Определение № 50174 от 05.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 631/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на Е. Н. М. и Г. Д. М., двамата от [населено място], против решение № 265847 от 23.09.2021 г. по в. гр. д. № 11339/2019 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, потвърждаващо постановеното от Софийски районен съд, Гражданско отделение, 43 състав решение № 81287 от 01.04.2019г. по т. д. № 72/2019 г. в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите срещу „УниКредит Булбанк“ АД главни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 10 361.28 лв., представляваща платена без основание възнаградителна лихва за периода от 28.01.2012 г. до 28.03.2015 г. по договор за банков кредит № 1715 от 04.11.2005 г. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Твърдят, че съдът не се е произнесъл по всички техни аргументи и че неоснователно е отказал да назначи счетоводна експертиза по съображения, че искането им е преклудирано. Оспорват извода, че клаузата на чл. 4а от процесния договор е индивидуално договорена, както и извода, че размерът на възнаградителната лихва е уговорен за целия период на договора. Подробно аргументират и несъгласието си със становището на решаващия състав за неприложимост на решение С-269/2019г. на СЕС към настоящия случай. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Трябва ли съдът да се произнесе по всички аргументи; 2. Прилагат ли се ограниченията по чл. 266 ГПК по отношение на възраженията на потребителите за неравноправни клаузи; 3. Кои клаузи са индивидуално договорени; 4. Адекватно и ефективно средства за преустановяването на практиката за включването на неравноправни клаузи в потребителски договори ли е тълкуването, че при нищожност на клаузата относно промяната на ГЛП/БЛП следва да се прилага първоначално посоченият в договора лихвен процент, при условие че страните са се споразумели за променлив лихвен процент; 5. Решението на националния съд да се прилага ГЛП за целия срок на договора, макар страните да са договорили променлив лихвен процент, съставлява ли допълване на договора с цел отстраняване на порока как да се изчислява ГЛП като променливият ГЛП е превърнат във фиксиран такъв; 6. Благоприятно ли е за потребителя тълкуването, че трябва да се прилага първоначално посоченият в договора ГЛП; 7. Може ли да се приеме, че е действителна разпоредба, в която липсва посочена формула на изчисляване на базов лихвен процент, а е посочено единствено каква е цифровата му стойност към момента на сключване на договора, като същевременно от съдържанието на договора се установява, че страните са договорили променлив базов лихвен процент“. По отношение на въпрос № 1 - № 3 е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, съответно: решение № 124 от 28.04.2010 г. по гр. д. № 3972/2008 г. на IV г. о., решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на IV г. о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на IV г. о., решение № 445 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1733/2010 г. на IV г. о., решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на IV г. о. (за въпрос № 1); решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т. о. (за въпрос № 2) и решение № 98 от 25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на I т. о. (за въпрос № 3). За въпрос № 4 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с решение от 25.11.2020 г. по дело С-269/2019г. на СЕС, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; за въпрос № 5 – всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, като първите две са аргументирани с твърдението за противоречие с решение№ 77 от 22.04.2014 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, III г. о. и с решение от 14.06.2012 г. по дело № С-618/10 на СЕС; за въпрос № 6 – основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като в подкрепа на първото не са посочени конкретни решения на ВКС; за въпрос № 7 – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, с твърдението за противоречие с решение от 03.03.2020 г. по дело С-125/2018 г. Освен това, след подаване на касационната жалба, с молба вх. № 509780 от 07.12.2022 г., касаторите са заявили искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския Съюз по въпросите: „ 1. При липса на методология за определяне на базовия лихвен процент и изрична уговорка на страните, че ГЛП е променлив, приемането, че за целия период на договора следва да се прилага първоначално посоченият в договора годишен лихвен процент, съставлява ли допълване на неравноправни клаузи с цел отстраняване на порока; Съставлява ли това тълкуване на съда изменение на един от елементите на договора, а именно съдът заменя договорения между страните променлив ГЛП с фиксиран такъв; 2. Може ли да се приеме, че е действителна разпоредба, в която липсва посочена формула на изчисляване на базов лихвен процент, а е посочено единствено каква е цифровата му стойност към момента на сключване на договора, като същевременно от съдържанието на договора се установява, че страните са договорили променлив лихвен процент; 3. При липса на методология за определяне на годишния лихвен процент и изрична уговорка на страните, че ГЛП е променлив, приемането, че за целия период на договора следва да се прилага първоначално посоченият в договора годишен лихвен процент, явява ли се благоприятно за потребителя тълкуване; 4. Адекватно и ефективно средства за преустановяването на практиката за включването на неравноправни клаузи в потребителски договори ли е тълкуването, че при нищожност на клаузата относно промяната на ГЛП/БЛП следва да се прилага първоначално посоченият в договора лихвен процент, при условие че страните са се споразумели за променлив лихвен процент“. Ответникът по касация – „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 18.03.2022 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение Софийски градски съд е приел за безспорно установено, че: Между „Булбанк“ АД, от една страна, и Е. Н. М. и Г. Д. М. (като солидарен длъжник), от друга страна, е сключен договор за банков кредит № И 1715 от 04.11.2005 г., като банката е предоставила на първия ищец кредит в размер на 38 000 лв., който, наред със солидарния длъжник – ищцата Г. М., са се задължили да върнат получената сума заедно с дължимите лихви в срок до 20.11.2030 г. на месечни погасителни вноски съобразно подписан от страните погасителен план; Сумата по кредита е преведена по сметка на ищеца; В чл. 4 от договора за кредит е предвидено, че годишният лихвен процент по кредита се формира от базов лихвен процент плюс надбавка, като съгласно клаузата на т. 4.1.а по редовен дълг по т. 11.1.1. за кредите, изплащани чрез анюитетни вноски, за периода от 04.11.2005 г. до 03.11.2008 г. е предвидена лихва в размер на 6,28 %, формирана като сбор от БЛП 2,78 и надбавка 3,50 пункта, а за периода след 04.11.2008 г. лихвата се формира като сбор от БЛП и надбавка 5,55 пункта; Съгласно т. 11 от приложимите към процесния договор общи условия за ползвания кредит кредитополучателят заплаща при редовен дълг лихви за кредити в лева – ГЛП, равен на действащия за съответния период на олихвяване БЛП по кредитите, определен от управителния съвет на банката, плюс надбавка в размера по раздел I, т. 4 от договора, като с промяната на БЛП, лихвите по раздел от 4.1 до 4.4 от договора се считат за автоматично променени в съответствие с приетите изменения, за което с подписване на договора кредитополучателят дава своето съгласие; С клаузата на т.11.1.1.1 от общите условия е уговорено, че при кредити, изплащани на анюитетни вноски, за съответния лихвен период лихвата се фиксира в размера по т.4.1.а и не се променя, освен ако пазарните условия водят до необходимост от увеличаването на лихвения процент с най-малко 2 пункта, като кредитополучателят се е съгласил кредиторът да променя едностранно общия размер на ГЛП за дадения лихвен период, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение. Въззивният съд е взел предвид, че с първоинстанционния акт клаузите на т. 11.1 и т. 11.1.1 от общите условия, предвиждащи възможност за едностранно увеличение на БЛП от страна на банката и автоматичното изменение на лихвата по кредита без да е необходимо съгласие на кредитополучателя за тази промяна, са счетени за нищожни поради тяхната неравноправност, като с оглед липсата на релевирани от страните доводи във въззивното производство, не е коментирал същите. Поради нищожността на посочените клаузи, като дължима за целия срок на договора е счетена възнаградителната лихва към момента на сключването му, регламентирана в клаузите на чл. 4.1.а. Във връзка с оспорването на клаузите на чл. 4.1.а въззивният съдебен състав е приел, че те не са неравноправни. Аргументирал е становището си с приложимата за спора разпоредба на чл. 36, ал. 1 ЗЗППТ (отм.) и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 87 от 06.11.2019 г. по т. д. 848/2017 г., I т. о., според която: уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми - чл. 145, ал. 2 ЗЗП; клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължението и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора. Въззивната инстанция се е позовала и на разясненията, дадени в решение № 92 от 09.09.19 г. по т. д. № 2481/2017 г. на ІІ т. о., че при клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и нищожна съгласно чл. 146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер. С оглед съдържанието на клаузите на чл. 4.1.а, в които са изразени като абсолютна стойност компонентите, образуващи размера на годишната лихва - базов лихвен процент и надбавка, решаващият състав е счел, че разпоредбите не съдържат неяснота относно цената на кредита, тъй като за средния потребител е разбираемо, че общият размер на лихвата представлява сбор от двата елемента и се изисква само прилагане на едно аритметично действие за изчисляването й. Освен това е съобразил и възмездния по дефиниция характер на договора за банков кредит съгласно чл. 430, ал. 1 във връзка с ал. 2 ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства. Направил е извод, че въведеното изискване в релевантната нормативна уредба относно посочването на метода на изчисляване на лихвата, от една страна, е изпълнено с посочването на двата лихвообразуващи компонента, а от друга страна, евентуалната промяна на базовия лихвен процент е предмет на регламентация в други оспорени клаузи, а не в обсъжданите, както и че посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателите, поради което оспорените клаузи не са нищожни. В обобщение, въззивният съд е приел, че при сключване на договора за кредит кредитополучателите са разбрали обхвата на своето задължение в оспорените клаузи, като независимо, че не са знаели как банката определя базовия си лихвен процент, са били наясно, че дължат възнаграждение в конкретно посочените в тях размери. Като значимо за преценката за действителността на обсъжданите клаузи е отчетено и обстоятелството, че в тях не е изрично предвидено право на банката за промяна на базовия лихвен процент. По съображения, че при сключване на договора за кредит чл. 4.1.а е определен фиксиран размер на лихвата за първите три години от срока на договора и е посочен метод за формирането на дължимото възнаграждение за остатъка от срока (базов лихвен процент + фиксирана надбавка от 5.55%) е отречено наличието на нарушение на чл. 38 и чл. 39 ЗБ (отм.), действащ към датата на сключване на договора. Обосновано е, че премахването изцяло на клаузата за определяне на лихвата по кредита при изрична и ясна уговорка за възнаграждението, което кредитополучателят дължи, изразено в абсолютна стойност към момента на сключване на договора, би променило възмездния му характер и би било в противоречие с принципа на свобода на договарянето, дори и при договори, сключени с потребители. С оглед приетото, че клаузите на чл. 4.1.а от процесния договор не са нищожни, въззивният съд е приел за неоснователен доводът на въззивниците за нищожност на договора поради липса на уговорена възнаградителна лихва, т. е. поради липса на съществен елемент на този вид договори. С обжалваното решение не е споделено и становището, че първоинстанционният акт противоречи на решението по дело С-618/2010 на СЕС, а също и на решение № 77 от 22.04.2014 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, тъй като съдът е подменил/допълнил волята на страните. Според решаващия състав, волята на страните е тълкувана, като е търсен действително вложеният в клаузите на договора смисъл, а не е подменена, нито съдът е фаворизирал ответника като икономически по-силната в правоотношението страна. На последно място, Софийски градски съд е преценил като неоснователни оплакванията на жалбоподателите и за несъответствие на първоинстанционното решение с приетото в решението по дело С-269/19 на СЕС. Приел е, че същото е неприложимо за настоящия случай, тъй като не е налице хипотеза, в която договорът вече не може да се изпълнява след премахването на неравноправните клаузи, поради обявяването му за недействителен, доколкото, след като съдът е приел, че клаузи от общите условия, въз основа на които банката е увеличавала лихвения процент през срока на действие на договора, са неравноправни, е приложил уговорения с действителната клауза на чл. 4.1.а от договора механизъм за определяне на лихвения процент, т. е. договорът може да продължи да се изпълнява и след премахване на неравноправните клаузи от общите условия към същия. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от касаторите въпроси не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като по отношение на тях не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. По отношение на първия въпрос този извод произтича от обстоятелството, че същият е относим към правилността на обжалваното решение, която, съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., е предмет на самия касационен контрол, но не е основание за допускането му. Освен това, видно от мотивите на въззивния акт, решаващият състав е изложил подробни съображения по заявените от жалбоподателите доводи, в т. ч. и във връзка с твърдението им за нищожност на целия процесен договор предвид липсата на уговорена възнаградителната лихва, поради което не може да се счете, че е налице противоречие с цитираната практика на ВКС. Вторият поставен в изложението въпрос – за приложението на ограниченията по чл. 266 ГПК досежно възраженията на потребителите за неравноправни клаузи – не е обусловил изхода на спора, тъй като не съответства на данните по делото. Решаващият състав не е отказал да се произнесе по релевирания от въззивниците довод за нищожност на клаузите на чл. 4.1.а и следователно не се е отклонил от приетото в посоченото от касаторите решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о. Що се отнася до отказа му да допусне поисканата във въззивното производство допълнителна експертиза за определяне на дължимата възнаградителна лихва за исковия период, ако приложимият лихвен процент е само 5.55 %, т. е. без БЛП, същият е продиктуван от становището на съда, че решението по дело № С-269/2019 г. на СЕС не дава категоричен отговор на въпроса какъв трябва да е приложимият лихвен процент при договори като процесния, а съдържа насоки относно дейността на съда в аналогични случаи, които ще бъдат съобразени от него при постановяване на акта по същество. Следователно, липсата на предпоставките по чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК е само допълнително съображение за недопускане на исканата експертиза. Формулираният в изложението трети въпрос е хипотетичен и поради това е ирелевантен за делото, доколкото в мотивите на акта изобщо не е обсъждано кои клаузи са индивидуално уговорени. Въпросът дали определена договорна клауза е индивидуално уговорена или не се поставя, когато същата е приета за неравноправна (чл. 146, ал. 1 ЗЗП - „Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално“). В случая обаче съдът е приел, че оспорените клаузи на чл. 4.1.а от процесния договор не са неравноправни, поради което не е трябвало съответно да преценява дали клаузите са индивидуално уговорени. Що се отнася до останалите четири въпроса (въпроси № 4 - № 7), обобщено същите се свеждат до въпроса дали нищожността на клаузите, предвиждащи право на банката за едностранна промяна на уговорената възнаградителна лихва, води до нищожност и на клаузите, предвиждащи заплащане от кредитополучателя на възнаградителна лихва с точно определен към датата на подписване на договора размер, а също до нищожност на целия договор. Въпросите са базирани на становището на касаторите, че целият договор за кредит е нищожен и че те не дължат изобщо заплащането на лихви, както и на твърдението им, че прилагането на първоначално уговореният ГЛП/БЛП за пълния срок на договора представлява допълване на същия и тълкуване на договора, което е неблагоприятно за тях. Следователно, начинът, по който са поставени, сочи, че въпросите са относими към правилността на обжалваното решение, което ги лишава от обуславящ за изхода на делото характер. С оглед изложените съображения и констатацията, че поставените от касаторите въпроси не са обуславящи за изхода на делото, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, без да е необходима преценка за наличието на поддържаните за тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Поради недопускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение, неоснователно е и заявеното след подаване на касационната жалба искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по поставените от касаторите въпроси, относими към решаването на спора по същество. Независимо от този изход на делото, молбата на ответника за присъждане на разноски не следва да бъде уважена поради липса на представени доказателства за извършването на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК