Определение № 4839 от 27.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3220/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество срещу Решение № 73 от 02.05.2024 г., постановено по гр. д. № 100/2024 г. на Апелативен съд - Варна, с което въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на исковете на Комисията по чл. 74, ал. 2 от ЗОПДНПИ /отм./ за отнемане от ответницата Г. Т. в полза на държавата на лек автомобил „П.“ *** и на 55 % ид. ч. от собствения й апартамент ***, находящ се в сградата на бул. „С.“ № *** в гр. В.. Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество /Комисията/ поддържа, че решението е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли касационно обжалване да бъде допуснато и обжалваното решение да бъде отменено. Насрещната страна Г. Н. Т. чрез процесуалния си представител адв. Ж. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете на Комисията по чл. 74, ал. 2 от ЗОПДНПИ /отм./ за отнемане от ответницата Г. Т. в полза на държавата на лек автомобил „П.“ *** и на 55 % ид. ч. от собствения й апартамент ***, находящ се на бул. „С.“ № *** в гр. В., въззивният съд е приел от фактическа страна, че по повод постъпили уведомления от окръжна прокуратура – Варна за повдигнати обвинения за престъпления по чл. 252 от НК /лихварство/ срещу ответницата Т. и лицето Б. А., спрямо което в хода на делото е направен отказ от иска, ищцовата Комисия е образувала проверка с период от 28.02.2007 г. до 28.02.2017 г. В хода на проверката се установило, че притежаваното от двамата имущество в края на проверявания период било на стойност 228 372.42 лв., придобитото през време на същия период възлизало на 217 270.25 лв., а реализираните законни доходи били в размер на 181 991.35 лв. Не е спорно, че междувременно са постановени оправдателни присъди, с които двамата подсъдими са били признати за невиновни по повдигнатите им обвинения. Съдът е намерил от правна страна, че по делото не се установява визираното в § 1, т.3 от ДР на ЗОНПИ несъответствие на стойност над 150 000 лв. като главна предпоставка за възникване правото на държавата да пристъпи към отнемане на придобито от ответницата имущество. В тази връзка въззивният съд е съобразил задължителните указания, дадени с тълкувателно решение № 4/2021 г. на ВКС, ОСГК, че получените от проверяваното лице парични суми с неустановен законен източник, придобитото и впоследствие отчуждено имущество, за което не е установен законен източник, и получените при отчуждаването му суми, не представляват имущество по смисъла на закона, щом не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период и съответно не участват при определяне размера на несъответствието. По изложените съображения въззивният съд е отказал да съобрази придобитите, но отчуждени от ответницата Т. парични средства, които не са налични в края на периода, вкл. дадените от нея парични заеми, които не са й били върнати, тъй като средствата са напуснали нейния патримониум и не съставляват реален актив, който да бъде включен в наличното й имущество. Направен е извод, че несъответствието може да бъде „значително“ само ако между имуществото на лицето в началото и в края на проверявания период има положителна разлика /превишение/ в размер от поне 150 000 лв. И тъй като в случая всичкото имущество на ответницата Т. възлиза на 115 050 лв. е невъзможно да бъде формирана разлика от 150 000 лв., защото е невъзможно имущество, което е на стойност под 150 000 лв. да превишава с толкова реализирания нетен доход. В изложението по чл. 284, ал. 3 от ГПК към касационната жалба на Комисията се поддържа наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по въпроса: представляват ли имущество по смисъла на § 1, т.4 от ДР на ЗОНПИ и участват ли при определяне на размера на несъответствието непогасените парични вземания на ответника по предоставени от него заеми, които не са върнати до края на проверявания период. Поддържа се, че този въпрос е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 4/2021 г. на ВКС, ОСГК, в което е разяснено, че постъпилите суми по банкови сметки са част от имуществото на проверяваното лице, тъй като са вземания от съответната банка. Отговорът на питането се съдържа в самия въпрос и той не е разрешен в отклонение, а при съобразяване на цитираната задължителна съдебна практика по тълкуване и прилагане на закона. Паричните средства, с които едно лице се разпорежда, като ги предоставя другиму, не постъпват, а напускат неговото имущество и поради това те не съставляват част от актива му. Именно в този смисъл е и тълкувателният акт, цитиран от самия касатор. Ето защо, макар въпросът да е от значение за изхода на делото и да е обусловил решаващата воля на съда, същият се намира в съответствие с формираната съдебна практика, което изключва основанието за допускане до касация на атакувания съдебен акт. Наред с горното, Комисията сочи като основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК по въпроса, като такъв, от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, а именно: как следва да се изчислява стойността на имуществото на проверяваното лице към края на проверявания период: като се вземе предвид стойността на имуществото към момента на придобиването му или стойността му към края на проверявания период. Този въпрос не е обусловил крайния изход на спора. Съдът не е изложил съображения относно стойността на имуществото в началото и в края на проверявания период, а е заключил, че тъй като цялото имущество без дадените от ответницата заеми, които не са й върнати, не надвишава 150 000 лв., то няма такова, което да подлежи на отнемане. Последният поставен въпрос, следва ли при извършване на преценка за значително несъответствие да се взема предвид и имуществото на лицето, с което проверявания е във фактическото съжителство, е предпоставен от съвкупната преценка на събраните доказателства по делото, обосноваващи или изключващи констатацията за наличие на фактическо съжителство между ответницата Т. и лицето Б. А., на 99 години. В мотивите към обжалвания съдебен акт въззивният съд не е отговорил на този въпрос, а е счел за недоказано твърдението, че Т. и А. са живеели на семейни начала, което твърдение е намерил за пряко опровергано от сключения помежду им договор, по който А. й е възложил тя да бъде негов иконом. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата Г. Н. Т. следва да бъдат присъдени сторените от нея съдебни разноски пред касационната инстанция, в размер на 1500 лв., възнаграждение за един адвокат. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,