Определение № 995 от 09.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2631/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по две касационни жалби и една частна жалба, подадени от страните по в.т.д. № 1368/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5ти състав.

Първата касационна жалба е подадена от ответниците по исковите претенции – А. А. К., С. Ц. К., Т. Г. М., М. К. М. и Г. Г. Н. чрез законния му представител и негова майка - М. К. М., всички представлявани от процесуалния им пълномощник – адв. Веска Волева, срещу решение №10037/21.04.2022г. по в.т.д.№ 1368/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5ти състав, в частта му, с която е отменено решение №1228/10.02.2016г. по гр.д.№6250/2014г. на СГС,1-2състав и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено, че те дължат солидарно на „Юробанк България“ АД като универсален правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД сумата от 1592,18 евро, представляваща част от падежиралата и неплатена към 05.10.2021г. главница по договор за жилищен кредит №2983/R/2007.0010-0183-00000000293/22.08.2007г. и анексите към него, ведно със законната лихва, считано от 03.08.2020г. върху описаните суми.

Касаторите поддържат, че решението в обжалваната част е недопустимо, неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необосновано. Поддържат, че е безспорно, че банката не ги е уведомила за обявяване на кредита за предсрочно изискуем на дата 14.01.2013г., а съдът й е присъдил вноски, падежирали след датата на подаване на заявлението по чл. 417, т.2 от ГПК, което прави според тях въззивното решение недопустимо, тъй като е налице произнасяне за бъдещи вземания, възникнали след подаване на заявлението. Поддържат, че позоваването на ТР 8/2017г. е неправилно, тъй като то предпоставя възникване на правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, но в случая нямало неплатени вноски до датата на депозиране на заявлението и правото на банката не съществувало. Касаторите се позовават на противоречие с ТР 4/2013г., т.11б, че в производството по иска по чл. 422 от ГПК не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК, както и т.18 на същото тълкувателно дело, съгласно което предсрочната изискуемост настъпва при две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. По подробно изложените доводи претендират допускане до касационно обжалване на решението в атакуваната му част и неговата отмяна.

В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат хипотезите на чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 от ГПК и чл. 280, ал.2 от ГПК, и се поставят следните въпроси:

1. „За да се приеме, че е налице предсрочна изискуемост на кредитното задължение следва ли да са налице и двете предпоставки: обективният факт на неплащането и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем? Липсата на първата предпоставка / обективен факт на неплащане на три последователни вноски/ води ли до липса на правото за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и основателност на иск по чл. 422 от ГПК за падежирали вноски?“;

2. „При липса на обективният факт на неплащането към датата на депозиране на заявлението по чл. 417, т.2 от ГПК, допустимо ли е производство по чл.422 от ГПК за вземания, възникнали след подаване на това заявление и исковата молба / т.е. бъдещи вземания/ и следва ли да намери приложение в този случай чл. 253, ал.3 ГПК?“

3. „Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК за установяване дължимостта на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания във въззивното производство, в случай, че е доказана само една от предпоставките за предсрочна изискуемост?“

Касаторите поддържат, че въззивният съд е разрешил горните въпроси в противоречие с т.18 на ТР 4/2013г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК, което не си противоречи с ТР 8/2017г., тъй като тълкуват различни хипотези. Считат и че е налице и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК, тъй като според тях тези въпроси са от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона и нямало произнасяне по същите от ВКС.

Ответникът по касационната жалба – „Юробанк България“ АД е депозирал подробен писмен отговор от 25.08.2022г. чрез процесуалния си пълномощник – юриск. Д., в който сочи, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.

Втората касационна жалба е подадена от „Юробанк България“ АД срещу решението под №10037/21.04.2022г. по в.т.д.№1368/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5ти състав, в частта му, с която е потвърдено решение №1228/10.02.2016г. по гр.д.№6250/2014г. на СГС, 1-2състав, поправено с решение № 5566/01.06.2016г. и решение № 6761/27.07.2016г., с което е отхвърлен иска по чл. 415 от ГПК, предявен от „Банка Пиреос България“ АД, заместена в хода на процеса от универсалния си правоприемник - „Юробанк България“ АД, срещу ответниците А. А. К., С. Ц. К., Т. Г. М., М. К. М. и Г. Г. Н. чрез законния му представител и негова майка - М. К. М., за признаване за установено, че те дължат солидарно сумата от 57 659,10 евро, представляваща разлика над присъдената сума от 1592,18 евро до общия предявен размер от 59 251,98 евро - главница по описания договор за жилищен кредит, както и за сумата от 6 550,60 евро, представляваща разлика над сумата от 1592,18 евро до 8 142,78 евро – общо падежирала и неплатена към 05.10.2021г. главница по договора, поради прихващане, както и в частта за сумата от 3180,78 евро, представляваща наказателна лихва за периода от 14.01.2013г. до 16.01.2014г.

Касаторът „Юробанк България“ АД счита, че решението на САС в частта, с която са отхвърлени исковите му претенции, е недопустимо, неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването му, необоснованост и очевидна неправилност. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил възраженията във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционният съд на чл. 146 от ГПК, като според касатора доклад по делото липсвал и от въззивния съд. Поддържа, че възражението за прихващане на ответниците, което е уважено, изобщо не е прието за съвместно разглеждане по предвидения в процесуалния закон ред. Поддържа, че заявената сума по възражението за прихващане е общо 4000 евро, а неправилно въззивният съд извършил прихващане със сума от 6550,60 евро, поради което счита, че обжалваното решение е недопустимо, или очевидно неправилно. Поддържа и че въззивният съд не е обсъдил в цялост представените по делото доказателства, с оглед на което е възприета неправилна фактическа обстановка и не е изследвана действителната воля на страните по договора за кредит. Поддържа, че към договора е сключен анекс №1 от 26.07.2010г., по който са уговорени индивидуално приложимите лихвени проценти по описания начин, и че ответниците са неизправна страна, тъй като не са плащали дължимите суми съгласно подписания погасителен план. Поддържа, че дори и да не се приеме, че е настъпила предсрочна изискуемост, то исковата му претенция следва да бъде уважена частично за падежиралите вноски до приключване на устните състезания, ведно с лихвата за забава.

В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят „Юробанк България“ АД счита, че въззивното решение е недопустимо и очевидно неправилно, като се позовава и на основанията по чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, поставяйки следните въпроси:

1. „За процесуалните задължения на въззивната инстанция и следва ли тя да обсъди всички въведени от страната оплаквания и да обсъди всички доказателства по делото?“, като счита, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, обективирана в решение №102/25.11.2016г. по гр.д.№1055/2016г., решение №113/18.05.2016г. по гр.д.№5961/2015г., решение №187/07.07.2016г. по гр.д.№1332/2015г. и др. Касаторът поддържа, че никъде във въззивното решение не се посочва кой според съда е приложимият лихвен процент, не са коментирани анексите и погасителния план и допълнителното заключение на вещото лице, прието в съдебно заседание на 05.10.2021г., въпреки доводите по жалбата.

2. „Относно спазването на разпоредбите на чл. 20 ЗЗД, според които съдът е бил длъжен да се ръководи от точния смисъл на изявленията на страните, да търси действителната им воля и какви са правилата за тълкуване на договорите?“, като се поддържа, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 106/16.07.2018г. по гр.д.№4088/2017г., решение №46/07.03.2018г. по гр.д.№2489/2017г. и др. Изтъква, че не е налице неравноправна клауза за заплащане на договорна лихва в размер, формулиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорена надбавка, за което се позовава на решение №92/09.09.2019г. по т.д.№2481 на ВКС, 2 т.о.

Ответниците по касационната жалба - ответниците, всички представлявани от процесуалния им пълномощник – адв. Веска Волева, са подали подробен писмен отговор от 23.09.2022г., с който оспорват същата и считат, че е недопустима, тъй като нямало в нея формулирани въпроси, които да са обуславящи изхода на спора. Считат, че въпросите не са свързани с конкретния съдебен акт на САС, а са поставени бланкетно и не кореспондират с казуса.

Частната жалба, която е присъединена към настоящото производство съгласно разпореждането на председателя на 2 т.о. на ВКС от 28.11.2022г., е подадена от „Юробанк България“ АД срещу решението на САС № 10083/05.08.2022г., постановено по гр.д.№1368/2017г., в частта му, с която е оставена без уважение молбата на банката от 13.06.2022г. за изменение и допълване на решението по делото в частта за разноските.

Съдът намира, че и двете касационни жалби са редовни от външна страна – подадени са от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.

Софийски апелативен съд, за да постанови обжалваното от страните решение, сезиран с жалба от ищцовата банка, е приел, че са предявени искове по чл. 422 от ГПК, като сумите са претендирани по заявление по чл. 417 т. 2 от ГПК, подадено на 17.01.2014г. Приел е, че клаузата на чл. 14, ал. 4 от договора за кредит е нищожна като неравноправна, тъй като в нея е уговорено, че лихвата може да се променя едностранно от банката по описания начин. С оглед горната нищожност и плащанията от кредитополучателите, съдът е приел, че към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК не са били налице предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост, тъй като кредитополучателите са погасили към този момент по-голяма сума от дължимата според първоначално уговореното по договора на кредит при отчитане и на плащането на 31.01.2014г. на сума от 1200 лв. Въззивният съд, позовавайки се на т. 9 на ТР № 4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. и на ТР 8/02.04.2019г. по т.д.№8/2017г., двете на ОСГТК на ВКС, е приел, че при приложение на чл. 235 от ГПК искът следва да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на СПН, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението. Кредитирайки заключението на вещото лице, че към датата на последното съдебно заседание – 05.10.2021г. размерът на падежиралата и неплатена главница възлиза на 8 142,78 евро, приемайки за неоснователно възражението на ответниците за изтекла погасителна давност за процесните вноски, но за основателно възражението им за прихващане с надплатени суми в размер на 6 550,60 евро, САС е уважил иска за главница за сума в размер на 1592,18 евро. Приел е, че погасени чрез прихващане са всички падежирали вноски по главницата, считано от първата такава, дължима към 03.02.2013г. до тази, дължима към 03.07.2020г. – изцяло и частично тази дължима към 03.08.2020г., като са останали незаплатени вноските, падежирали след месец август 2020г. до приключване на устните състезания във въззивната инстанция – 05.10.2021г., поради което е отменил частично решението на СГС за сумата от 1592,18 евро и е признал за установена дължимостта й, потвърдил е решението в останалата отхвърлителна иска част, включително и като погасен чрез прихващане със сумата от 6550,60 евро, надплатена от кредитополучателите по същия договор за кредит.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос, като съдът няма задължение да го изведе от изложението към касационната жалба, а може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал .1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или решение по чл. 290 от ГПК, което е постановено по същия правен въпрос. Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

По първата касационна жалба, подадена от ответниците по иска, се поддържа довод за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне за бъдещи вземания, т.е. възникнали след подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК. Както се посочва изрично в ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, специфичните особености на производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, свързани с изискването за идентичност на основанието и размера на вземането, заявени в заповедното производство и основанието и размера на вземането по предявения иск, не водят до извода, че съществуването на вземането към момента на подаването на заявлението по чл. 417 ГПК или по чл. 410 ГПК е задължителна предпоставка за уважаването на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Съдът в производството по реда на чл. 422, ал.1 ГПК не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението и с тълкувателното решение е прието, че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението. Предмет на делото по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е вземането, основано на представения документ - извлечението от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит. Правното основание, на което се претендира изпълнение, както на вноските с настъпил падеж, така и на останалата част от главницата поради твърдяна настъпила предсрочна изискуемост на кредита, е сключеният договор за кредит. Изискуемостта е само възможността на банката - кредитор да иска изпълнение на задължението, но правното основание на заявената претенция е договорът за кредит. Когато предсрочна изискуемост не е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, не може да се игнорира съществуването на валидна облигационна връзка по договора за кредит при условията, договорени от страните. Липсата на точно изпълнение по тях, без настъпилите последици на предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за кредит, съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от страните за погасяване на задължението – главница и лихви, следва да бъде съобразено в рамките на исковото производство по чл. 422 ГПК. Кредитополучателят – ответник по иска дължи изпълнение, макар и само на онази част, по отношение на която е настъпил падежът, договорен от страните. Предсрочната изискуемост на вземането по кредита променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, търсени като предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на същото основание - договора за кредит. С оглед горното не следва да се допуска до касация въззивното решение по твърденията за вероятната му недопустимост.

Първият поставен от касаторите – ответници въпрос относно предпоставките за предсрочна изискуемост не е обусловил изхода на спора, тъй като въззивният съд не е приел, че е налице предсрочна изискуемост и не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК да обуслови касационен контрол. Апелативният съд не е обсъждал, че само и единствено обявяването й е релевантно, за да се приеме, че не е отчел обективния факт на липса на неплатени вноски към процесната дата при съобразяване на размера на вноската с лихвения процент, който е изчислен от съдебно-счетоводната експертиза във вариант без неравноправните клаузи за увеличен размер на лихвата. Решаващите мотиви на въззивния съд за уважения размер на иска са, че са налице редовно падежирали вноски по главница, за които е уважил иска, със законна лихва, поради което въпросът е неотносим към изводите на съда. Наред с горното не се установяват и допълнителните критерии по чл. 280, ал.1 т. 1 и т.3 от ГПК, тъй като по въпроса има съдебна практика, включително цитирана от касаторите и ответника, а въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със същата, нито пък са налице основания да се приеме, че е налице обоснована от касаторите нужда от изменението или изоставянето й, непълнота или неяснота на закона, която да налага тълкуването му.

Вторият поставен от касаторите въпрос е свързан с доводите им за недопустимост на въззивното решение и съдът препраща към гореизложените мотиви. Същият не отговаря на изискванията на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и горецитираните Тълкувателни решения, нито е налице хипотезата на чл. 280, ал.1 т. 3 от ГПК, която не се обосновава от касаторите. Въззивният съд не е процедирал в нарушение на практиката на ВКС, като е приел, че се прилага чл. 235, ал. 3 ГПК в производството по иск по чл. 422 от ГПК, обосновано с горецитираното ТР, че когато не се установи настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед, се присъждат вноските с настъпил падеж, както и че позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, а то е сключеният договор за кредит.

Третият поставен от касаторите – ответници въпрос също е разрешен от въззивния съд в съответствие с ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и практиката на ВКС, която е непротиворечива след приемането му, а именно, че при липса на установена предсрочна изискуемост, предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземания по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо. Същият не отговаря на и допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК и по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК, на които се позовават касаторите, като се вземат предвид и гореизложените мотиви.

По касационната жалба на ответника „Юробанк България“ АД, съдът намира следното:

По първия поставен процесуален въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички въведени от страните оплаквания и доказателства, е налице практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и мн. други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително и цитирани от жалбоподателя, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е действал в нарушение на горецитираната практика. Той е изложил подробни мотиви по спора и по изложените доводи. Съдът е обсъдил възражението за неравноправни клаузи относно лихвата и е приел, че същата е нищожна, като възражението на касатора, че не бил посочил точния приложим лихвен процент не може да бъде споделено, тъй като САС е възприел заключението на вещото лице, в което са изчислени сумите с първоначалния лихвен процент и въз основа на тези изчисления е приел, че към датата на подаване на заявлението не е имало просрочени вноски. По отношение на възражението на касатора, че не е обсъдено твърдението му за процесуално нарушение от първоинстанционния съд по чл. 146 от ГПК, а именно, че СГС не е направил доклад по делото, следва да се отбележи, че въззивният съд не е установил такъв порок, тъй като на стр. 296 и следващите от първоинстанционното дело съдът е направил подробен и пълен проекто-доклад с определение от 11.11.2014г., в което е отразил и направеното с отговора възражение за прихващане от ответниците, противно на твърденията на касатора, и този доклад е обявен за окончателен съгласно протокола от проведеното на 13.03.2015г. първо съдебно заседание. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че първият поставен от касатора – ищец процесуален въпрос не отговаря на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал.1 от ГПК в нито една от хипотезите, тъй като освен, че не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, не се и обосновава от жалбоподателя да е налице погрешна и непротиворечива практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито се сочи да е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му.

Вторият поставен от касатора „Юробанк България“ АД въпрос относно разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД, за който се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, също не отговаря на предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението. Критериите за тълкуване на договорите са законово установени в разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, която изисква отделните договорни уговорки да не се тълкуват изолирано, а във връзка едни с други; всяка една уговорка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор; всички клаузи да се тълкуват с оглед целта на конкретния договор, обичаите в практиката и добросъвестността, което е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС, в т. ч. и в създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна практика, намерила израз в решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о., и мн.др., включително цитирани от касатора. Не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, апелативният съд е приел, че кредитополучателите са физически лица и съгласно сключения с ищцовата банка договор им е предоставен ипотечен кредит, който няма данни да е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, и същите имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗПП. По наличието на неравноправния характер на клаузите, критериите за определяне наличие на индивидуално договаряне и наличие на изключенията на чл. 144 ЗЗП спрямо банката като доставчик на финансова услуга, е налице константна съдебна практика на ВКС, обективирана в множество решения като напр. Решение № 51/16 по т.д. № 504/16 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 205/16 по т.д. № 154/16 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др., в които се приема, че предпоставките за определяне неравноправността на една договорна клауза, са: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗПП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а на въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. В посочените по-горе съдебни актове на ВКС е прието, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. В случая САС се е съобразил с горецитираната практика и тълкувайки волята на страните по сключения договор за кредит и по анексите, е приел, че е налице неравноправна клауза. Въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 98/25.07.2017 г. по т.д. № 535/2016 г. І т.о., решение № 87/06.11.2019 г. по т.д. № 848/2017 г., І т.о. и др., и по отношение на сключения анекс, тъй като в същата се постановява, че предоговарянето на условията по кредита, доколкото е основано на неравноправни клаузи на договора, представлява спогодба върху непозволен договор, при което независимо от съвпадащите волеизявления на страните относно размера на дължимото от кредитополучателя, съгласно чл. 366 ЗЗД, тя не е годна да санира нищожността на неравноправната клауза и не предпоставя дължимост на лихви в така договорения размер.

По доводите на касатора „Юробанк България“ АД относно предпоставките за допускане до касация на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК, съдът намира следното:

Съобразно формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, обективирана в решение по т.д. № 1512/2014 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 46/29 март 2016 г. по т.д. № 1279/2015 г. на Второ т.о. на ВКС и др./, съдебният акт е недопустим, когато е постановен в отклонение от принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, при съобразяване на невъведени в производството релевантни факти или по незаявен петитум. Съгласно ТР № 2/18.03.2022 г. по тълк.дело № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по възражението за прихващане съдът се произнася в диспозитива на решението когато възражението е основателно, като при отхвърлянето на иска като погасен чрез прихващане в решението се индивидуализират както пасивното, така и активното вземане по основание и размер и върху същото се формира сила на пресъдено нещо. В трайната практика на ВКС, намерила израз и в постановено по реда на чл .290 ГПК решение от 09.04.2014 г. по гр. д. № 4085/2013 г ., ІІІ г. о. на ВКС и мн.др., се приема, че въззивният съд е задължен да се произнесе по евентуално заявеното пред първоинстанционния съд възражение за прихващане, щом е уважил иска, когато това процесуално действие е предприето своевременно. САС, след като не е споделил изводите на първоинстанционния за отхвърляне изцяло на исковете, е разгледал възражението за прихващане, заявено от ответниците, като е уважил същото за размер от 6550,60 евро, поради което настоящият съдебен състав намира, че следва в частта за разликата над предявения размер на възражението за прихващане от 4000 евро до приетата от САС сума от 6550,50 евро, т.е. за сумата от 2550,60 евро, да бъде допусната касация на въззивното решение на основание чл. 280, ал.2 от ГПК за преценка на сочените основания.

Настоящият съдебен състав намира, че частната жалба следва да бъде разгледана с последващия акт по същество при съобразяване на произнасянето.

С оглед горното на касатора „Юробанк България“ АД следва да бъде указано да заплати държавна такса по допуснатия размер, съставляващ обжалваемия интерес, т.е. сумата от 2550,60 евро, равняваща се на 4 988,34 лв., която съгласно чл. 18, ал.2, т.2 от ТДТССГПК възлиза на 99,77 лв.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.