Определение № 1304 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1732/2023 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. М. Ц. П., чрез пълномощника й адв. Б. Т. от САК, обжалва в срок въззивното решение № 1612 от 16.12.2022 год. по гр. д. № 1569/2022 год. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 16.03.2022 год. по гр. д. № 5417/2021 год. на Пловдивския районен съд в частта, с която на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 5 ЗЗД е обявен за нищожен като привиден сключеният между И. И. Ф. и К. И. С. договор за покупко-продажба на нива от 4.634 дка в землището на [населено място], [община], представляваща имот № * по плана за земеразделяне на посоченото землище, обективиран в нот. акт № 56 от 27.12.2013 год. и на основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД е обявен за действителен прикритият с него договор за дарение на същия имот, както и в частта, с която е признато за установено по отношение на И. И. Ф., че М. Ц. П. не притежава 1/2 ид. ч. от правото на собственост на имот с идентификатор *** по действащата кадастрална карта, с площ 3 969 кв. м. В останалата му част първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано. Касаторката поддържа становище за неправилност на въззивното решение поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане да се отмени и вместо това предявените искове се отхвърлят. Счита, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд не е открил производство по оспорване на писмените доказателства, а се е позовал на същите, както и на събраните свидетелски показания, които оборват твърдените от ищеца обстоятелства и обуславят необоснованост на направените от въззивния съд изводи. Претендира присъждане на направените разноски. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, като се позовава на противоречие с ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, т. т. 1, 2 и 3. Позоваването касае основната функция на съда да приложи императивен материален закон, установен в обществен интерес, като проявление на служебното начало в процеса, вкл. и при събиране на доказателства в подкрепа или опровержение на правнорелевантни факти, в т. ч. и служебно от съда. Поддържа се, че при неизпълнение на тези задължения от първоинстанционния съд, въззивният съд следва служебно да отстрани това процесуално нарушение, дори и да не е налице нарочно оплакване в жалбата. Т. е. акцентира се на правомощията на въззивния съд с оглед интереса на страните „да събира доказателства без ограничение във времето“, на „задължението на същия да упражни служебното начало дори при липса на оплакване и при липса на поискано доказателство“. В контекста на конкретния казус, въпреки изричното оспорване от страна на касаторката на писмените доказателства, съдът не е разпределил доказателствената тежест, като е обосновал решението си на оспорените доказателства, което е обусловило и изхода на спора. Релевирано е и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по формулиран така въпрос: „Налице ли е приоритет на задължението на съда, визирано в чл. 10 ГПК за установяване на истината и осигуряване на страните на възможност и съдействие за установяване на фактите от значение за решаване на делото, предвидено като основно начало в гражданския процес“. Същото е обосновано с тезата, че въззивното решение е обосновано със събрани свидетелски показания, които не потвърждават, а оборват обстоятелствата в исковата молба, т. е. съдът не достига до истината по делото. А представените писмени доказателства са антидатирани и оспорени, което налага съдът да ги провери, а това не е направено. Поставен е и въпросът относно задължението на съда да анализира обективно, всестранно и пълно събраните доказателства и да достигне до обективната истина, с твърдение, че писмените доказателства са с невярно съдържание. Насрещната страна – И. И. Ф., чрез пълномощника му адв. Ив. М., в представения писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. счита жалбата за неоснователна. Претендира присъждане на направените разноски. Ответникът К. И. С. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, в настоящият си състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното: За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен евентуалния иск за обявяване нищожността на договора за продажба по нот. акт № 56/2013 год. като привиден и прикриващ договор за дарение, като на основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД прикритият договор е обявен за действителен между същите страни и за същия имот, както и в частта, с която е признато за установено, че М. П. не притежава 1/2 ид. ч. от описания в горния нотариален акт недвижим имот, въззивният съд приел, че по делото е установена привидността на сключения между ищеца и ответника С. втори договор от 27.12.2013 год.за покупко-продажба, както и че действителната им воля е била да сключат договор за дарение. Изводът е обоснован с представените писмени доказателства – нарочно обратно писмо от същата дата, подписано от страните по договора, както и подписани от тях декларации, установяващи факта, че посочената продажна цена не е плащана помежду им, волята им е била имотът да се прехвърли безвъзмездно, като прикрият дарението със сключената сделка за покупко-продажба. Въззивният съд е отчел и признанието на ответника К. С. относно горните обстоятелства и при липсата на доказателства от страна на настоящата касаторка за установяване на твърденията й, че процесната сделка е била възмездна, споделил извода за нищожност на договора за покупко-продажба от 2013 год. и за действителен прикрития с него договор за дарение. Съдът намерил за неоснователни възраженията на касаторката, ответник по исковете, за недопустимост на свидетелските показания, като се е позовал на установената съдебна практика, съгласно която подписаното от единия съпруг обратно писмо има значение на начало на писмено доказателство, което при условията на чл. 165, ал. 2 ГПК обосновава допустимостта на свидетелските показания за разкриване на симулацията и по отношение на другия съпруг. Приел за неоснователно и оплакването за липса на открито производство по оспорване истинността на представените писмени доказателства с оглед несвоевременното оспорване на тяхното авторство едва във въззивното производство. Съдът е преценявал представените писмени доказателства като частни документи при съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства, вкл. относно датата на съставянето им, като е приел, че за разкриване на симулацията принципно е без значение времето на съставянето на обратния документ. Макар и придобиването на имота по договора от 2013 год. да е по време на брака между ищеца и М. П., с оглед разкритата симулация на привидния договор и обявяването на дарението като действителния такъв между страните, съдът приел, че съпругата не е придобила вещно право на основание чл. 21, ал. 1 СК върху придобития с този договор имот № *. С оглед на това и към момента на сключване на договора за доброволна делба, обективиран в нот. акт № 178 от 4.10.2018 год. същата не се легитимира като собственик на един от новообразуваните от него два имота, а именно този с идентификатор ***, респ. не е собственик на 1/2 ид. ч. от него след прекратяването на брака й с И. Ф. през 2020 год. По тези съображения е потвърдено първоинстанционното решение и в частта му по уважения отрицателен установителен иск срещу нея. С оглед на тези съображения поставените въпроси, касаещи най-общо правомощията на въззивния съд за прилагане на императивен материален закон, установен в обществен интерес, за служебното начало в процеса, вкл. и при събиране на доказателства в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, вкл. и при допускане на поискани от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето, принципно са значими, но същите не са обусловили решаващите изводи на съда в обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос, по който съдът се е произнесъл, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Така поставените въпроси относно правомощията на въззивния съд нямат такова обуславящо изводите му значение, тъй като в случая не е налице хипотеза, в която да се налага приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес, нито е налице необходимост за защита на правата на някои частноправни субекти, в които случаи съгласно разясненията в ТР № 1/2013 год. служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало, в т. ч. и за служебно събиране на доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и за допускане на поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. Позоваването на т. т. 1-3 от цитираното тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС не може да обоснове релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същото е неприложимо в настоящия случай поради липса на посочените в него хипотези за защита на публичен интерес, какъвто не се разкрива. Липсва основание в случая да се счита, че е налице служебно задължение на съда да следи за интересите и защитата на касаторката, поради което и служебно да допусне събиране на доказателства относно защитната й теза за възмездност на договора от 2013 год., поради което и позоваването й на тези разяснения в горното тълкувателно решение разкрива всъщност оплакване за неправилност на направените от съда изводи относно нищожността на тази сделка и характера на придобивното основание. В нейна доказателствена тежест е било установяването на възмездността на договора, с оглед поддържаният довод за придобиване на вещното право върху описания имот при условията на съпружеска имуществена общност. Събраните по делото писмени доказателства опровергават съдържанието на представения по делото договор за доброволна делба, обективиран в нотариален акт № 178/2018 год., с оглед на което и съдът е приел, че придобиването на имота е извън режима на съпружеската имуществена общност. Същите съображения относно липсата на основание за прилагане на служебното начало са относими и към изводите на съда по отношение преценката на събраните по делото писмени доказателства, оспорването на авторството на които е предприето извън срока по чл. 131 ГПК. Доводите на касаторката относно липсата на открито производство по оспорването им, липса на разпределение на доказателствената тежест всъщност представляват оплаквания за неправилност на решението поради допуснати съществени процесуални нарушения, които не могат да се разглеждат в настоящето производство, тъй като е предпоставено от допускане на касационното обжалване на решението. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради неотносимостта на въпроса за приоритет на принципа по чл. 10 ГПК над останалите основни начала в процеса. Поставеният въпрос не е обсъждан от въззивният съд, нито обуславящ изводите в решението, поради което и развитите съображения относно необоснованост на изводите на съда не могат да се приемат за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на правен въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /мотивите на т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Това съображение е относимо и към поставения въпрос относно задължението на съда да анализира обективно, всестранно и пълно събраните по делото доказателства и да достигне до обективната истина по делото. Видно е от изложените мотиви във въззивното решение, че събраните по делото доказателства са обсъдени и преценени от съда в тяхната съвкупност, като изводът за нищожност на договора от 2013 год. е обоснован както въз основа представените частни документи, така и на събраните свидетелски показания и признанието на страните по него. Произнасянето на съда е обусловено от защитата на ответницата по исковете, сега касатор, изразена в представения писмен отговор на исковата молба относно оспорването на писмените документи като неверни. В обобщение следва изводът, че по начина, по който са формулирани въпросите в изложението, същите нямат обуславящо значение за формираната правораздавателна воля на съда, а представляват по същността си доводи за неправилност на решението по спора за характера на договора от 2013 год., обуславящ и извода за собствеността на процесния имот, което предполага произнасяне след допуснато касационно разглеждане на делото. Релевираните основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК обаче не са налице, поради изложените съображения. С оглед служебното задължение на касационната инстанция да следи за приложението на чл. 280, ал. 2 ГПК, настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо. Не е налице и очевидна неправилност, тъй като при прочита на обжалвания съдебен акт не се констатира видимо тежко нарушение на приложима за спора императивна правна норма, както и на основни съдопроизводствени правила, така и не се констатира явна необоснованост на същото. Горните съображения обосновават извод за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, с оглед на който извод касаторката следва да заплати на ответника в настоящето производство направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата 2 500 лв., съгласно представеният договор за правна защита и съдействие. Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение