Определение № 2316 от 18.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 855/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „РАЙД ШЕЪР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД чрез процесуалния му пълномощник – адв. С. Т., срещу въззивното решение № 103/08.01.2025г. по в.гр.д. № 7624/2023г., на СГС, 2б състав, в частта му, с която е потвърдено решение № 3953/15.03.2023 г. по гр. д. № 33239/2022 г. на Софийски районен съд, III ГО, 140-ти състав, за отхвърляне на иска на касатора срещу М. М. Г. с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 9000 лева – неустойка по т. 9 от приложение № 1 към договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги от 09.07.2019г. поради погиване на наетия лек автомобил „Хюндай Айоник“, с рег. [рег.номер на МПС], вследствие на ПТП от 21.12.2019 г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Счита, че съдът е тълкувал погрешно чл. 9 от Списъка на неустойките, в разрез със смисъла на договора и неговата цел. Посочва, че погиването или не на превозното средство има значение само за размера на неустойката, а не за прилагането й. Като съществен порок в решението изтъква и тълкуването на понятието „пълна щета“, използвано като база за формиране на неустойката. Поддържа, че същото е в юридическия смисъл на понятието, а не фактическия, поради което последващото разпореждане с останките на превозното средство не изключва наличието на пълна щета. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна в обжалваната част и уважаване на исковата му претенция.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като поставя следните въпроси:

1. „Длъжен ли е съдът да установи точното съдържание и действителния смисъл на договора, дори в случаите, в които тълкуваната разпоредба изглежда ясна?“, по който въпрос касаторът поддържа, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 220/31.07.2024г. по гр.д.№6126/2016г., 4 г.о., решение №105/30.06.2011г. по т.д. №944/2010г., 2 т.о., решение №96/22.08.2022г. по гр.д. №2007/2021г., 4г.о., решение № 50116/18.10.2022г. по т.д. № 1247/2021г., 1 т.о., решение №271/19.04.2019г. по гр.д. №4275/2017г., г.о. и др. 2. „Може ли съдът да намали размера на неустойката, когато не става въпрос за прекомерност?“;

3. „При констатирана от съда валидност на клауза за неустойка и реализиране на основанията за прилагането й, какво следва да постанови съдът при грешно определен от ищеца размер на претенцията?“

Ответната по касационната жалба страна – М. М. Г. оспорва жалбата чрез процесуалния си представител – Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 25.04.2025г. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, а при условията на евентуалност – оставянето му в сила. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е безспорно, че на 09.07.2019 г. ответникът М. Г. се е регистрирал в мобилното приложение на „Райд шеър България“ ЕАД, опериращо под търговското наименование „Спарк“, за наемане на превозни средства и приел сключването на договор за наем при Общите условия на ищеца. Посочил е, че съгласно чл. 3.4 от договора наемателят няма право да преотдава под наем превозното средство, да прехвърля своите права и задължения по договора, да се разпорежда с превозното средство или да предоставя права на друго лице да ползва превозното средство. Отчетено е, че на 21.12.2019г. ответникът е заявил автомобил „Хюндай Айоник“, рег. [рег.номер на МПС], и че след стартиране на управлението на електромобила е реализирано ПТП по описания механизъм, като автомобилът е бил управляван от трето лице - М. С. Т..

Въззивният съд е приел, че не се спори, че собственик на автомобила „Хюндай Айоник“ към момента на ПТП е „Райфайзен лизинг България“ ЕООД, а „Райд шеър България“ АД е било негов ползвател по силата на договор за финансов лизинг от 30.05.2019г. Посочил е, че автомобилът е бил застрахован по застраховка „Каско“ при „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, като във връзка с процесното ПТП е образувана преписка по щета № 44012131939265, по която е установено, че стойността на ремонта на увредения автомобил по проформа фактура възлиза на 64 257,67лв. с ДДС, т.е. надвишава застрахователната му стойност от 63 820 лв.. Поради това на 23.06.2020г. на собственика на автомобила - „Райфайзен лизинг България“ ЕООД е заплатено обезщетение за тотална щета в размер на 38 247 лв. Със споразумение от 28.08.2020 г. „Райфайзен лизинг България“ ЕООД и „Райд шеър България“ АД се съгласили лизингодателят да приспадне полученото застрахователно обезщетение от дължимите от лизингополучателя суми, лизингополучателят - да доплати разликата в размер на 12 991,64 лв., а останките от превозното средство да са във владение на лизингополучателя. Въззивният съд е приел за установено, че същият автомобил на 02.08.2021 г. е регистриран като собственост на „Лъч ауто“ ЕООД и е застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ЗАД „Армеец“ АД със срок на застрахователно покритие от 02.09.2021 г. до 01.09.2022г., т.е. автомобилът е в движение.

Въззивният съд е приел, че наемателят М. Г. е физическо лице, на което по силата на процесния договор е предоставено ползването на електрическо превозно средство, без да има за цел извършването на търговска или професионална дейност, поради което има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. По отношение на неустойката по т. 9 от приложение № 1 към договора, въззивният съд е приел, че въпреки че не е индивидуално уговорена, клаузата е валидна. Тълкувайки я по посочения начин и във връзка с останалите уговорки по договора, неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, въззивният съд е приел, че действителната воля на страните е била, че наемателят дължи процесната неустойка и в хипотезата, в която той е предоставил ползването на наетия автомобил на трето лице, чието поведение е станало причина за унищожаването му при ПТП, доколкото е налице неизпълнение от страна на наемателя на задължението му за полагане на дължимата и възможна според обстоятелствата грижа на добър стопанин за наетата вещ. СГС е счел, обаче, че от доказателствата по делото не може да се направи извод, че е налице цялостно погиване на превозното средство. Посочил е, че обстоятелството, че на собственика е изплатено обезщетение за „тотална щета“ от застраховател не сочи автоматично, че автомобилът е престанал да съществува. Приел е, че е установено, че автомобилът е в движение и след датата на процесното ПТП, с оглед на данните за регистрацията му като собственост на трето лице - „Лъч ауто“ ЕООД и за сключена за него застраховка „Гражданска отговорност“ за последващ период. С така изложените мотиви е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на претенцията за неустойка.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл.1 и предл.2 ГПК. Не се установява и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия, без да се налага обсъждане на доказателствата и процесуалните действия на съда. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но не може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само при допуснато касационно обжалване. Не се установява въззивното решение да е основано на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Касационният жалбоподател не е обосновал надлежно съществуването на нито една от проявните форми на предпоставката за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Първият поставен от касатора въпрос във връзка със задълженията на съда при тълкуване на договора да установи точното съдържание и действителния му смисъл, не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Същият е свързан с тезата на жалбоподателя, че съдът неправилно е приел, че уговорената неустойка е свързана с погиване на превозното средство, а е следвало да възприеме понятието „пълна щета“ по смисъла на чл. 390, ал. 2 КЗ. Въпросът удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не отговаря на допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС във връзка с тълкуването на договорите. Съгласно постановените от ВКС решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 151/05.10.2010 г. по т. д. № 1035/2009 г. на ВКС, и мн.др., включително посочените от касатора, критериите за тълкуване на договорите са законово установени в чл. 20 ЗЗД, като съгласно същите следва отделните договорни уговорки да не се тълкуват изолирано, а във връзка едни с други; всяка една уговорка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор; всички клаузи да се тълкуват с оглед целта на конкретния договор, обичаите в практиката и добросъвестността, като при всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля, и не може да подменя нейното съдържание, а следва да съобрази всички обстоятелства при постигане на уговорката. Въззивният съд е съобразил тези критерии при извода си, че така както е уговорена клаузата за неустойка по т.9 се има предвид погиване на МПС. Невъзприемането на тезата на касатора, че е дължима неустойка, е с оглед приетото от въззивния съд за установено от доказателствата по делото, че въпросният автомобил не само не е с прекратена регистрация като МПС, а е прехвърлен на трето лице и е в движение, което изключва хипотезата на погиването му, и не може да обоснове допускането на касационно обжалване на въззивното решение.

Вторият поставен в изложението въпрос дали съдът може да намали размера на неустойката, когато не става въпрос за прекомерност, не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е разглеждал възражение за прекомерност в решаващите си мотиви, нито е приел, че следва или не да се намалява неустойката, а е направил извод, че предвид уговорката да се дължи претендираната такава в случай на пълно погиване на МПС, не са налице предпоставките за присъждането й. Следователно поставеният въпрос не е обуславящ и отговорът му не би повлиял на изхода на спора.

Третият поставен от касатора въпрос относно това какво следва да постанови съдът при грешно определен размер на претенцията при валидна клауза за неустойка и реализиране на основанията за прилагането й, също не може да се приеме за обуславящ и не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е обсъждал дали следва да разглежда дължимост на друг вид уговорена по договора неустойка, а че не са налице предпоставките за дължимост на търсената от ищеца конкретна такава – по т.9 за пълно погиване на МПС, тъй като процесният автомобил е в движение и не е налице съответната хипотеза. Този въпрос не е свързан с решаващите мотиви на съда и не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Следва да се отбележи, че по поставените два последни въпроса, не е обосновано надлежно от касатора и бланкетно посоченото допълнително селективно основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като разпоредбата на чл. 92 ЗЗД е ясна и непротиворечива, и не се сочи от жалбоподателя и не се установява по същата да има противоречива практика.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. Ответникът е претендирал разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, като е представил списък на разноските, договор за правна защита и съдействие, фактура № 2074/29.03.2025г. и фиксален бон към нея за заплатената сума в размер на 1400 лв. Предвид горното следва да му бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в горепосочения размер.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение