Определение № 374 от 19.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 1175/2013 г.

Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Руска С. Д. от [населено място], подадена чрез процесуалния й представител адвокат Емилия М.-М. от АК-Стара З. срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 1282/19.10.2012 год., постановено по т.дело № 649/2012 год. С това решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Старозагорския окръжен съд № 2/08.07.2011 год. по т.дело № 491/2010 год., с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] иск по чл.422, ал.1 ГПК и е признато за установено, че ответницата-касатор дължи на ищеца сумата 36 094,65 лева, от които 35 735,34 лева-предсрочно изискуема главница и 359,31 лева-просрочена лихва по договор за банков кредит № 045-022-005/04.12.2007 год. по издадената в полза на банката на основание чл.417, т.2 ГПК заповед за незабавно изпълнение на парично задължение № 225/20.05.2010 год. по ч.гр.дело № 288/2010 год. на Радневския районен съд. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът е изградил решаващите си изводи въз основа на доказателства, които не е следвало да бъдат приети, тъй като са подадени от ищеца с допълнителна уточняваща искова молба извън установените за това срокове. Навеждат се доводи, че в противоречие с договорните клаузи и задължителната практика на ВКС апелативният съд е приел, че кредитът е станал предсрочно изискуем „автоматично” с факта на подаване на заявлението по чл.417, т.2 ГПК за издаване на заповедта за незабавно изпълнение без да е необходимо преди това банката-кредитор да отправи волеизявление до кредитополучателя, че се възползува от правото си предвидено в т.6 от договора и покана за плащане на остатъка от заема. В допълнително изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Повтаряйки оплакванията за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения относно допуснати и събрани доказателства след предвидените от закона срокове касаторът твърди, че апелативният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в приложените към жалбата решения по гр.дело № 39/2011 год. на ГК, ІІ г.о.; по гр.дело № 1163/2010 год.; по гр.дело № 1163/2010 год., ГК, ІV г.о.; по гр.дело № 748/2011 год. на ГК, ІІ г.о. и по гр.дело № 1798/1982 год. на ГК, ІІ г.о. Излага доводи, че въззивното решение противоречи на константната практика на ВКС и по поставените материалноправни въпроси, касаещи изискуемостта на процесното вземане – необходимо условие ли е преди да подаде заявлението по чл.417 ГПК банката-кредитор да уведоми длъжника, че обявява остатъка от кредита за предсрочно изискуем, като му се даде подходящ срок за изпълнение или предсрочната изискуемост настъпва с факта на просроченото издължаване на две от вноските по кредита. Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] изразява становище, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, а с оглед изложените от касатора доводи и предвид данните по делото, налице е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С обжалваното решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск по чл.422, ал.1 ГПК и е прието за установено, че ответницата-касатор дължи на [фирма] сумата по издадената заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.2 ГПК, представляваща неизплатен остатък от главница и просрочена лихва по сключения между страните договор за банков кредит от 04.12.2007 год. По делото е прието за безспорно установено, че кредитополучателят е просрочил издължаването на две от вноските – за месеците април и май 2010 год. по приетия погасителен план, поради което на основание чл.6 от договора за банката-кредитор е възникнало правото да обяви остатъка от кредита за предсрочно изискуем. Направен е решаващия извод, че това свое право банката е упражнила с подаване на заявлението по чл.417 ГПК и не е необходимо отправянето на никакво друго изявление и покана до кредитополучателя като условие за обявяване предсрочната изискуемост на кредита. Въззивното решение съдържа произнасяне по релевантния за изхода на спора правен въпрос изискуемо ли е в хипотезата на чл.422, ал.1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от банката-кредитор. Даденото от апелативният съд разрешение по този въпрос е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обобщена в т.18 от ТР по т.дело № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС. В цитираното тълкувателно решение е прието, че ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпването на определени условия, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като банката трябва да е уведомила длъжника, че обявява кредита за предсрочно изискуем. По изложените съображения следва да се допусне касационно обжалване на постановеното въззивно решение и след внасяне на следваща се държавна такса съгласно чл.18, ал.2 от Тарифата за държавните такси, делото да се насрочи в открито съдебно заседание за разглеждане на касационната жалба. Мотивиран от изложеното и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд