Определение № 3615 от 10.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3006/2024 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решение № 1498 от 14.03.2024 год. по гр. д. № 7980/2022 год. Софийският градски съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение от 17.03.2022 год. по гр. д. № 13449/2015 год. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от Т. А. Т. срещу К. А. Н. и Г. Д. Н. иск по чл. 30, ал. 3 ЗС за сумата 1 670 лв., представляваща направени разноски за поддръжка и възстановяване на делбения имот, и вместо това е постановил друго, с което уважил иска така: осъдил К. и Г. Н. да заплатят на Т. Т. сумата 836 лв., представляваща 2/4 ид. ч. от стойността на извършените от него през 2017 год. подобрения в делбения имот – изграждане на водопроводна инсталация, захранваща втория етаж от сградата в [населено място], монтиране на кухненски шкаф с мивка и батерия за топла и студена вода, поставяне на изолация на втория етаж, покрив от бардолин на тераса на втория етаж и монтиране на метално стълбище към втория етаж и входна врата, а само К. Н. да заплати на Т. Т. сумата 418 лв., представляваща 1/4 ид. ч. от стойността на горните подобрения. Общата стойност на уважения иск за подобренията е в размер на 1254 лв. Въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение в останалата му обжалвана от съделителя Т. Т. част, а именно: частта, с която е изнесен на публична продан, на основание чл. 348 ГПК, допуснатия до делба недвижим имот, представляващ дворно място, съставляващо УПИ *- * в кв. 101 по плана на [населено място], цялото с площ 841 кв. м., с идентификатор *** по кадастралната карта, заедно с построените в него едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 157.85 кв. м., състояща се от сутерен, етаж и подпокривно пространство, с идентификатор ****, с адрес на имота в [населено място], [община], [улица] построения в имота гараж с площ 30.58 кв. м. с идентификатор ****, като след извършване на проданта получената сума бъде разпределена между съделителите К. А. Н. и Г. Д. Н. с дял в СИО 2/4 ид. ч., К. А. Н. с дял 1/4 ид. ч. и за Т. А. Т. – 1/4 ид. ч. Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иск за заплащане на сумата 22 147.50 лв., представляваща извършени в имота подобрения, предявен от К. и Г. Н. срещу Т. Т., е влязло в сила, като необжалвано от Н. с въззивна жалба. Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба в срок от К. А. Н. и Г. Д. Н., чрез адв. Д. К., в частта му, с която е уважена срещу тях претенцията на Т. Т. за заплащане на извършени от него подобрения в делбения имот. Поддържат оплаквания за неправилност на извода за извършване на такива подобрения от Т. Т., периода, в който са извършени, както и несъобразяване на тяхното противопоставяне. Приложено е изложение, в което касаторите поддържат наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по чл. 280, ал. 2 ГПК. В писмен отговор съделителят Т. Т., чрез адв. М. К., оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване. С касационна жалба в срок въззивното решение е обжалвано и от Т. А. Т., чрез адв. М. К., в частта, с която е изнесен на публична продан делбеният имот. Касаторът поддържа становище за неправилност на извода на съда за неподеляемост на имота с довод за нарушение на чл. 203 ЗУТ и необсъждане на възможността допуснатият до делба гараж, като самостоятелен обект на правото на собственост, да бъде отделен в самостоятелен реален дял. Иска отмяна на въззивното решение в тази му част и делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със съответните указания. В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя процесуалноправни въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства и да изложи мотиви относно приложимите правни норми, да обсъди и прецени точно всички доказателства, без да ги тълкува едностранно и извадково, задължението на съда да напъти страните и да постанови служебно събиране на доказателства относно възможното поделяне на процесния имот и обособяване на самостоятелни жилища, така че всеки съделител да получи реален дял. Касаторът се позовава на противоречие с ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, както и с решения на ВКС № № 141 по гр. д. № 478/2020 год., І г. о., 60156 от 14.07.2021 год. по гр. д. № 3156/2020 год., ІІІ г. о., 113 от 1.11.2021 год. по гр. д. № 2895/2020 год., ІV г. о. В писмен отговор К. и Г. Н., чрез адв. Д. К., оспорват наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази му част, респ. оспорват жалбата ката неоснователна. Претендират присъждане на разноски по делото. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като обсъди доводите на страните, въз основа на данните по делото, намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд приел, че обжалваното пред него първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а доводите за неправилност на решението в обжалваната част относно способа за извършване на делбата намерил за неоснователни. Съобразил е, че до делба е допуснат поземлен имот, застроен с жилищна сграда и гараж, при трима съделители, чийто дялове са различни. Основният спорен въпрос е бил поделяемостта на делбения имот и възможността да се обособят два реални дяла, като единият от тях се възложи в общ дял на ищците, а другият – на ответника. Въззивният съд е изложи съображения относно допуснатите и приети заключения на единичните и повторната тройна съдебно-технически експертизи и заключил, че с оглед вида на жилищната сграда и необходимостта от значителни преустройства за обособяване на отделни обекти в нея, същата е реално неподеляема. С оглед наличието на противоречиви становища на вещите лица, въззивният съд е предоставил възможност на съделителя Т. Т. да представи одобрен архитектурен проект за разделяне на делбения имот по чл. 203 ЗУТ, което същият не е изпълнил. С оглед на този фактически извод за неподеляемост на имота, броя на съделителите и неравенството в дяловете, както и неоснователността на претенциите им за възлагане по чл. 349, ал. 2 ГПК. въззивният съд приложил разпоредбата на чл. 348 ГПК. Въз основа на събраните доказателства съдът приел, че съделителят Т. Т. е извършил посочените от него подобрения в имота, като е установено и времето на извършването им, както и непротивипоставянето на другите съделители, освен за покриването на терасата, което обаче представлява необходими разноски поради наличен теч. Въз основа на експертиза е установена и стойността на подобренията, разпределена между съделителите съобразно дяловете им в съсобствеността. С оглед тези съображения въззивното решение в тази му част е отменено и вместо това е присъдена общо сумата 1 254 лв. за подобренията. В тази част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК. Искът по чл. 30, ал. 3 ЗС е предявен за сумата 1 950 лв. срещу К. Н. и Г. Н. /молба от 15.11.2018 год. и определението от 22.03.2019 год. за приемане на претенцията/. При тази цена на иска под 5 000 лв., подадената от К. А. Н. и Г. Д. Н. касационна жалба срещу въззивното решение в частта му, с която искът по чл. 30, ал. 3 ЗС срещу тях е уважен, е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане. Поради това и не следва да се обсъжда налице ли са поддържаните основания за допускане на касацията. По касационната жалба на Т. А. Т.: При изложените съображения във въззивното решение относно способа за извършване на делбата, поставените в изложението на касатора процесуалноправни въпроси за задълженията на съда /въпроси № № 1, 2 и 3/ не могат да обосноват наличие на общото основание за допускане на касационното обжалване – разрешаване на правни въпроси от значение за изхода по делото. Съдът е обсъдил събраните доказателства, преценил ги е поотделно и в съвкупност, като е изложил мотиви, обосноваващи направените фактически и правни изводи, в т. ч. и относно противоречивите становища на вещите лица по изслушаните единични експертизи. Съдът е процедирал съгласно чл. 200, ал. 3 ГПК, респ. чл. 201 ГПК при оспорване на експертизата, като е назначил друга, респ. когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, съдът възлага допълнително заключение, а когато не е обосновано и възникват съмнения за неговата правилност – повторно заключение, като съдът е изложил мотиви относно преценката им. Затова и поставените въпроси по своята същност представляват оплаквания срещу изводите на съда, но не и правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това, не е налице и противоречие с постановките в ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, на която задължителна съдебна практика се е позовал касаторът, тъй като оплакванията не кореспондират с данните по делото. С оглед на тези съображения не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед липса на конкретни съображения за обосноваването му /съгласно т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/, както и с оглед поддържаното становище за противоречиво произнасяне по поставените въпроси със сочената практика, наличието на която го изключва. Съгласно приетото в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, т. 1 – посоченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на делото, като общо основание за допускане на касационното обжалване определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Решението не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на делото от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства. С оглед на това и доводите на касатора в изложението относно извода на съда за неподеляемост на делбения имот при допуснато нарушение на чл. 203 ЗУТ не могат да обосноват извод за извеждане на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Още повече, че съдът е обосновал този извод вследствие преценка на приетите заключения на експертизите, а не с липсата на одобрен инвестиционен проект за разделяне на сградата на отделни обособени обекти. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – въззивното решение не е вероятно недопустимо, тъй като е постановено по предявения иск с оглед търсената защита и при прочита му не се констатира законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито се констатира явна необоснованост на решаващите изводи по предмета на спора, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика, което да обоснове очевидната му неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване. Затова и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното по извършване на делбата. С оглед изхода на делото разноски на страните не се присъждат, същите остават за сметка на всяка от тях така, както са направени. Аргумент за този извод е обстоятелството, че доказаното плащане на адвокатско възнаграждение от Т. Т. е за оказване на правна защита и съдействие по касационната му жалба, която не се допуска до разглеждане, а липсват доказателства за разноски по защитата му срещу жалбата на другата страна – към отговора му не е приложено доказателство за платено възнаграждение на адвокат. Касаторите Н. също не представят доказателства за направени разноски за адвокатско възнаграждение за отговора си по жалбата на насрещната им страна. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение