Определение № 5994 от 22.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3219/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

С решение № 473 от 16.04.2025 г., постановено по в.гр.д. № 404/2025 г. по описа на Апелативен съд- София, е потвърдено решение № 5573/ 16.10.2024 г. по гр.д.№ 1593/ 2024 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от В. И. К. срещу Столична община искове с пр.осн. чл. 49, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 26 000.00лв., обезщетение за неимуществени вреди, възникнали по повод настъпило на 14.05.2022 г. увреждане, в резултат на падане, предизвикано от необезопасена неравност на тротоар в [населено място], ведно със законната лихва върху сумата.

Против така постановеното въззивно решение е депозирана касационна жалба от В. И. К., представляван от адвокат Д., с оплакване за неправилност. Касаторът поддържа, че решението е очевидно неправилно, че е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила при кредитирането на събраните по делото свидетелски показания и при допуснато нарушение на материалния закон. Моли въззивното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат изцяло уважени.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят се позовава на чл.280, ал. 1, т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроси, че се е произнесъл по въпроси, имащи значение за точното и еднакво прилагане на закона и за развитие на правото, както и поддържа, че решението е очевидно неправилно. Формулира следните правни въпроси:

1. В какво се изразява задължението на съда да изложи съображения за обективността на свидетелите в хипотезата на чл.172 ГПК? По този въпрос поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 136/10.03.2025 г. по гр.д. № 2981/2024 г. на ВКС, I г.о., решение № 312/11.01.2018 г. по гр.д. № 191/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 159/29.12.2017 г. по гр.д. № 203/2017 г. на ВКС, I г.о., решение № 34/22.02.2016 г. по гр.д. № 4657/2015 г. на ВКС, I г.о., решение № 338/20.11.2013 г. по гр.д. № 1269/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 428/15.07.2010 г. по гр.д. № 843/2009 г. на ВКС, I г.о. Касаторът поддържа, че според тълкуването на чл. 172 ГПК от страна на ВКС съдът е длъжен да изложи мотиви защо дава или не дава вяра на показания на свидетел.

2. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност? По този въпрос поддържа противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 275/21.05.2025 г. по гр.д. № 3619/2023 г. на ВКС, I г.о., решение № 44/10.07.2020 г. по гр.д. № 1963/2019 г. на ВКС, II г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, V г.о., решение № 15/30.01.2015 г. по гр.д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 205 от 19.01.2018 г. по гр. дело № 896/2017 г., І ГО на ВКС, решение № 27 от 2.02.2015 г. по гр. дело № 4265/2014 г., ІV ГО на ВКС, решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г., І ГО на ВКС, ППВС № 7/65 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 209 от 26.09.2014 г. по гр. дело № 212/2014 г. І ГО на ВКС, решение № 20 от 09.02.2017 г. по гр. дело № 2885/2016 г., ІV ГО на ВКС, решение № 156 от 24.11.2016 г. по т. дело № 1214/2015 г., ІІ ТО на ВКС, решение № 127 от 22.07.2016 г. по т. дело № 1772/2015 г., І ТО на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. дело № 1106/2010 г., ІІ ТО на ВКС, решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. дело № 866/2012 г., І ТО на ВКС, решение № 76 от 12.06.2012 г. по т. дело № 377/2011 г., ІІ ТО на ВКС, решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр. дело № 1019/2009 г., ІІІ ГО на ВКС,

3. Следва ли съдът да възприеме за доказан механизма на настъпване на инцидент, при който се е реализирало непозволено увреждане, въпреки че конкретният ден на инцидента е неясен и осъществени ли са всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане при неяснота дали инцидентът във връзка с него е настъпил на даден ден или на следващия? По този въпрос твърди, че няма постановена съдебна практика и той е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът Столична Община моли обжалваното решение да бъде оставено в сила като правилно. Счита, че в изложението към касационната жалба касаторът не е формулиран правен въпрос, по който въззивната инстанция да се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС, както и че третият въпрос няма значение за развитие на правото. По същество поддържа, че въззивното решение е правилно, изводите на съда- обосновани и законосъобразни.

Третото лице- помагач на ответника „Електроразпределителни мрежи Запад”ЕАД не взема становище по касационната жалба.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по иск за заплащане на обезщетение за вреди с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е анализирал разпоредбата на чл.49 от ЗЗД и е посочил, че за да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД, е необходимо да се докаже възлагане на работа от ответника, осъществен фактически състав от изпълнителя на работата по чл. 45 ЗЗД, който включва противоправно поведение, вина, настъпили вреди при или по повод извършването на възложената работа, причинна връзка между вредите и противоправното, виновно поведение на непосредствения изпълнител. Посочил е, че обективните елементи от състава следва да се докажат от ищеца, а субективният елемент от състава - вината, се презумира, съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че е спорен по делото механизмът на настъпване на инцидента, при който ищецът е търпял болки и страдания, за овъзмездяването на които претендира от ответника обезщетение в размер на 26 000 лв. Посочил е, че първоинстанционният съд с доклада по чл.140 ГПК е разпределил доказателствената тежест между страните. Приел е, че по делото не е установен механизмът на инцидента, претърпян от ищеца, по начина, датата и времето, конкретизирани в обстоятелствената част на исковата молба и потвърдени с допълнителна молба от 13.05.2024 г. Съдът е посочил, че и в двата документа като дата на инцидента е посочена 14.05.2022 г. В течение на цялото производство пред СГС ищецът е твърдял инцидентът да е настъпил на 14.05.2022 г. във времевия период от 19:30 ч. до 20:30 ч. В цялата медицинска документация като дата на постъпване, обследване и претърпени медицински изследвания и процедури е посочена 14.05.2022 г. в сутрешния времеви интервал от 10:26 до 12:05 ч. Съдът е посочил, че дори да бъдат кредитирани показанията на свидетелката К., от тях не се установява точната дата на инцидента- „средата на май“, но свидетелката говори за настъпване на инцидента „привечер, в светлата част на деня“. Съдът е приел, че при положение че не се установя ищецът да е претърпял инцидент на датата, визирана от него в исковата молба и уточнението към нея, е ирелевантно дали са налице останалите предпоствки на чл.49 ЗЗД. Съдът е посочил, че дори ищецът да е претърпял деликт на 13.05.2022 г., при което да са му причинени травматичните увреждания, изложени в исковата молба и медицинските документи, то съдът не може да се произнесе по нещо различно от това, с което е сезиран, поради което бил неоснователен доводът на въззивника, че без значение за изхода на спора е на коя дата е претърпял деликт.

При тези мотиви въззивният съд е приел, че изводът на СГС за неоснователност на ищцовата претенция се явява правилен и поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции първоинстанционното решение е потвърдено.

Съдебният състав на Върховния касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване съобразява следното:

Според произнасянето в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело - чл. 280, ал. 1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Проведено е ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, в зависимост от които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в стадия на производството по чл. 288 ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на проверка и преценка в стадия на производството по чл. 290 ГПК след допускане на касационно обжалване.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

С оглед мотивите на съда в обжалваното решение е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставения втори процесуалноправен въпрос/ Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?/. Така поставеният процесуалноправен въпрос покрива общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е обуславящ изхода от спора и е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително и цитираната от касатора, според която задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. В отклонение от тази практика въззивният съд е направил извод за неоснователност на иска за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, поради недоказаност на механизма на настъпване на увреждането, без да обсъди всички събрани доказателства в тяхната съвкупност. Изложеното обосновава допускане на касационното обжалване за проверка за съответствие на въззивното решение с практиката на ВКС по поставения правен въпрос.

По останалите поставени въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, доколкото са свързани с обсъждане на събрания доказателствен материал по делото, съдът ще се произнесе с решението по чл.290 от ГПК.

Изложеното обосновава допускане на касационното обжалване за проверка за съответствие на въззивното решение с практиката на ВКС по поставения правен въпрос.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на I г. о.