Определение № 1514 от 20.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 1672/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Унилик“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] (с променено фирмено наименование на „Бранжони“ ООД, а след подаване на касационната жалба преобразувано чрез промяна на правната форма в „Бранжони“ АД, ЕИК[ЕИК]), чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 83 от 10.04.2024 г. по в. гр. д. № 441/2023 г. по описа на Великотърновски апелативен съд. С него е потвърдено решение № Р-7 от 27.04.2023 г. по гр. д. № 162/2020 г. на Великотърновски окръжен съд, с което по предявен иск от „Спринк“ ЕООД – в несъстоятелност, чрез синдика В. С., е прието за установено по отношение на „Унилик“ ЕООД, че Договор за прехвърляне на вземане (цесия) с дата 28.04.2016 г., изменен съгласно Анекс № 1/09.05.2016 г. и Анекс № 2/09.05.2016 г., е нищожен като противоречащ на закона – чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД. В касационната жалба се навеждат доводи за недопустимост, евентуално за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. т. 2 и 3 ГПК. Твърди се, че апелативният съд не е обсъдил изложените във въззивната жалба аргументи за недопустимост на предявения иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а единствено е посочил бланкетно, че тези съображения са неоснователни. Според касатора наведените от синдика в исковата молба конкретни фактически твърдения обосновават извод, че длъжникът в производство по несъстоятелност е предявил искове, основани на факти, представляващи основание на специалните отменителни искове за попълване на масата на несъстоятелността. След като ищецът е поддържал, че процесната сделка уврежда кредиторите в откритото по отношение на търговеца производство по несъстоятелност, то предявеният иск за атакуването ѝ е следвало да се квалифицира като такъв по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ, който е специален по отношение на иска по чл. 26 ЗЗД, а едногодишният срок за предявяването му по чл. 649 ТЗ е изтекъл на 19.07.2019 г. – преди подаване на исковата молба на 14.02.2020 г. На следващо място се излагат доводи за неправилност на изводите на съда, че договорът от 28.04.2016 г. следва да бъде разглеждан като договор за прехвърляне на вземане по чл. 99, ал. 1 ЗЗД, както и че същият е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Касаторът поддържа, че между страните е сключен договор за факторинг, обективиран в Договор за прехвърляне на вземане (цесия) от 28.04.2016 г., Анекс № 1 и Анекс № 2 от 09.05.2016 г. Счита, че към датата на сключване на договора вземането за възстановяване на суми от НАП все още не е било изискуемо, тъй като Ревизионните актове на ТД на НАП – Велико Търново все още не са били отменени, което сочи, че с този договор не се цели прехвърляне на вземане, въпреки че неправилно съглашението е наименувано цесия, а желаният от страните резултат е уреждане на съществуващи между тях търговски отношения, посредством факторинг. Договорът за факторинг е самостоятелен договор с предмет бъдещо вземане, по отношение на който не намира приложение забраната на чл. 190, ал. 2 ДОПК, а въззивният съд неправилно и необосновано механично е приложил към договора за факторинг разпоредби от ЗЗД, относими към договора за цесия. При горните оплаквания се моли за обезсилване на въззивното решение, като постановено по недопустим иск, евентуално – за неговата отмяна и за отхвърляне на иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, ведно с присъждане на сторените съдебно – деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния правен въпрос: Представлява ли договорът за факторинг цесия по смисъла на чл. 99 ЗЗД, въпреки че е търговска сделка, характеризираща се с редица особености, и важи ли по отношение на него забраната на чл. 190, ал. 2 ДОПК? Поддържа се и наличие на основанието за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, с оглед изложените съображения за недопустимост на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация – „Спринк“ ЕООД (н.), чрез синдика на дружеството, е подал отговор, с който оспорва основателността на касационната жалба поради липса на касационните основания по чл. 281 ГПК. Национална агенция за приходите, [населено място], трето лице - помагач на страната на ответника по касация, не е депозирала отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до атакувания краен резултат, съставът на въззивния съд е изложил следните съображения: Във връзка с оплакванията в жалбата на първо място съдът е приел, че с оглед изложените в исковата молба обстоятелства и направеното искане са предявени искове по чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД и по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД от дружеството в несъстоятелност чрез неговия синдик, съобразно разпоредбата на чл. 658, ал. 1, т. 7 ТЗ, като последният действа от името на длъжника и упражнява неговите материални права. Счел е, че предявеният иск не е основан на твърдения за факти, попадащи в хипотезата на специалния отменителен иск по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ, като в исковата молба е обоснован правният интерес от предявяване на иска по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, поради което е намерил, че първоинстанционното решение е допустимо. От фактическа страна въззивният съд е приел, че на 28.04.2016 г. между „Спринк“ ЕООД – цедент, и „Унилик“ ЕООД – цесионер, е подписан договор за прехвърляне на вземане (цесия), съобразно който „Спринк“ ЕООД прехвърля на „Унилик“ ЕООД, а последното приема от цедента всички вземания, които ще възникнат за „Спринк“ ЕООД срещу Национална агенция за приходите в случай на отмяна на Ревизионен акт № Р-04000414002829-091-001/05.04.2016 г. на ТД на НАП – Велико Търново или обявяването на същия за нищожен от Директора на Дирекция „ОДОП“ Велико Търново, или от компетентния съд, в това число такива, събрани от органа по приходите чрез прихващане или на основание предварително изпълнение на ревизионния акт по чл. 127 ДОПК в общ размер на 4 092 599.69 лв., ведно с дължимата законна лихва за забава на вземането; за придобиване на вземанията цесионерът се е задължил да заплати на цедента 1 000 000 лв.; на 09.05.2016 г. са сключени съответно Анекс № 1 и Анекс № 2 към Договор за прехвърляне на вземане (цесия) от 28.04.2016 г. (с втория „Унилик“ ЕООД е посочен като фактор относно събирането на вземането от НАП). При тези факти въззивният съдебен състав е изложил мотиви, че съгласно чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Посочил е, че легално определение на „факторинг“ се съдържа в § 1, т. 11 от ЗКПО – сделка по прехвърляне на еднократни или периодични парични вземания, произтичащи от доставка на стоки или предоставяне на услуги, независимо дали лицето, придобило вземанията (фактор), поема риска от събирането на тези вземания срещу възнаграждение. Същото е понятието за факторинг и по смисъла на § 1, т. 8 от ДР към ЗДДФЛ, а в чл. 2, ал. 2, т. 12 от ЗКИ е посочено, че банката може да придобива вземания по кредити и да осъществява друга форма на финансиране (факторинг, форфетинг и др.). Предметът на договора за факторинг е ограничен до вземания на доставчика за цената на предоставените от него на трети лица стоки или услуги – обект на факторинга са единствено парични вземания, основани на посочените сделки. При празнота в закона относно правните последици на договора за факторинг в съответствие с чл. 46, ал. 2 ЗНА намират приложение разпоредбите за цесията. С оглед съдържанието на съглашението, подписано на 28.04.2016 г., тълкувано в съответствие с чл. 20 ЗЗД, въззивният съд е формирал извод, че се касае за договор за прехвърляне на вземане по смисъла на чл. 99, ал. 1 ЗЗД, а не за договор за факторинг. В тази връзка съдът е изложил съображения, че договорът за факторинг е вид възмездна цесия за цената на доставените при условията на търговски кредит стоки и услуги; че предмет на договора за факторинг могат да бъдат само вземания, произтичащи от договори за услуги или за доставка на стоки, а случаят не е такъв; че една от основните разлики между договора за цесия и договора за факторинг е страната, която има право на възнаграждение – при договора за цесия това е цедентът, а при договора за факторинг – посредникът (фактор); по Договора от 28.04.2016 г. е уговорено плащане в полза на цедента – „Спринк“ ЕООД, като същевременно характерна черта на договора за факторинг е предоставянето на различни видове финансови услуги, каквито не са уговорени от страните. Поради това решаващият съдебен състав е намерил за недоказана тезата на „Унилик“ ЕООД, че съглашението от 28.04.2016 г. представлява по своята същност договор за факторинг. Въззивният съд е посочил, че предмет на цесията е прехвърляне на вземане по Ревизионен акт № Р-04000414002829-091-001/05.04.2016 г. на ТД на НАП – Велико Търново, поправен с Ревизионен акт за поправка № П-04000416076795-003-001/28.04.2016 г., потвърдени с Решение № 202/04.07.2016 г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ Велико Търново при ЦУ на НАП, обявени за нищожни в оспорваната част – за начислен данък върху добавената стойност в размер на 234 861.34 лв. и отказан данъчен кредит в размер на 84 615.39 лв., в резултат на което са определени лихви в размер на 214 017.54 лв.; по ЗКПО е установено допълнително задължение за корпоративен данък общо в размер на 536 098.78 лв. и лихви – 347 310.93 лв., в т. ч. лихви за авансови вноски в размер на 38 585 лв., а за 2012 г. е намалена декларираната данъчна загуба на 43 204.51 лв. (решение № 574/04.01.2019 г. по адм. дело № 791/2018 г. на Административен съд – Велико Търново, потвърдено с Решение № 8036/29.05.2019 г. по адм. д. № 1493/2019 г. на Върховния административен съд. Т. е., налице е вземане на „Спринк“ ЕООД – в несъстоятелност по чл. 128, ал. 1 ДОПК, а цесията на вземания на задължените лица по чл. 128, ал. 1 ДОПК и на други вземания от надвнесени публични задължения е забранена – чл. 190, ал. 2 ДОПК, поради което договорът за прехвърляне на вземане от 28.04.2016 г., като противоречащ на чл. 190, ал. 2 ДОПК, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пред. първо ЗЗД. Доколкото спогодбата върху непозволен договор е нищожна, дори ако страните са се спогодили относно неговата нищожност (чл. 366 ЗЗД), то въззивният съд е приел за нищожни и сключените Анекси №№ 1 и 2 към Договора за прехвърляне на вземане (цесия) от 28.04.2016 г. Настоящият съдебен състав намира, че предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол не се установяват. Няма вероятност въззивното решение да е недопустимо поради това, че предявеният иск попада сред хипотезите на чл. 647 ТЗ, а исковата молба не е подадена в преклузивния срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ. Искът за нищожност на договора е предявен на общите основания по чл. 26 ЗЗД – поради невъзможен предмет и поради противоречие със закона, от надлежна страна – несъстоятелното дружество, представлявано от синдика; квалифициран е в съответствие с въведените фактически обстоятелства и отправения до съда петитум, като е уважен на основанието по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 190, ал. 2 ДОПК. Изложеното в исковата молба относно правомощията на синдика и допълнителните съображения, с които се обосновава правен интерес от предявяване на иска, не са определящи за правната квалификация на отправеното към съда искане и от тях не следва, че в предмета на спора са въведени обстоятелства за увреждащ характер на сделката по смисъла на чл. 647 ТЗ, за нееквивалентност на престациите и пр. Напротив, еднозначните твърдения на ищеца са за изначална нищожност на атакувания договор на съответните основания по ЗЗД. С оглед горното и при изпълнение на служебните си правомощия да следи за допустимостта на обжалваното решение, съставът на Върховния касационен съд приема, че не е налице самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Извън основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване е обусловено от формулирането на правен въпрос, включен в предмета на спора, разрешен от въззивния съд и обусловил решаващата му правна воля за постановения краен резултат по делото, в какъвто смисъл са разясненията на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. Едновременно с удовлетворяването на тази т. нар. обща предпоставка за селектиране на касационната жалба, касаторът следва да посочи и обоснове и някоя от допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, като се има предвид, че при липса на надлежно поставен правен въпрос касационният съд е освободен от задължението да се произнася досежно наличието или липсата на посоченото допълнително селективно основание. В случая формулираният от касатора материалноправен въпрос не покрива законовите изисквания за допускане на касационен контрол. Въпросът не съответства на изразената в решението правнорелевантна воля, респективно няма изискуемото от чл. 280, ал. 1 ГПК значение за решаването на делото. Това е така, тъй като въззивният съд не е формирал правен извод, че процесният договор е такъв за факторинг. Извън неговото наименование, съставът на Великотърновския апелативен съд е направил анализ на клаузите на същия и е достигнал до заключение, че договорът не притежава съответните особености, които могат да го окачествят като договор за факторинг. Изводите на съда в тази връзка кореспондират с принципните постановки, че страна по договора за факторинг е винаги кредитна, респ. финансова институция (фактор), която изкупува търговски вземания (на продавача), обикновено поема риска от събирането на тези вземания (от купувачите) и извършва и други съпътстващи дейности. Една от отличителните черти на договора за факторинг в сравнение с договора за цесия е, че предметът му обхваща само вземания, произтичащи от доставка на стоки или предоставяне на услуги, поради което съдът е заключил, че в случая естеството на прехвърлените вземания опровергава защитната теза на ответника относно характера на оспорения договор като такъв за факторинг. След като въззивният съд е отрекъл между страните да е бил сключен подобен договор, ирелевантен е въпросът дали по отношение на него важи забраната на чл. 190, ал. 2 ДОПК. Съдът не е поставял и знак за равенство между договора за факторинг и договора по чл. 99 ЗЗД, поради което и останалата част от формулирания от касатора въпрос не притежава нужното съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК значение за изхода от спора по конкретното дело. Предвид изложеното не се установява приложното поле на касационното обжалване и такова не следва да се допуска. Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение