Определение № 1611 от 02.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2640/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 2763 от 09.05.2024 г. по в. гр. д. № 8876/2022 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 20036209 от 17.05.2022 г. по гр. д. № 43593/2020 г. на Софийски районен съд, с което е уважен предявеният от Ю. Д. В. срещу В. Д. М. иск по чл.108 ЗС – признато е за установено по отношение на ответницата, че ищецът е собственик на основание покупко-продажба, обективирана в нотариален акт № 49, том LLVI, дело № 21466/30.09.1994 г. на нотариус Д. Г., на следния недвижим имот: 291/791 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор [№] по КККР, одобрени със заповед № РД-18-4/09.03.2016 г. на ИД на АГКК, с адрес на имота: [населено място], [улица], с площ от 786 кв. м., и ответницата е осъдена да предаде на ищеца владението на имота, като е отменен на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт за собственост по давност № 138, том ІІІ, рег. № 13479, дело № 456 от 28.12.2018 г., вписан в СВ с вх. рег. № 90189/28.12.2018 г., акт № 97, том 215, дело № 66650, парт. 59715 на нотариус В. Г., № 340 по НК.

По делото е установено, че ищецът Ю. Д. В. и Я. Т. М., майка на ответницата В. Д. М., са закупили в съсобственост с нот. акт № 49, том LLVI, дело № 21466/30.09.1994 г. процесния имот - дворно място от 791 кв. м., съставляващо имот пл. № 53а в кв.3 по плана на [населено място], [улица], при дялове както следва: 291/791 ид. ч. за Ю. Д. В. и 500/791 ид. ч. за Я. Т. М..

Установено е също, че с нот. акт № 138, том ІІІ, рег. № 13479, дело № 456 от 28.12.2018 г. ответницата В. Д. М. е призната за собственик по давност на празно място от 290 кв. м., съставляващо югоизточната реална част от процесния ПИ [№] по КККР на [населено място].

За да отрече придобивната давност, от която се ползва ответницата В. М., съдът се е позовал на ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. и ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 2/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Освен това съдът е приел, че придобиването на имота по давност, като защитно средство на ответника по иска за собственост, трябва да бъде своевременно заявено. В случая това възражение е следвало да бъде заявено от ответницата с отговора на исковата молба, в противен случай то се преклудира. В отговора е записано следното: “твърдя, че претендираната част от имота / в идеална и реална част/ се е владяла само и единствено от доверителката ми, която по уговорка с майка си Я. Т. М. и другите си братя и сестри преди около 25 години е отделила за себе си и владяла самостоятелно този празен и освободен имот, част от общия имот на семейството на Я. М.. Имотът е бил част от общия двор, в който са жилищата на Я. М. и децата й. След смъртта на Я. М. /починала 2010 г. / владението на свободната обособена част от двора продължило със съгласието на другите наследници, като В. започнала подготовка за строеж на сграда в него. Преди 5-6 години отделила тази част с вътрешна ограда, за да не влизат малките деца. Тази част около 290 кв. м. е самостоятелно обособена, оградена и поддържана само от ответницата. Оспорваме ищецът да е владял или по друг начин да е демонстрирал права върху каквато и да е част от имота до предявяването на иска. През 2018 г. за първи път се видял с ответницата и й показал нотариалния акт от 1994 г., и поискал пари, но тя му отказала, като му противопоставила своите самостоятелни права, придобити по давностно владение. Тъй като до този момент имала уговорка с другите наследници на майка си и никой не бил оспорил правата й, тя не е предприела действия по легитимиране на собствеността си”. Обсъждайки този текст съдът е приел, че ответницата не е направила изрично възражение за придобиване по давност на процесните 291/791 ид. части от имота, собственост на ищеца. В първото съдебно заседание ответницата също не е направила изрично възражение за придобивна давност. Такова възражение е направено за първи път в писмената защита, депозирана пред първата инстанция, но то е преклудирано.

За неоснователни са преценени доводите на ответницата, изложени във въззивната жалба, че с оглед представена скица, издадена от СГГК, спорните 291/791 ид. части вече не са част от ПИ с идентификатор [№], а представляват самостоятелен поземлен имот. Прието е, че по делото липсват доказателства за настъпили регулационни промени в съсобствения поземлен имот, които да се изразяват в разделянето му на два самостоятелни имота. Но дори да са налице такива регулационни промени, те нямат значение за правото на собственост. Одобряването на устройствен план, с който се разделя съществуващ имот, не води до придобиване на вещни права. Собственикът /или собствениците/ на имота преди разделянето му е собственик /са собственици/ и на новообразуваните имоти, но не на различно основание от това, въз основа на което са придобили собствеността преди одобряването на промените в плана. Възможността от един поземлен имот да се обособят няколко отделни имота при спазване на техническите изисквания за това, не е достатъчна, за да се прекрати съществуващата съсобственост и да се премине към отделна собственост върху различните части от общия имот. Необходимо е да се извърши и делба на съсобствеността и едва след това всеки от съсобствениците става отделен собственик на реална част от бившия имот и може да се разпорежда с нея. Съдът се е позовал на практика на ВКС в този смисъл.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата В. М..

Жалбоподателката поддържа, че се е снабдила с нотариален акт за собственост по давност върху онези 290 кв. м., които ищецът е получил след фактическото разпределяне на съсобствения имот на две части с вътрешна разделителна ограда. Понастоящем тези 290 кв. м. са отделени в самостоятелен имот с идентификатор [№]. Ищецът не променил своя иск и съдът постановил решение по отношение на имот, който понастоящем не съществува. Неправилен бил изводът на съда, че не е въведено в срок възражение за придобиване на имота по давност. Неправилно било и позоваването на съдебна практика, касаеща придобиване по давност на идеалните части на съсобственика в общия имот. Жалбоподателката не била съсобственик на имота и за нейното владение се прилагала презумпцията на чл.69 ЗС. Позовава се на практика на ВКС, според която в отношенията между съсобственици не е необходимо да се демонстрира отблъскване на владението, когато е налице трайно установено по взаимно съгласие на съсобствениците владение върху реални части от съсобствения имот - решение № 491 от 30.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 782/2010 г., II г. о.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли ищецът или ответникът да формулират точно правната квалификация на основанието, от което черпят права;

2. За задължението на въззивния съд, съблюдавайки изискванията на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, в рамките на въззивната проверка да обсъди всички въведени с въззивната жалба възражения и доводи и да даде обоснован отговор на същите; да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи и изложи в решението пълни и безпротиворечиви мотиви;

3. За приложение на презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между страни, които не са съсобственици или сънаследници.

Ответникът Ю. Д. В. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Налице е поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос в изложението към жалбата - следва ли ищецът или ответникът да формулират точно правната квалификация на основанието, от което черпят права. Въпросът отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, разяснена в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., тъй като е свързан с решаващия извод на въззивния съд, че ответницата не се е позовала изрично на придобивна давност по чл.79 ЗС в отговора на исковата молба, макар в цитираната част от този отговор да има изявление за осъществявано от нея владение върху реална част от спорния имот в продължение на 25 години. Налице е и специалната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на този извод на въззивния съд с практиката на ВКС по поставения въпрос.

Същевременно при разглеждане на спора по същество следва да се преценява както въпросът дали в процесния случай намира приложение чл.69 ЗС, така и дали фактическата власт на ответницата отговаря на всички признаци на владението.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,