Определение № 4823 от 24.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1466/2025 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби от прокурор в Апелативна прокуратура София и от Д. В. Д., чрез процесуалния представител адвокат К. против въззивно решение № 1139 от 12.11.2024г. по в.гр.д. № 1641/2024г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2308 от 22.08.2022г. по гр.д.№ 12683/2021г. на Софийски градски съд като е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на Д. В. Д., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, сумата от 10 000лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от водено срещу него наказателно производство по н.о.х.д.№ 2008/2019г.н СГС, приключило с оправдателна присъда, потвърден e акта в останалата му отхвърлителна част и са присъдени разноски. В изложението, приложено към касационната жалба на прокурор в Апелативна прокуратура,касаторът се позовава на специалното основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, във връзка с което поставя два въпроса. Първият е: как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено като принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди? Твърди противоречие на въззивния акт с т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968г.,с т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.д.№ 3/2004г.на ОСГК на ВКС и с три решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, които прилага. Счита, че въззивният съд не е изложил мотиви относно причинно-следствената връзка между установените по делото обстоятелства и конкретно причинените на лицето вреди и не отчел в съответната степен факта, че продължителността на воденото наказателното производство не е била висока/3г./, не са съобразени в достатъчна степен, че са наложени мерки за процесуална принуда, които не са ограничили необосновано правата на лицето и че макар и да е прието, че поради не високата обществена опасност деянието не е с престъпен характер, то същото формално е осъществило признаците на състава по чл.354а, ал.1, вр. чл.56 НК. Вторият поставен от касатора въпрос е: при предявен иск по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, състоящи се в заплатен адвокатски хонорар, подлежи ли същият на намаление поради прекомерност и при какви обстоятелства. Твърди противоречие на въззивния акт с приетото в решения по гр.д.№ 2807/2015г. и гр.д.№ 1011/2015г., двете на ІІІ г.о. Срещу тази касационна жалба е постъпил отговор от Д. В. Д., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. В изложението, приложено към касационната жалба на Д. В. Д., подадена чрез процесуалния представител адвокат К., са посочени две основания за допустимост - по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, и са поставени три въпроса, които също касаят определянето на обезщетението за неимуществени вреди: 1. При определяне на размера на неимуществените вреди, следва ли съдът да изложи подробни и аргументирани мотиви по всяко от изложените във въззивната жалба съображения? 2. Какви са критериите при определяне продължителността на мярката „забрана за напускане на пределите на страната“ и доколко нейното налагане има значение за определяне на обезщетението? и 3. При приложението на критерия за „справедливост“ при определяне на обезщетението, следва ли да се преценява и сходството между делата /относно тежест и характер на обвинението и предвидено наказание, вид на мярката за неотклонение, наложени други принудителни мерки, разгласяване чрез медии, здравословно състояние и др./?Позовава се на противоречие на въззивния акт с представени решения на ВКС. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Делото е за втори път пред касационната инстанция след като с решение № 333 от 7.06.2024г. по гр.д.№ 2965/2023г. на ІV г.о. на ВКС първият постановен въззивен акт е отменен поради констатирано съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване на правото на защита на ищеца и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав с указания за назначаване на поисканата експертиза за установяване дали са причинени твърдените вреди, свързани с влошаване на здравословното състояние на обвиненото лице. След новото разглеждане делото и приемане на заключение на съдебно- психологическа експертиза, установяваща липса на причинени вреди, касаещи здравословното състояние, въззивният съд е преценил като справедлив размер на дължимото обезщетение сумата от 10 000лв. Съобразени са следните релевантни обстоятелства: Ищецът е бил привлечена като обвиняем на 4.08.2017г. /по досъдебно производство, образувано по сигнал на 3.08.2017г./, за две престъпления - по чл.354а, ал.1, пр.5, вр.чл.26, ал.1 НК и по чл.354а, ал.1, пр.4, вр.чл.20, ал.2, вр.ал.1 НК. Бил е задържан за срок от 72 часа. Наложена му е мярка за неотклонение „парична гаранция от 1 000лв.“ и мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане на пределите на страната без разрешение на прокурор“за срок от 15.08.2017г. до 5.02.2019г., т.е. за година и четири месеца, след което наложените мерки са отменени. С постановление от 21.03.2019г. Прокуратурата е прекратила частично производството по отношение на повдигнатото обвинение по чл.354а, ал.1, пр.4, вр.чл.20, ал.2, вр.ал.1 НК поради недоказаност. Останало е обвинението по чл.354а, ал.1, пр.5, вр.чл.26, ал.1 НК, което отново е предявено на 22.03.2019г. По него е внесен обвинителен акт и е образувано н.о.х.д.№ 2008/2019г.на СГС. По делото са проведени пет открити съдебни заседания и на 16.12.2019г.е постановена оправдателна присъда. На основание чл.305, ал.6, вр.чл.301, ал.4, вр.ал.1, т.2 НК на лицето са наложени две административни наказания – глоби от по 500лв. - за допуснато административно нарушение, изразяващо се в неспазване на реда за отпускане на лекарствени продукти, съдържащи наркотични вещества по отношение на две лица, като е прието че той е извършил деянията, но те не представляват престъпления поради ниската им обществена опасност. Оправдателната присъда е влязла в сила на 20.02.2021г. При преценката си за размера на дължимото обезщетение, въззивният съд е взел пред вид, че наказателното производство е водено първоначално по обвинения за две престъпления, а впоследствие производството по едното е прекратено. Отчетено е, че продължителността на производството, която е от около три години и половина и включва и досъдебното и съдебното производство, не е прекомерна. Съставът е съобразил и обстоятелството, че макар и да е налице оправдателна присъда, наказателният съд налагайки административно наказание е приел, че от формална страна съставът на деянието, за което е внесен обвинителния акт, е било налице. Мерките за отклонение също не са прекомерни и не са ограничили необосновано правата на пострадалото лице. Решаващите мотиви на съда, предопределили крайния му извод за размера на обезщетението, са свързани с огромният медиен отзвук, чрез който голям кръг от хора са били запознати със случая, като е преценено, че това се е отразило негативно на ищеца, който се е чувствал засрамен, срамувал се е от клиентите и от познатите си в квартала, затворил се е и е променил начина си на живот. В мотивите си съдът е посочил, че приема за установено, че психическите и емоционални страдания, които пострадалият е преживял надхвърлят по интензитет обичайните за сходни случаи. Прието е, че воденото производство се е отразило негативно не само на психиката, но и на контактите, на социалния живот, на положението, на работата, както и във всички други аспекти на живота на лицето. Независимо, че съгласно приетото заключение на съдебно-психологическата експертиза, не последвали психически увреждания в резултата на воденото наказателно производство, на ищеца са причинени морални вреди, които следва да бъдат обезщетени. Въззивният съд е присъдил и имуществени вреди, приемайки за доказан размера им от 6 400лв. /с ДДС/, с оглед представените пет на брой договори за правна помощ и съдействие, установяващи заплатени адвокатски хонорари. В мотивите е посочено, че уговореното и реално заплатено адвокатско възнаграждение в посочения размер не е прекомерно, съобразно конкретната фактическа и правна сложност на воденото наказателно производство и неговата продължителност. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че по никой от поставените от касаторите въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, доколкото същите са разрешени от въззивния съд съобразено установената съдебна практика. По жалбата на Прокуратурата: Първият поставен въпрос е от значение за изхода на спора, но е разрешен в съответствие с установената съдебна практика. Съгласно същата, която е изградена върху базисните постановки, съдържащи се в ППВС №4/1968г., справедливото обезщетение се определя при съобразяване с всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. Във всички хипотези на чл.2 ЗОДОВ релевантни са вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот; причиняване на здравословно увреждане. В хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ от значение е още тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, интензивността на предприетите процесуални действия; фазата, до която е достигнало производството /дали е постановен съдебен акт, включително и осъдителен/, наложените мерки за неотклонение – тяхната тежест и вид, налице ли е ограничаване на права и в каква степен. Във всички случаи паричният еквивалент на неимущественото увреждане се определя към датата на приключване на наказателното производство, като се отчитат съответните общественоикономически условия в страната. В случая всички тези обстоятелства са отчетени от въззивния съд, видно от гореописаните му мотиви, включително и обстоятелствата, на които касаторът акцентира – разумният срок на воденото производство, видът и броят на наложени мерки за процесуална принуда и обстоятелството, че формално признаците на състава по чл.354а, ал.1, вр. чл.56 НК са били налице. Вторият поставен от касатора въпрос също не е разрешен в противоречие с установената практика. В случая, видно от гореизложените мотиви, съдът не се е отклонил от установената съдебна практика, че при иск по чл. 2, ал.1 ЗОДОВ може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. Напротив, именно отчитайки тази възможност, той е извършил необходимата преценка на конкретните факти и обстоятелства по случая и въз основа на тях е извел правния си извод, че конкретно заплатеният от пострадалия размер на адвокатско възнаграждение не следва да се намалява поради прекомерност. По жалбата на Д. В. Д.: Първият поставен въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика, съгласно която съдът дължи произнасяне по всички направени от страните доводи, оплаквания и възражения, които следва да разгледа и да изложи собствени мотиви във връзка с тях. Въззивният съд е изпълнил посоченото задължение като – видно от гореизложените му мотиви е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства, обсъдил е изложените доводи и разгледал направените възражения. Съобразени са и обстоятелствата, на които касатора акцентира – негативните отражения на воденото производство върху психиката на неправилно обвиненото лице, видът и характерът на воденото производството, опетненият имидж и широкият медиен отзвук. Изразеното становище за това, че съдът не им е отдал необходимата тежест при оценяване на дължимия размер на обезщетение за неимуществени вреди изисква проверка за правилност и преценка на ангажираните по делото доказателства, каквито в настоящето производство касационната инстанция не може да извършва, съгласно дадените с т.1 от ТР №1 /2010г.по т.д.№1/2009г.на ОСГТК на ВКС разяснения. Вторият поставен въпрос, касаещ критериите при определяне продължителността на мярката „забрана за напускане на пределите на страната“ не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, разяснени в горепосочената т.1 по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, доколкото не е свързан с решаващите мотиви на съда и не е от значение за изхода на спора. Налагането на посочената мярка е едно от релевантните обстоятелства, които следва да се преценява в съвкупност с всички други и в случая това е направено. По последният поставен от касатора Д. въпрос, доколкото е идентичен с първия поставен от Прокуратурата въпрос, важи посоченото във вече дадения отговор. В допълнение следва да се посочи, че съгласно Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална. Затова, за да бъдат съобразявани вече дадените разрешения – се изисква случаите действително да са или идентични, или с голяма степен на сходство. Обичайно обаче, за всеки отделен случай релевантните обстоятелства се различават и съответно обезщетенията които се присъждат са различни. В случая, въззивният съд е преценил всички групи обстоятелства, които са от значение за спора, като е изследвал и конкретното им отражение върху личността на пострадалия. Принципът за справедливост е съобразен, защото дължимият размер на обезщетение е определен след преценка на конкретно установените факти и наведените възражения, при съобразяване както на обстоятелствата, обуславящи по- висок размер, така и тези, обуславящи по-нисък размер на обезщетение. След като са съобразени характера и степента на причиненото увреждане, начина и обстоятелства, при които е получено, вредоносните последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възрастта на пострадалия и неговото обществено и социално положение, отражението върху начина му на живот и обичайна среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки за процесуална принуда; установените критерии за приложение на принципа за справедливост са спазени. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение