Определение № 1002 от 04.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1971/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 1807/08.04.2024 г. на П. Й. С., представляван от адв. М., срещу решение № 39 от 26.02.2024 г., постановено по гр. д. № 10/2024 г. на Разградския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 709/24.11.2023 г. на Разградския районен съд, постановено по гр. д. 1490/2023 г., с което е уважен предявеният иск по чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12 000 лева. В отхвърлителната си част за сумата над 12 000лв до 15 000 лв решението на Разградски районен съд е влязло в сила като необжалвано. Касационният жалбоподателят счита, че въззивното решение е недопустимо, по същество- неправилно и моли да бъде отменено, като посочва, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и очевидна неправилност по чл. 280 ал. 2 ГПК. Жалбоподателят моли решението на Окръжен съд- Разград да бъде допуснато до касация, ведно с последиците от това. Моли да му бъдат присъдени направените пред трите съдебни инстанции разноски по делото. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени материалноправни и процесуалноправни въпроси, като жалбоподателят поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, тъй като те са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както и имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а именно: 1/ как се определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД; 2/ следва ли съдът да съобрази конкретните икономически условия, включително и трудовото възнаграждение, което е изчислявано и изплащано на ищеца при определяне на обезщетението за неимуществени вреди; 3/ може ли обезщетението за неимуществени вреди да бъде източник на обогатяване или следва да има обезщетителен характер за пострадалото лице; 4/ длъжен ли е въззивния съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства. Оплакванията на касационния жалбоподател са, че съдът не е съобразил всички относими към определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства, не е съобразил, че към момента на деликта ищецът не е бил в трудово правоотоншение, че след като е сключил трудов договор със свидетеля Р. е отработил всички работни дни, без да отсъства от работа и да ползва отпуск, че съдът не е събразил, че нетрудоспособността на ищеца е продължила няколко дни и че той през това време се е грижил за себе си и за животни, които е пасял. Оспорва изводите на съда, че за ищеца ще са налице последици от увреждането за бъдеще, като твърди, че такива доказателства липсват. Оспорва размера на обезщетението за неимуществени вреди като го съизмерва с получавано от ищеца трудово възнаграждение.Към изложението е приложена практика на ВКС, касаеща определянето по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди, като жалбоподателят твърди, че решението на Окръжен съд- Разград противоречи на посочената практика. Ответникът по касационната жалба, ищец в производството, не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по обвързващ съда и страните начин – чрез споразумение, одобрено по НОХД № 437/2023 г. по описа на Районен съд - гр. Разград е установено, че ответникът П. С. на 11.05.2023 г. е причинил средна телесна повреда на Н. С. Х., изразяваща се в счупване на тялото на дясна лакетна кост, довело до трайно затруднение в движението на горния десен крайник за срок повече от 1 месец. Съдът е посочил, че на основание чл. 413 НПК и чл. 300 ГПК споразумението, одобрено от наказателния съд е задължително за гражданския съд, разглеждащ иска за обезщетение за вреди от деликта по отношение авторството на деянието, вината и противоправността. Приел е, че с изслушаната по делото СМЕ се установява причинна връзка между твърдените неимуществени вреди и извършеното деяние. Вещото лице е дало заключение, че в резултат на деянието ищецът е получил счупване на тялото на дясна лакетна кост и кръвонасядане по външностранична повърхност на дясна подбедрица. Съгласно заключението на вещото лице срокът за имобилизация на ръката на ищеца е бил 8-9 седмици, а трудоспособността на ищеца се възстановила за около 12 седмици. Посочено е, че към момента на получаване на травмата на дясна предмишница и в ранния посттравматичен период болките и страданията,претърпени от ищеца са били във високата скала, като във времето постепенно са започнали да намаляват. Според вещото лице вследствие на травмата ищецът може да изпитва болки и неудобства при физическо натоварване, при промяна във времето, като последица ще претърпи намалена чувствителност в зоната на интервенция на прилежащия лакътен нерв, ограничение в свободното движение на лакътна и гривнени стави, намалена мускулна сила за десен горен крайник. От приетите по делото гласни доказателства - показанията на свидетелите Р. и Х. съдът е приел за установено, че ищецът и понастоящем не се е възстановил напълно, продължавал да се оплаква от болки в лакътя на ръката и в крака при промяна на времето. Не са кредитирани показанията на свидетелката Х. в частта, в която твърди, че ищецът, който е неин съпруг, след инцидента бил 20 дена на легло, не ходел на работа, като съдът е приел, че тези показания се опровергават от другите събрани по делото гласни и писмени доказателства. В останалата част съдът е кредитирал доказателствата за достоверни, тъй като безспорно е установено, че ръката на ищеца е била гипсирана и е логично и житейски нормално да не можел да се обслужва сам само с лявата си ръка, поради което се е нуждаел през това време от чужда помощ. Кредитирал е показанията на свидетеля Р., който е установил, че след като му била счупена ръката, ищецът е продължил да ходи на работа, работел като пастир при него, но работел два-три дни, после почивал и така, докато му махнали гипса, трябвало е много да върви, а заради крака и ръката не можел да върви продължително, два – три дни преди инцидента свидетелят установява,че го взел на работа, а по-късно сключили трудов договор, което се потвърждава от извършената служебно от съда справка за трудови договори, съгласно която на 18.05.2023 г. е сключен трудов договор между ищеца и свидетеля Р. за длъжност „Пастир“, прекратен на 22.12.2023 г. Съдът е приел за установено от приложената ведомост за месец май 2023 г., представена пред въззивната инстанция, че ищецът е отработил 9 работни дни. Съдът е приел с оглед установената фактическа обстановка, че в случая се претендират неимуществени вреди за обезщетяване на болки и страдания, които се характеризират със сравнително висок и продължителен интензитет на търпене, като и към момента не са приключили. Изложени са съображения, че при претенция за обезщетение за неимуществени вреди се прилага принципът на справедливо обезщетяване на болките и страданията, съгласно чл. 52 от ЗЗД, основан на цялостна преценка на конкретните обективни обстоятелства, като при определяне на обезщетението следва да се съобразяват характера и тежестта на вредите, тяхното проявление във времето и цялостното неблагоприятното отражение на увреждащото деяние в патримониума на увреденото лице. Съобразявайки тежестта на уврежданията, възрастта на пострадалия – 71 - годишна възраст, в която получените увреждания на ръката ще ускорят проявата на характерната за този период по-ниска физическа активност и ще дадат отражение на качеството на живот занапред, обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, продължителността и вида на проведеното лечение, продължителността и интензивността на физическите и психическите страдания на ищеца, е прието, че справедливото по размер обезщетение за търпените неимуществени вреди възлиза на 12 000 лева, така, както е определено от районния съд, съобразявайки тези обстоятелства. Като неоснователно е прието възражението на ответника по делото, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл „свръх петитум“, доколкото в мотивите е обсъждал и увреждането на крака, а с исковата молба ищецът е претендирал обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие на счупване на тялото на дясна лакетна кост. Въззивният съд е посочил, че с диспозитива на решението съдът е присъдил обезщетение именно за претендираните от ищеца вреди и след като с диспозитива на решението, първоинстанционният съд се е произнесъл по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото и представляващо източника на силата на пресъдено нещо, е постановил процесуално допустимо решение. По изложените съображения, въззивната инстанция е приела, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. За да бъде допуснато до касация въззивно решение следва да се установят предпоставките за касационна проверка съгласно чл. 280, ал. 1- ал.2 ГПК. В разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК са предвидени директните предпоставки за допускане до касационен контрол на обжалвано въззивно решение. Съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставка за допускане до касационен контрол на въззивно решение е касаторът да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Съгласно ТР № 1/2009 г по т.д. № 1/2009г на ОСГТК на ВКС, т.1, този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При формулирането на такъв възпрос, представляващ обща предпоставка за допускане до касация на въззивно решение, на следващо място следва да се установи, че въпросът е разрешен от съдът в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, с практиката на ВКС, с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Поставените от настоящият касатор въпроси покриват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но по отношение на тях не се установява допълнителния селективен критерий – противоречие със задължителна и казуална практика на ВС и ВКС. Въпросите на касатора, както материалноправните, така и процесуалния, засягат критериите, които следва да бъдат съобразени от съда при определяне на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Константна е съдебната практика, включително и тази посочена от касатора, за това, как се определя по справедливост размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968 г., приложимо и понастоящем, при определяне размера на обезщетението следва да се посочат, обсъдят и оценят конкретно установените по делото обстоятелства и в мотивите към решението, съдът следва да посочи конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Трайно е възприето в съдебната практика - решение № 476 от 27.01.2016 г. по гр. д. № 3281/2015 г., ІV гр. о., решение № 83 от 21.10.2020 г. по т. д. № 1664/2019 г., І т. о., решение № 106 от 13.10.2020 г. по т. д. № 1931/2019 г., ІІ т. о., решение № 56 от 17.08.2020 г. по т. д. № 1548/2019 г., ІІ т. о., решение № 63 от 28.07.2020 г. по т. д. № 2086/2019 г., ІІ т. о., решение № 62 от 24.07.2020 г. по т. д. № 777/2019 г., ІІ т. о., решение № 196 от 3.02.2021 г. по гр. д. № 925/2020 г., ІV г. о., решение № 96 от 25.11.2020 г. по т. д. № 1881/2019 г., ІІ т. о., Решение № 112 от 21.06.2017 г. по т. д. № 60334/2016 г. на І г. о., решение № 111 от 17.03.2014 г. по гр. д. № 4207/2013 г. на ІV г. о., - тълкуването, че понятието „справедливост” не е абстрактно. Съобразно цитираната практика търсейки справедливия размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът следва да съобрази конкретно съществуващи обстоятелства по всяко дело като например характер и тежест на уврежданията, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, физически и психически последици от уврежданията, възрастта на пострадалия, както и конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането. Тези обстоятелства следва да се преценят в съвкупност, за да се обоснове извод кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за конкретни неимуществени вреди. В този смисъл е и цитираната съдебна практика от жалбоподателя. В конкретния случай, при определяне размера на неимуществените вреди въззивният съд е взел под внимание и е преценил всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди и правилно е приложил материалния закон, като в мотивите си е посочил кои обстоятелства е ценил и какво е значението им за размера на обезщетението. Въззивният съд е направил собствена преценка на събраните по делото доказателства, посочил е кои факти приема за установени и се е произнесъл по наведените от страните твърдения и възражения. Въззивният съд не е съобразил получавано от ищеца трудово възнаграждение като критерий при определяне на размера на дължимото му се обезщетение за неимуществени вреди поради липса на връзка между установения факт на размера на получаваното трудово възнаграждение и обема и интензитета на претърпените вреди, които следва да се обезщетят. На обезщетяване по справедливост подлежат доказаните като претърпени телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, в това число и негативните изживявания поради причинения от увреждането здравен дискомфорт. Няма връзка между така описаните вреди и получаваното от пострадалия възнаграждение за труд. Принципът за избягване на неоснователно обогатяване, приложим и при определяне на размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди, няма предвид съобразяване на материалното положение на конкретния пострадал при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, които е претърпял. Има се предвид определяне на обезщетението по справедливост да отговаря на претърпените вреди, при съобразяване на горепосочените критетии относими към справедливостта, в това число и икономическото условия в страната, но не и икономическото положение на пострадалия, за да не е обезщетението по размер такова, че да обогати без основание получилия обезщетението. Определяйки размера на дължимото се на ищеца обезщетение за неимуществени вреди съдът е съобразил в съвкупност събраните по делото писмени доказателства, свидетелските показания и неоспорената от страните съдебно-медицинска експертиза, въз основа на които е приел както какъв е периода на нетрудоспособност на ищеца вследствие получените травми, така и периода на неговото възстановяване при първоначална необходимост от чужда помощ в ежедневието и прогнозата за бъдещи болки и страдания, в причинна връзка със счупването на тялото на дясна лакетна кост. При съобразяване на посочените от касатора решения и тези, посочени по-горе е видно, че е налична продължителна и постоянна съдебна практика, каято е съобразена от въззивния съд, което води до извод за липса на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК за допустимостта на касационното обжалване. По отношение оплакването за очевидна неправилност на въззивното решение като основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК - настоящият съдебен състав намира, че оплакването е неоснователно. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Такава неправилност по делото не се установява, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. С оглед гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.