Определение № 315 от 27.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 35/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 1, т.1 във вр. с ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на И. Г. И. срещу определение №16582/22.10.2024г., постановено по възз. частно гр. дело №6755/2024г. по описа на СГС, с което е потвърдено първоинстанционното определение, с което производството по предявения от него положителен установителен иск за собственост е прекратено. Според жалбоподателя, СГС неправилно е счел частната му жалба за неоснователна, като е цитирал неотносимото според него Тълкувателно Решение №8 от 27.11.2013г. на ВКС, намиращо приложение при отрицателен установителен иск. Излага, че правен интерес от предявяване на установителен иск е налице винаги, когато ищецът твърди, че притежава едно право, а ответникът оспорва или смущава това негово право с фактически или правни действия, като твърди, че по делото е безспорно, вкл. потвърдено от ответника, че той през 2023г. му казал, че трябва да напусна имота. Счита, че двете определения на СГС и СРС са в противоречие с изложената и доказана фактическа обстановка и трайната съдебна практика. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК посочва основанията по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК. Счита, че въззивният съд се е произнесъл по следния въпрос: „Налице ли е правен интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост на недвижим имот, когато след предявяването му, ответникът е направил признание на иска по образувано вече съдебно дело?“. Касаторът счита, че доколкото по твърдения на самия ответник, последният през 2023г. му е казал, че трябва да напусне имота, то за него безспорно е налице правен интерес от предявяване на иска. Излага, че изводът на въззивния съд за недопустимост на предявения иск, е в противоречие с възприетото в решение №109/20.06.2019г. по гр. дело №2562/2018г. и решение №35/01.09.2015г. по т. дело №407/2014г. на ВКС. Твърди, че за него съществува правен интерес да установи със сила на присъдено нещо правото си, когато последното е несигурно, като се позовава на възприетото в решение №57/10.09.2012 по т. дело №1183/2010, решение №110/08.02.2019г. по гр. дело №5013/2017г., решение №211/14.12.2016г. по гр. дело №1386/2105г на ВКС. На следващо място счита, че допускането до касационна обжалване на частната жалба е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по следния въпрос: Налице ли е правен интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост на недвижим имот, когато след предявяването му, ответникът е направил признание на иска по образуваното вече съдебно дело? Признанието на иска, след депозирането му и образуването на гр. дело, анулира ли извън-процесуалното поведение на ответника, с което той е оспорил и смутил правото на собственост на ищеца и е дал повод за депозиране на иска? Според касатора касационно обжалване следва да бъде допуснато и поради очевидната неправилност на определението, доколкото в него въззивният съд е цитирал ТР №8/27.11.2013г., на ВКС, което касае отрицателния установителен иск, какъвто спор по настоящото дело липсва. Ответникът по частната касационна жалба не е депозирал писмен отговор. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна срещу преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК въззивно определение, подлежащо на триинстанционно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 вр. чл. 274, ал. 4 ГПК, следователно е допустима. Относно наличието на предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното: Производството пред първоинстационния съд е образувано по искова молба, в която ищецът твърди, че на 05.06.2012г., сключил с ответника предварителен договор за покупко-продажба на описания недвижим имот, съгласно който в срок до 30.12.2012г. следвало да сключат окончателен такъв в нотариална форма. Окончателен договор за прехвърляне на собствеността върху имота не бил подписан, тъй като ответникът не се бил снабдил с всички необходими документи за изповядване на сделка пред нотариус. Ищецът твърди, че съгласно предварителния договор, владението върху имота му било предадено от ответника на 05.06.2012г., от когато той го владеел непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено, с намерение да го свои. Предвид изложеното моли съдът да признае за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на процесния недвижим имот на основание 124 ГПК вр. чл.79, ал.1 от Закона за собствеността. С молба от 10.04.2024г. в изпълнение на указанията на съда, ищецът е уточнил, че в разговор ответникът му казал, че нямал документи за собственост и по тази причина не е могъл да му го продаде, но ищецът трябвало да напусне имота. Ответникът, в депозирания писмения отговор заявява, че не оспорва твърденията на ищеца относно сключването на предварителен договор и относно разговора му с ищеца, но не е предполагал, че ще заведе иск срещу него. С обжалваното определение, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което производството по предявения положителен установителен иск за собственост е прекратено поради липсата на правен интерес. Въззивният съд е посочил, че правен интерес от установителен иск за собственост ще е налице когато конкретното засягане на правната сфера на ищеца изисква защита чрез установяване на така индивидуализираното право със сила на пресъдено нещо. След като липсват твърдения, че ответникът оспорва основанието за възникване на правото на собственост и неговия носител, то не е налице интерес от предявяване на установителен иск против него. Няма данни ответникът да е придобил /и на какво основание/ вещното право на собственост, да притежава титул на собственост или да смущава по друг начин правото на ищеца. Тъй като владението е фактическо състояние, то не би могло да има легално определяне на основанията за възникването му и спор относно този факт не обосновава правен интерес от иск за собственост. При така изложените мотиви на въззивния съд, не се обосновава наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допустимост на касационно обжалване на постановеното определение във връзка с поставените от касатора въпроси. Не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал.2 ГПК, тъй като наличието на очевидна неправилност на определението като предпоставка за допускане до касационен контрол означава неправилността на акта да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана само при прочита му, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното определение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави определението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Твърдението на касатора, че в определението съдът е цитирал неотносимото към спора Тълкувателно решение №8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г. не може да бъде споделен, тъй като в т. 2 от същото се съдържат разяснения по въпроса относно наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права, когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване Разрешението, дадено в цитираното от касатора №109/20.06.2019г. по гр. дело №2562/2018г. не може да намери приложение в настоящия казус, доколкото в него се съдържа произнасяне по допуснатия до касационно обжалване въпрос относно правния интерес на взискателя - ипотекарен кредитор да предяви иск за установяване на ипотечното му право върху имота, като е прието, че интересът му произтича от самия факт на оспорване на неговото ипотечно право от страна на ответника, а не от основателността на това оспорване. В цитираното от касатора Решение №35 от 1.09.2015 г. на ВКС по т. д. № 407/2014г., се посочва, че с иска по чл. 124, ал. 1 ГПК може да се установи съществуването или несъществуването на едно право или на едно правоотношение, заплашено от нарушаване, т. е. когато правото е несигурно. Именно защото ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице, като установи, с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не определена правна връзка, т. е. да установи съществуването или несъществуването на едно правоотношение, той има правен интерес от предявяване на установителен иск, с решението, по който, тази несигурност в правото ще бъде отстранена. Що се касае до правния интерес, като абсолютна положителна предпоставка на установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, то практиката на ВКС и правната доктрина са последователни, че този интерес винаги е налице, когато поведението на противната страна прави правното положение на ищеца несигурно, а за наличието на такава несигурност е достатъчно титулярът на правоотношението да е направил "разумна субективна преценка". Затова и правният интерес от търсената с иска по чл. 124, ал. 1 ГПК защита се преценява винаги конкретно - с оглед въведените с исковата молба факти и доводите на ищеца. Не се установява разрешението на въззивния съд да е в противоречие с така цитираната практика, приложима при преценка допустимостта на предявения иск, за която допустимост съдът следи служебно във всяко положение на делото. Съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК всеки има право да предяви иск, за да установи съществуването на едно свое право, когато има интерес от това. Допустимостта на установителните искове като самостоятелна форма на защита е обусловена от наличието на правен интерес. Този правен интерес винаги се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор и с оглед изложените от ищеца в исковата молба обстоятелства /в този смисъл мотивите към т. 4 от Тълкувателно решение №3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3 от 2015 г. на ОСГТК на ВКС и към т. 3 б от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС/. Настоящият състав намира, че изводът на въззивният съд за липата на правен интерес от предявяването на положителен установителен иск е в съответствие с разясненията на т. 2 от Тълкувателно решение №8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012г. в контекста на установените по делото факти. С оглед изложеното в исковата молба твърдение за наличието на сключен между страните предварителен договор за покупко-продажбата на процесния недвижим имот, ищецът разполага с възможността да иска сключването на окончателен договор на осн. чл. 19, ал.3 ЗЗД, в хода на което производство съдът в изпълнение на задълженията си по чл. 363 ГПК ще провери и дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, включително дали отчуждителят е собственик на имота. Действително, в т. 2 на посоченото тълкувателно решение се приема, че правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. На първо място следва да се отбележи, че е коментирана хипотеза на избор между установителен и осъдителен иск, но не и конститутивен какъвто е искът по чл. 19, ал.3 ЗЗД. Според изложените разяснения, разликата между осъдителния и установителния иск не е в различието между субективните права, които са техен предмет, а в интереса, който поражда нуждата на ищеца от защита. Преценката на съда относно допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца. Когато защитаваното с установителния иск право е само застрашено, без да е било нарушено, доколкото не е реализирана опасността да се възпрепятства упражняването му, защитата се ограничава само с неговото потвърждаване /аргумент от чл. 124, ал. 1 ГПК /. В настоящия случай доколкото ищецът не разполага с титул за собственост, а по негови твърдения собственик на имота е именно ответникът, с който е сключил предварителен договор, то за него липсва правен интерес от предявяването на положителен иск, тъй като може да реализира правата си в по-пълна степен чрез конститутивния иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД. Съвсем отделен е въпросът дали ответникът е действителният собственик на процесния имот, и дали разполага с необходимите документи за собственост, доколкото такива не са представени към предварителния договор, нито с писмения отговор, а в приложената към исковата молба схема процесният имот е с неидентифициран собственик. В тази хипотеза за ищеца също липсва правен интерес от предявяване на иска по чл. 124 ГПК, тъй като дори при евентуалното му уважаване, със сила на присъдено нещо ще бъде установено правото му само по отношение на посочения ответник, но не и по отношение на действителния собственик – бил той физическо лице или Столична община, район П.. В заключение следва да се отбележи, че не е налице основанието по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като произнасянето на въззивния съд не противоречи на цитираната от касатора съдебна практика, която не може да намери приложение в настоящия спор, доколкото между страните по делото е сключен предварителен договор, който изключва наличието на правен интерес от воденето на положителен установителен иск за собственост. Касаторът не е аргументирал успешно значение за точното прилагане на закона, нито значението за развитието на правото и на въпроса, поставен като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Според разясненията в т. 4 на ТР №1/2010г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая обосновка в тази насока липсва в изложението. Поради това, че не е мотивирано соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос, неоснователно се иска допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, за които ВКС следи служебно. Не е налице вероятност определението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Определението не е и очевидно неправилно /квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт/: не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.