Определение № 1116 от 10.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2256/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД против решение № 138/29.02.2024г. по т.д.№ 586/2023г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 506/18.04.2023 г. по т.д.№ 1357/2022г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение касаторът е осъден да заплати на ищеца „Уотър Стоун„ЕООД сумата от 539 900 лева, на основание чл. 55, ал. 1, пр. трето ЗЗД, представляваща внесен от ищеца гаранционен депозит по последващо развален договор за покупко-продажба № 37/09/2018 от 10.09.2018г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху сумата от подаването на исковата молба – 21.07.2022г. до окончателното й изплащане, както и обезщетение за забава, съизмерима с мораторната лихва върху сума от 50 000 лева, присъдена с предходно съдебно решение между страните, по частичен – спрямо настоящия - иск, за периода 21.07.2019г. – 26.04.2021г., в размер на 8 958, 34 лева. Касаторът се позовава на съществени нарушения на съдопроизводствените правила от въззивния съд – чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал.2 ГПК, поради липса на мотиви, в частност - по нищожността на неустоечната клауза в т. 2.6 от сключения договор, каквато нищожност е възприета в постановеното между страните и влязло в сила, по предходно предявения като насрещен частичен иск на „Уотър Стоун„ ЕООД против касатора, решение по т.д.№ 1533/2020г. на Софийски апелативен съд. Страната твърди, че въззивният съд формално е препратил, на основание чл. 272 ГПК, към мотивите на първоинстанционният съд, който пък се е позовал на влязлото в сила решение по частичния иск, поради което липсват самостоятелни мотиви по съществото на спора, респ. самостоятелна преценка на съдилищата на действителността на неустоечната клауза. Останали са без обсъждане въззивните доводи на касатора, от което му задължение по чл. 269, пр. второ ГПК правомощието по чл. 272 ГПК не освобождава въззивния съд. Наред с това му процесуално нарушение, касаторът се позовава на неправилно съобразена от съда сила на пресъдено нещо, тъй като с такава не се ползват мотивите на влязло в сила съдебно решение, а единствено диспозитива му, а в диспозитива на съдебното решение по т.д.№ 1533/2020г. на САС не е прогласена нищожността на чл. 2.6, пр. трето от договора. Твърди се очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като не е взета предвид установената фактическа обстановка в цялост, поради пропуск на съда да обсъди всички доказателства по делото. Насетне в касационната жалба са развити съображения, в оборване възприетата от съдилищата нищожност на неустоечната клауза. В евентуалност страната акцентира на обстоятелството, че в производството по частичния иск всяка от съдебните инстанции е приела, че се касае за неустойка за неизпълнение и тази квалификация не е оспорвана от страните. С това касаторът обосновава начален момент на изискуемост на вземането на ищеца момента на предоставяне на сумата - със сключването на договора на 10.09.2018г., като гаранционен депозит за добро изпълнение, последващо трансформиращ се по волята на страните в неустойка, а не от развалянето. От същия момент, според него, следва да се преценява изтичането на погасителната давност, при това кратката 3-годишна давност по чл. 111, б.“б“ ЗЗД. Според касатора, независимо от основанието за връщане – чл.55, ал.1 пр. трето ЗЗД, характера на вземането е неустоечен и това е следвало да бъде съобразено по противопоставеното възражение за погасяване по давност, изтекла към датата на предявяване на иска – 21.07.2022г.. Ответната страна – „Уотър Стоун“ЕООД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Несъстоятелен намира довода на касатора, че въззивното решение страда от липса на мотиви. По въпросите отнасящи се до СПН на влязлото в сила решение по частичния иск / 3,4, и 5 /, страната се позовава на задължителните указания в ТР № 3/2019г. по тълк.дело № 3 / 2016г. на ОСГТК на ВКС - т. 2, с което изключва обоснованост на допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният акт е съобразен със същите. Шести въпрос страната намира неотносим към решаващите мотиви на въззивния акт, основани на формираната СПН на влязлото в сила решение по частичния иск, а седми въпрос, според нея, подменя правното основание на което е разгледан иска – института на неоснователното обогатяване, а не за обезщетяване вреди от договорно неизпълнение. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предмет на спора са предявени от „Уотър Стоун„ ЕООД против „Снабдяване и търговия – МО„ЕООД обективно съединени искове, с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД - за връщане на отпаднало основание, поради развалянето на сключения между страните договор за покупко-продажба на стоки от 10.09.2018 г., на сума от 539 900 лева, ведно с иск за обезщетение за забава върху същата и иск за обезщетение за забава върху сума от 50 000 лева - разликата до пълния размер на претенцията на ищеца към ответника – 589 900 лева, която сума от 50 000 лева му е присъдена на същото правно основание предходно, с влязло в сила съдебно решение по т.д.№ 1533/2020 г. на Софийски апелативен съд, по предявен от страната, като насрещен, частичен иск за същото вземане. Общата сума от 589 900 лева е предоставена от „Уотър Стоун„ ЕООД на „Снабдяване и търговия – МО„ЕООД в качеството на гаранция за добро изпълнение по сключения договор за покупко-продажба от 10.09.2018 г.. Чл.2.6 от този договор предвижда, че ако продажната цена не бъде заплатена в срока по т.2.1 от договора, купувачът /„Уотър Стоун„ЕООД/ дължи на продавача „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД неустойка в размер на 0,5% върху стойността на непреведаната част за всеки просрочен ден / предл. първо /. Ако в срок до 1 месец от датата на сключване на договора не се извърши плащане, договорът се счита за прекратен / пр. второ /. Гаранцията за добро изпълнение се задържа от продавача, като купувача се отказва да има бъдещи претенции за нейното връщане / предл. трето /. Няма спор между страните, че е изпълнено условието на предл. второ от разпоредбата – договорът е развален автоматично с изтичане на срока по т.2.1 и непостъпило плащане. С решението по частичния иск на идентично с настоящото правно основание - по т.д.№ 1533/2020 г. на САС, съдът е приел, че с оглед договора в цялост, уговорката в чл.2.6 следва да се тълкува като неустоечна клауза, договорена в обезщетяване на причинени от развалянето на договора вреди. Същевременно е приел, с подробни съображения за това, че тази неустоечна клауза е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, изхождайки от принципа за обезщетяване при развалянето на негативни за кредитора вреди и тъй като с договарянето й в конкретния случай съдът е излязъл извън присъщите на неустойката обезпечителна и обезщетителна функции. Така съдът е съобразил, че договорът е бил автоматично прекратен в сравнително кратък – едномесечен - срок от сключването му, към който момент /на сключването / страните са били в известност за автоматичното му прекратяване, с факта на неизпълнение задължението на купувача в този едномесечен срок и без нарочно изявление на продавача в упражняване на преобразуващото му право на прекратяване на договорната връзка. Същевременно съдът е взел превид, че продавачът не твърди да е съществувала възможност от настъпването на други обстоятелства, от които евентуално да произтича накърняването на неговия негативен интерес или такива действително да са настъпили. Наред и с други съображения за нищожността на неустоечната клауза, съдът е приел за установено правно основание на „Уотър Стоун„ЕООД да му бъде върната претендираната част – 50 000 лева - от платената, като гаранционен депозит за добро изпълнение, но задържана от насрещната страна, като трансформирала се по волята на страните в дължима неустойка - обща сума от 589 900 лева. Решението по т.д.№ 5033/2020 г. на САС е влязло в сила. С въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, с което е уважен иска, ответникът „Снабдяване и търговия – МО„ ЕООД навежда довод, че неправилно сумата от 589 900 лева е преценена от първоинстанционния съд, като част от платена цена по сделката, вместо като депозит за участие в тръжната процедура, въз основа която е сключен договора и въз основа който довод страната счита за приложима тригодишна погасителна давност за вземането от платения депозит, като подлежащ на връщане, съгласно изрично уговореното в договора. Насетне са наведени съображения срещу съобразената от съда СПН на влязлото в сила между същите страни решение по т.д.№ 1533/2020 г. на САС, а именно: мотивите не се ползват със СПН, а с диспозитива на решението по частичния иск не е прогласена нищожността на неустоечната клауза. Насетне са наведени доводи за действителност на спорната неустоечна клауза, аналогични с поддържаните в касационната жалба. Изложен е, вече неподдържан с касационната жалба, довод за преценима погасителна давност от сключването, а не от развалянето на договора, макар последното да е без самостоятелно значение - ако би била приложима кратката погасителна давност по чл.111, б.“б“ ЗЗД, то тя би се явила изтекла и от сключването – 10.09.2018 г., и от развалянето на договора месец по - късно. За да уважи претенцията по главния иск за остатъка до пълния размер от 589 900 лева или за допълнителни 539 900 лева, въззивният съд е счел, че наведените с въззивната жалба на „Снабдяване и търговия – МО „ ЕООД доводи за неправилност на първоинстанционното решение, в частност - относно възприетите от съда обективни предели на СПН на влязлото в сила решение по т.д.№ 5033/2020 г. на САС – са неоснователни. Позовал се е на идентичност на правопораждащите за спорното право в настоящото и тези за спорното право в производството по т.д. 406/2019 г. на СГС / въззивното производство по който спор е това по т.д.№ 5033/2020г. на САС /, факти: сключването на договора от 10.09.2018 г. и плащането на сума от 589 900 лева, с първоначална функция на гаранция за добро изпълнение; развалянето на договора, на основание чл. 2.6 изр. второ от същия и липса на подлежащо на удовлетворяване вземане на „Снабдяване и търговия - МО„ ЕООД, за сума в размер на 589 900 лева, предвид което и подлежаща на връщане, на отпаднало основание. За последното – липса на валидно основание за задържане на сумата – съдът е преценил, че страните са обвързани от обективните предели на СПН на решението по частичния иск, предвид установената с решението по същия нищожност на неустоечната клауза на т. 2.6, изр. второ / следвайки индивидуализацията в решение по т.д.№ 1533/2020г., в действителност – предл. трето във връзка с предл. второ от разпоредбата /, на която ответникът се е позовал в защита. Формираната СПН изключва пререшаването на спора относно правопораждащи за вземането на ищеца факти. С тези изрични мотиви въззивният съд единствено е оценил като правилни, съвпадащите с неговите, мотиви на първоинстанционния съд. Доколкото се претендира вземане на отпаднало основание, поради разваляне на договора, съдът е приел за приложима общата 5 - годишна погасителна давност, на основание чл. 110 ЗЗД, която не е изтекла към датата на предявяване на иска – 21.07.2022г., считано от автоматичното разваляне на договора / впрочем изтекла и от сключването му /. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Налице ли са мотиви на второинстанционното решение, ако същото е препис на мотивите на първата инстанция ? Ако да, спазен ли е принципа за вътрешно убеждение ?; 2/ Съгласно чл. 272 ГПК, при потвърждаване на първоинстанционното решение, втората инстанция дължи ли да мотивира своето решение ? Счита ли се, че са налице мотиви, ако не е налице обследване на казуса, не са обсъдени възраженията и доказателствения материал, и трябва ли съдът да подкрепи решението си с практика или е достатъчно да препрати към мотивите на първоинстанционното решение?; 3/ Ползват ли се със СПН мотивите на решението по предявен частичен иск, ако изводът на съда не е обективиран изобщо в диспозитива на решението ?; 4/ В случай, че нищожността не е прогласена в диспозитива на съдебното решение, а само в мотивите му, то формирала ли се е сила на пресъдено нещо по въпроса за нищожността на клаузата / арг. от чл. 298 ГПК / по отношение на претенцията в последващ процес ?; 5/ Следва ли въззивният съд самостоятелно да обсъди налице ли е нищожност на клаузата, обосноваваща исковата претенция и да обоснове правните си изводи или е достатъчно да се позовава на СПН на неповдигнат в настоящото производство спор?; 6/ В случай, че уговорената между търговци неустойка представлява по-малко от 10 % от продажната цена по договора, следва ли съдът да обоснове извода си за прекомерност, което да е предпоставка за противоречие с добрите нрави ?; 7/ Когато е налице спор за недействителност на неустоечна клауза, какъв е давностният срок за предявяване на претенция в пълен размер, при частично предявяване? Допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с приетото в задължителна практика на ВС и ВКС - ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и в решения по т.д.№ 674/2014г. и т.д..№ 34/2013г. на ІІ т.о., гр.д.№ 1741/2009 г. на І г.о. на ВКС и ТР № 3/ 22.04.2019 г. по тълк.дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС - изброени общо, а не в относимост към всеки отделен въпрос. Без самостоятелно изложение в обосноваването й, се твърди и очевидна неправилност на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. За нуждите на настоящата преценка за допустимост на касационното обжалване, решаващият мотив на въззивния съд, за съобразима в спора СПН, формирана с влязлото в сила решение по т.д. № 5033/2020г. на САС, изключва правната значимост на произнасянето на въззивния съд по всички останали въззивни доводи на страната, извън този за неправилно преценен обхват на тази СПН, по който довод въззивната жалба на ответника съдържа единствено правни аргументи, без позоваване на относими, но несъобразени от първоинстанционния съд доказателства, нито на релевантни и неотчетени от същия факти. Конкретни такива не се сочат и в касационната жалба. Задължението за мотивиране на съдебния акт е безспорно съществено задължение за съда от всяка инстанция, поради което първите два въпроса формално удовлетворяват общия, но не и допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд е изложил мотиви по въззивния довод на ответника, че относно нищожността на неустоечната клауза не е формирана обвързваща страните сила на пресъдено нещо. Предвид отхвърлянето му, неизлагането на мотиви по въззивния довод за неправилно преценена недействителност на неустоечната клауза, дължими от съда само в случай, че не би счел за съобразимо влязлото в сила решение по частичния иск, не съставлява процесуално, още по-малко съществено процесуално нарушение, а само съществените съставляват пороци,водещи до неправилност, съгласно чл. 281, т. 3 ГПК. С прилагането на общата 5-годишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД, въззивният съд очевидно не е споделил за приложима тригодишната, по чл. 111, б. „б“ ЗЗД, като изрично се е позовал на основанието на иска – института на неоснователното обогатяване. Следователно и по този въззивен довод има изложени мотиви, а несъгласието на страната със същите, не е от естество да обоснове порок на въззивния акт, само защото собствените й не са били изрично възпроизведени в същия, за да бъдат последващо отречени с мотивите на съда. Съвпадението в правните аргументи на първоинстанционния и въззивния съд не е недопустимо, нито само по себе си изключва формирането на идентично вътрешно убеждение и у въззивния съд, в който смисъл формулирания първи въпрос е и правно несъстоятелен. Трети и четвърти въпроси, доколкото биха могли да се коригират от настоящата инстанция до преценка за обективните предели на СПН на мотивите на решение по частичен иск за парично вземане, предявено за разликата в последващ процес, удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, но не и допълнителния с цитираната съдебна практика, тъй като въззивното решение е постановено в унисон с приетото в т. 2 на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС. В касационната жалба не са изложени съображения, защо въпроса за действителността на неустоечната клауза, успешното оспорване на която е условие за възникване вземането на ищеца, доколкото за платената от него сума, като гаранция за добро изпълнение, не би съществувало основание за ответника да я задържи, като трансформирала се в дължима неустойка за вреди от развалянето на договора, не е въпрос относно правопораждащ за спорното право факт. Касаторът единствено твърди, че съобразима СПН относно недействителността й може да се формира само с произнасяне в диспозитива на съдебното решение, противно на възприетото в ТР № 3/2019г. по тълк.дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, поради което не удовлетворява допълнителния селективен критерий и соченото решение по гр.д. № 1741/2009г. на І г.о. на ВКС, постановено преди приемането на ТР. В приетото след ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС решение по т.д. № 95/2020 г. на І т.о., е прието, че преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право. След влязло в сила решение, което установява със сила на пресъдено нещо вземане на договорно основание, длъжникът не може да въведе в нов процес между него и кредитора твърдения за нищожност на договора, съответно да заведе иск за обявяване на тази нищожност. Посочено е, че в този смисъл е константната практика на ВКС, обективирана в решение № 115 от 10. 01. 2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 335 от 13. 11. 2018 г. по т. д. № 2477/2017 г. на ВКС, II т. о. и др. В съобразителната част към т. 2 от ТР № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че след като със сила на пресъдено нещо е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната му квалификация. Аргумент за този извод е и обстоятелството, че в диспозитива на съдебното решение съдът се произнася не само за размера на вземането, но и относно основанието /какво представлява и от какво произтича присъденото вземане/, предвид изискването на чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК в решението да бъде посочено какво постановява съдът по съществото на спора. Както е прието и в решение по т.д.№ 994/2021г. на ІІ т.о. на ВКС, при съдебно предявена претенция за неустойка за забава за част от периода на забавата, влязлото в сила положително съдебно решение формира, на осн. чл. 298, ал. 1 ГПК сила на пресъдено нещо относно фактите, представляващи основания за нищожност на договора като цяло и на клаузата за неустойка в частност. Поради това, съставът на ВКС е приел, че когато в предходно производство е уважен иск за неустойка, въз основа на същата договорна клауза, без да е установена нейната нищожност, позоваването на нищожността й в последващ процес е недопустимо. Настоящият състав споделя цитираната съдебна практика, формирана след постановяване на ТР и при съобразяване на задължителните му постановки. Аналогично следва да е разрешението и в обратната хипотеза - при установена нищожност на неустоечна клауза в производство по предявен частичен иск, която – в конкретната хипотеза - е преценима към фактическия състав за възникване правото на ищеца да си върне платеното на отпаднало основание, тъй като, произнасяйки се по недействителността на клаузата, със сила на пресъдено нещо се отрича трансформирането му в платено, на основание валидна неустойка за обезщетяване вреди от развалянето на договора. Петият въпрос не кореспондира с въведен касационен довод и с това е обективно изключена характеристиката му на правен въпрос – отговорът на който е от естество да повлияе на правния резултат, съгласно правомощията на касационната инстанция по чл. 290, ал. 2 ГПК – произнасяне в рамките на въведените касационни доводи за неправилност. Доколкото въпросът акцентира на служебното произнасяне на съда по действителността на неустоечната клауза, то дори да би бил удовлетворен общия, не би бил удовлетворен допълнителния селективен критерий, с оглед задължителните указания в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.дело № 1/ 2020 г. на ОСГТК на ВКС, според което: „ Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства“. Именно такъв е настоящият случай. Шести въпрос не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като, с оглед решаващите мотиви на въззивното решение, въпросът за действителността на неустойката правилно е счетен за преклудиран с влязлото в сила решение по частичния иск. Седми въпрос е некоректно формулиран, тъй като подменя действителното правно основание на което е уважена претенцията на ищеца и с оглед което - чл. 55, ал. 1, пр. трето ЗЗД - приложима е общата погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, както правилно е приел въззивния съд, в съответствие със задължителните указания в ППВС № 1/1979 г. – т. 7. Не се установява очевидна неправилност на въззивното решение, която касаторът най-общо обосновава със съществени процесуални нарушения - несъобразени доказателства и установимата от същите фактическа обстановка в цялост – които, както се посочи по-горе, не са от естество да компрометират правния резултат, основан на правилно прилагане обективните предели на СПН на решението по предходен частичен иск за същото вземане между страните по спора. Още повече, че така твърдяното нарушение се обективира в липса на мотиви по съществени за спора,според страната, факти и доказателства, което обективно изключва възможността порокът да бъде установен директно и само от изложените мотиви, без анализ на процесуалните действия на съда и страните и действителното съдържание на събраните доказателства. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение