Определение № 3543 от 07.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2190/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Д. Х. срещу определение № 1659 от 03.04.2025 г. по описа на Върховен касационен съд, Трето гражданско отделение, постановено по гр. д. № 3900/2024 г., с което на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК е оставена без разглеждане касационната жалба, подадена от Д. Х. и М. Х. срещу решение № 6323/06.12.23 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и e прекратено к. гр. д. № 3900/24г. по описа на ВКС, III ГО. Жалбоподателят релевира възражения за невалидност, недопустимост и неправилност на обжалваното определение. Поддържа твърдение, че е подал касационна жалба срещу решение № 6323/06.12.23 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав, като изрично е посочил, че обжалва решението като нищожно, за да преодолее разпоредбата на чл. 280, ал.3 ГПК, въпреки че, според него, тя не следвало да се прилага с оглед противоречието й с чл. 124 Конституцията на РБ. Счита, че не цената на иска, а повдигнатият пред ВКС правен въпрос е водещ фактор, за да не се допусне неправилно решение да породи правни последици. Прави искане да бъде отменено обжалваното определение на предходния тричленен състав на ВКС като невалидно, недопустимо или очевидно неправилно. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното определение прегражда по-нататъшното развитие на делото и е постановено от състав на Върховния касационен съд, намира че то подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. За да постанови обжалваното определение, съставът на ВКС е приел, че касационната жалба, подадена от Д. Д. Х. и М. Д. Х. срещу въззивното решение в обжалваната част е недопустима на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК, тъй като се обжалва въззивно решение с цена на иска до 5000 лв. Посочил е, че в случая цената на предявения иск по чл. 79 ЗЗД във вр. чл. 149 ЗЕ е 242,66лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2015г. до м.04.2017г., а цената на предявения иск по чл. 86 ЗЗД е 36,32лв. Поради това е направил извод, че тъй като и двата иска са с цена под 5000 лв., касационната жалба е недопустима. Изложил е допълнителен аргумент, че М. Х. не е процесуално легитимиран да обжалва въззивното решение, тъй като поради направения отказ от наследството на К. Х. с подадената касационна жалба недопустимо упражнява чужди права съгласно чл. 26, ал.2 ГПК. От данните по делото настоящият съдебен състав приема за установено, че предходният състав на ВКС е бил сезиран с касационна жалба от Д. Д. Х. и М. Д. Х. срещу въззивно решение № 6323/06.12.2023 г. по описа на СГС, III – Б въззивен състав, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 21.09.2022 г., постановено по гр. д. № 75839/2018 г. по описа на СРС ГО, 60 състав в обжалваната част. С първоинстанционното решение е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал.1 ГПК от „Топлофикация София“ ЕАД искове с правно основание чл. 79 ЗЗД във вр.чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от 242,66лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2015 г. до м.04.2017 г. и сумата от 36,32 лв. – лихви за забава върху главницата за периода от 01.05.2015 г. до 20.07.2018 г. Обжалваното определение не е нищожно или недопустимо, тъй като е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Определението е съобразено с процесуалния закон - разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, която изключва от обхвата на касационното обжалване решения по въззивни дела с цена на иска под 5 000 лв. В настоящата хипотеза предявените искове са граждански и оценяеми, с цена на всеки от тях под 5 000 лв., поради което съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК въззивното решение, постановено по тях, е изключено от касационен контрол. Прагът за достъп до касационно обжалване на постановените от въззивните съдилища актове е основан на обективния критерий свързан с паричната оценка на предмета на съответното дело и е приложим по отношение на всички искове, извън изчерпателно посочените в разпоредбата на чл. 280, ал. 3 от ГПК. Настоящият случай не попада в изключенията на посочената разпоредба. Разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не противоречи на чл. 124 от Конституцията на Република България, както твърди жалбоподателят, а напротив - осигурява възможност ВКС да съсредоточи дейността си именно върху съдебния надзор за точно и еднакво прилагане на законите. Неоснователен е и другият довод на жалбоподателя, че твърденият от него порок /нищожност/ обуславял допустимостта на касационното обжалване. В случая не се касае за иск за прогласяване на нищожност на правна сделка, който според жалбоподателя е неоценяем, а за твърдение за нищожност на въззивно съдебно решение. Прагът на обжалваемост на въззивно решение обаче не зависи от евентуален негов порок. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, съответно касационните доводи по чл. 281 от ГПК за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение се преценяват само по отношение на касационни жалби, които са допустими - редовни, подадени срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Следва да се отбележи, че разпоредбите, свързани с касационното обжалване, са императивни и не могат да бъдат тълкувани разширително. С оглед изложените съображения, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено, а частната жалба се явява неоснователна. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение