Определение № 1513 от 29.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 895/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев инс“ АД срещу решение №364 от 03.12.2025 г. по в.т.д.№435/2025 г. на АС Пловдив. С решението в обжалваната част, след частична отмяна на решение №179 от 17.06.2025 г. по т.д.№341/2023 г. на ОС Стара Загора, ЗК „Лев инс“ АД е осъдено да заплати на Т. Г. М. сумата от 10 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на телесни увреждания от ПТП от 11.04.2022 г., ведно със законната лихва от 29.04.2022 г. до окончателното плащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е недопустимо, евентуално неправилно, поради съществени нарушения на процесуалните правила, материалния закон и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК освен наличието на вероятна недопустимост и очевидна неправилност на решението се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които обосновават общото основание за допускане на касационно обжалване: 1. Обвързан ли е съдът, разглеждащ иск за остатъка от вземането след уважен частичен иск, от вече установения със сила на пресъдено нещо „справедлив размер“ на обезщетението за неимуществени вреди, при липса на нови обстоятелства (ексцес). 2. Може ли съдът да приеме, че лаконични мотиви във влязло в сила решение по първи частичен иск са равнозначни на необсъдени или нови обстоятелства, обуславящи нова преценка на справедливия размер на обезщетението. 3. Допустим ли е инцидентен контрол върху силата на пресъдено нещо чрез повторна преценка на факти и правни изводи, установени с влязло в сила съдебно решение. Спрямо първи и трети въпроси се твърди, че е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а спрямо втори - че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по Т. Г. М. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищцата претендира сумата от 34 000 лв., като остатък от дължимото обезщетение над сумата от 26 000 лв., присъдена с влязло в сила решение №244 от 18.07.2023 г. по т.д.№340/2022 г. на ОС Стара Загора, с което ЗК „Лев инс“ АД е осъдено да заплати на Т. Г. М. 26 000 лв., част от претенция от 60 000 лв., застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди, изразяващи се в търпени болки и страдания, вследствие на получените телесни увреждания от ПТП от 11.04.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 29.04.2022 г. до окончателното изплащане. Намерил е, че следва да се отговори отрицателно на спорния въпрос дали постановеното решение по №244 от 18.07.2023 г. по гр.д.№340/2022 г. на ОС Стара Загора има сила на пресъдено нещо относно общия дължим размер на обезщетението за неимуществени вреди, тъй като преценката на съда, разгледал частичния иск, относно общия размер на справедливото обезщетение не обвързва съда, сезиран с иск за пълно обезщетяване на претърпените неимуществени вреди, както е разяснено в ТР №3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк.д.№3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. В този ред на мисли е изложил съображения, че дължи самостоятелна преценка по отношение на общия справедлив размер на обезщетението, който следва да бъде обоснован и мотивиран съобразно относимите критерии за това, наложени от съдебната практика. Независимо от изложеното е посочил също така, че мотивите на решение № 244/18.7.23 г. по т.д. № 340/22 г. на ОС Стара Загора по отношение дължимия размер на обезщетението, са лаконични (при липсата на конкретика относно степента на влошаване начина на живот на пострадалото лице, продължителността на имобилизацията, на лечебния и възстановителен период в цялост, както и на периода, в който е имала нужда от чужда помощ и в какво конкретно се е изразявала тази помощ, наличието на отражение върху психическото и емоционално състояние на ищцата), поради което е необоснован изводът в обжалваното решение, че едни и същи обстоятелства са обсъдени и взети предвид в предходното решение по частичния иск, съответно, че са доказани в настоящия процес, при което принципът на справедливост би бил нарушен при определяне на друг размер на обезщетението. В този смисъл и като е разгледал изключително подробно събраните по делото доказателства и всички конкретно установени обстоятелства относно вида и характера на уврежданията, механизма на настъпването им, характера и интензитета на търпените болки и страдания, степента на засягане на нормалния живот на пострадалото лице в битов, социален, емоционален план, включително с оглед възрастта и социалното функциониране на лицето, продължителността на възстановителния период, наличието на трайни последици и икономическите условия в страната към момента на настъпване на ПТП - м. април 2022 г., е приел, че справедливото обезщетение в случая е в размер на 36 000 лв., респ. предявеният иск следва да бъде уважен до размер на 10 000 лв. (над присъдените 26 000 лв. по първия частичен иск). Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. С оглед изложените от въззивния съд решаващи мотиви (според които силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, с което в предходен процес е уважен предявен от ищеца частичен иск по чл.432, ал.1 КЗ, не се разпростира върху непредявената в производството по частичния иск част от вземането за обезщетение за неимуществени вреди и че преценката на съда, разгледал частичния иск, относно общия размер на справедливото обезщетение не обвързва съда, сезиран с иск за пълно обезщетяване на претърпените неимуществени вреди), поставените от касатора въпроси не са обусловили правната воля на въззивния съд и по тях касационно обжалване не следва да бъде допуснато. С първи и трети от въпросите се предпоставя, че определеният за справедлив размер на обезщетението се ползва със сила на пресъдено нещо дори и за непредявената част от вземането, а вторият е във връзка с евентуалните изводи на въззивния съд относно лаконичните мотиви във влязлото в сила решение, които изводи обаче не са единствените обусловили изхода на делото. Дори да се приеме, че се поставя въпрос дали установеният размер на „справедливото“ по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди, определен по частичен иск, се ползва със СПН по отношение на последващо дело, образувано за остатъка от размера на частичния иск, то отговорът на въззивния съд е изцяло в съответствие с разясненията, дадени в Тълкувателно решение №3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк.д.№3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Претендираното в случая с прекия иск обезщетение, не е част от правопораждащите спорното вземане факти, а се дължи като последица от осъществяването на фактическия състав на деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД и на обусловената от нея отговорност на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, като съдът, сезиран с частичния иск, се произнася относно общия справедлив размер на обезщетението в мотивите към решението, които не се ползват със сила на пресъдено нещо. С частичния иск ищецът предявява част от вземането си за обезщетение, която част съставлява спорното материално право, предмет на защита с иска и за която част се формира сила на пресъдено нещо в обективни предели, очертани от диспозитива на решението за уважаване на частичния иск в конкретен размер. В този смисъл не се установяват и поддържаните от касатора вероятна недопустимост и очевидна неправилност на решението, като предвид изхода на спора, касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 евро. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,