Определение № 142 от 31.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 476/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място] против определение № 245 от 12.01.2022 г. по в. ч. гр. д. № 11123/2021 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на същото дружество срещу протоколно определение от 08.07.2021 г. по гр. д. № 62916/20020 г. на Софийски районен съд, 138 състав. С първоинстанционния акт е оставена без разглеждане подадената от „ОТП Факторинг България“ ЕАД молба по чл. 64, ал. 2 ГПК за възстановяване на срока за представяне на доказателства за внесена държавна такса по делото. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно. Изразено е несъгласие с извода за липса на правен интерес от възстановяване на срока за внасяне на дължимата по делото държавна такса, предвид обстоятелството, че междувременно исковата молба е върната с влязло в сила разпореждане. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата частна касационна жалба (както е посочено и в разпореждането на Председателя на Първо търговско отделение за образуване на настоящото дело), допускането на касационния контрол е аргументирано с противоречието на обжалвания акт с практиката на ВКС, а именно – определение № 226 от 07.06.2016 г. по ч. гр. д. № 1823/2016 г. на III г. о. и определение № 277 от 03.05.2010 г. по ч. гр. д. № 273/2010 г. на IV г. о. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е оставена без разглеждане молбата на ищеца „ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място] по чл. 64, ал. 2 ГПК за възстановяване на пропуснатия срок за представяне на доказателства за внесена държавна такса, въззивният съд е споделил извода за липса на правен интерес от възстановяване на срока за отстраняване нередовностите на исковата молба поради това, че междувременно същата е била върната. Като е взел предвид факта, че разпореждането за връщане на исковата молба не е обжалвано и поради това е влязло в сила, решаващият състав е преценил, че правните последици на връщането са стабилизирани и по никакъв начин не биха могли да бъдат променени от изхода на производството по чл. 64, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно действащата правна уредба, разяснена и в задължителната съдебна практика – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, необходимо е предпоставките на съответното основание да са осъществени по отношение на разрешен в обжалвания акт материалноправен и/или процесуалноправен въпрос. Посочването на конкретен въпрос е вменено в задължение на касатора, като касационната инстанция не разполага с правомощие за служебното му извеждане от обстоятелствената част на изложението или на касационната жалба. В случая тези изисквания не са спазени. Частният касатор се е позовал на конкретно цитирана практика на ВКС, без обаче да формулира изрично въпроса, който, според него, е обуславящ за изхода на делото и по отношение на който следва да бъде извършена преценка за наличие на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърдението, че изводите на въззивния съд по основателността на частната жалба са неправилни, не може да бъде приравнено на поставен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение