като легитимна цел на процеса, изводите на въззивния съд не са в противоречие, а напротив – в съответствие са с приетото в задължителната практика – т. 8 от Тълкувателно постановление № 2/2014 г. по тълк. дело № /2014 г. по описа на ВКС и ВАС, на която окръжният съд изрично се е позовал. С оглед на изложеното по първия въпрос разглеждането на втория процесуален въпрос за задължението на съда да съобрази становището на ответника се явява безпредметно. Предвид изложеното, не е налице основание за допускане на касационното обжалване на определението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение