Определение № 1467 от 22.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5255/2015 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Б. М. Б. и по касационна жалба на ответника В. Н. С. срещу решение № 1552/13.07.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 1443/2015 г. (към което е присъединено за общо разглеждане въззивно гр. дело № 2155/2015 г.) на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 16163/08.08.2014 г. по гр. дело № 8353/2013 г. и на решение № 305/15.01.2015 г. по гр. дело № 8394/2013 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат е постановено следното: осъден е ответникът да заплати на ищеца, на основание чл. 45 от ЗЗД, сумата 50 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 07.06.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от изявленията на ответника, направени в интервю от 07.06.2013 г. с журналиста М. М., публикувано във вестник „М.“, със следното съдържание: „Б. е покровителствал и пряко се е облагодетелствал от канали за проститутки, наркотрафик и контрабанда, като в резултат на гореописаните престъпни дейности е получил поток от черни пари, които престъпната дейност осигурява“; като този иск е отхвърлен за разликата над сумата 50 000 лв. до пълния му предявен размер от 200 000 лв.; осъден е ответникът да заплати на ищеца, на основание чл. 45 от ЗЗД, и сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 07.06.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от изявленията на ответника, направени в същото интервю от 07.06.2013 г., със следното съдържание: „Има сериозни данни, че с точно тези самолети, както и с военни, са изнасяни огромни количества пари, в кеш – въпросните потоци от пари, и са внасяни в банкови сметки в Л.. Това са го правили Ц. и Б. лично и чрез техни подставени лица – П., К. и др.“; като този иск е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 25 000 лв.; отхвърлен е и искът с правно основание чл. 45 от ЗЗД между същите страни – за сумата 25 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 06.06.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от изявленията на ответника, направени на 06.06.2013 г. в кулоарите на Н. с., със следното съдържание: „С тези самолети включително са изнасяни пари в чужбина от управляващите. С правителствения самолет и с военни самолети по мои данни са изнасяни пари навън, за да бъдат вкарани в офшорни сметки. Това са пари, както се сещате, не на портиера в МС, а на първите управляващи. Знам само, че посоката е Л., откъдето вече могат да се вкарат във всякакви офшорни сметки.“; в тежест и на двете страни са възложени разноски по делото. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Ищецът обжалва последното в отхвърлителната част, като излага оплаквания и доводи за неправилност на същата, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът обжалва въззивното решение изцяло, като излага оплаквания и доводи за недопустимост на същото, както и за неправилност на осъдителната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Ищецът не е подал в срока за това отговор на касационната жалба на ответника. В подадения от последния отговор, се излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на ищеца, както и за неоснователност на тази жалба. В отговора на ответника се сочи и че касационната жалба на ищеца е недопустима в частта ѝ относно отхвърлянето на първия иск за разликата над 180 000 лв. до 200 000 лв. В тази връзка ответникът поддържа, че въззивната жалба на ищеца срещу същата част на първоинстанционното решение е била приета за разглеждане от апелативния съд, въпреки че нередовността ѝ не била отстранена в срок. Тъй като въззивното решение е постановено и по тази въззивна жалба на ищеца, така поддържаното от ответника не съставлява възражение за недопустимост на посочената част от касационната жалба на ищеца, а друго оплакване (наред с останалите наведени с касационната жалба на ответника) за недопустимост на въззивното решение в същата част. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните (уточнени от състава на ВКС, съгласно т. 1, изр. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) четири правни въпроса: 1) относно критериите, по които се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане; 2) кога е налице едно увреждащо деяние и какви са критериите, по които се определя броят на деликтите; 3) следва ли да се намали размерът на обезщетението за неимуществени вреди от изявление на едно лице във вестник, поради липса на доказателства за обстоятелствата колко хора са купили вестника и броя на лицата, сред които са били разпространени клеветническите твърдения; и 4) налице ли е точно посочване на адресат на едно изказване, ако лицето, за което се отнася изказването, не е посочено с името си, а със служебното положение, което заема. По отношение на първия правен въпрос касаторът-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен с обжалваното въззивно решение в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. По отношение на останалите три въпроса ищецът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответника (инкорпорирано в касационната му жалба), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните (също уточнени от състава на ВКС, съгласно т. 1, изр. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) седем правни въпроса: 1) допустимо ли е във въззивната инстанция да бъдат отстранени пороци в първоинстанционното производство, свързани с конституирането на страните, или постановеното първоинстанционно решение следва да бъде обезсилено, а производството по делото – прекратено; 2) допустимо ли е съдът да разгледа две отделни дела между същите страни за едно и също деяние и на едно и също основание, ако ищецът е разделил претенциите си в две отделни искови молби; 3) дали изнасянето на вече известни факти изключва отговорността за неимуществени вреди или оказва влияние само върху размера на дължимото обезщетение; 4) какви критерии следва да прилага съдът при определяне размера на справедливото обезщетение съгласно чл. 52 от ЗЗД и може ли на база на предположения, без да са събрани доказателства за това, да се приеме, че е налице по-голям интензитет на вредите, тъй като увреденият е с доказани професионални качества; 5) допустими (противоправни) ли са по отношение на политически личности критични оценки в по-широки граници, включително и с надхвърлящи добрия тон изразни средства; 6) дали изразяването на мнение и оценка, а не на конкретни факти може да ангажира отговорността на дееца; и 7) кога изнасянето на известни факти са мнение и оценка, и дали тяхното съобщаване като изявени съмнение или слух представлява деликт. По отношение на първите шест правни въпроса касаторът-ответник навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие, както следва: първият въпрос – с т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; вторият въпрос – с решение № 471/16.01.2012 г. по гр. дело № 1522/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 46/08.04.2013 г. по търг. дело № 96/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС; третият въпрос – с решение № 557/28.01.2011 г. по гр. дело № 1599/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; четвъртият въпрос – с решение № 25/17.03.2010 г. по търг. дело № 211/2009 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г.; петият въпрос – с решение № 85/23.03.2012 г. по гр. дело № 1486/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; и шестият въпрос – с решение № 85/23.03.2012 г. по гр. дело № 1486/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 62/06.03.2012 г. по гр. дело № 1376/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 557/28.01.2011 г. по гр. дело № 1599/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 86/29.01.2010 г. по гр. дело № 92/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. По отношение на седмия въпрос ответникът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Първият изведен от ответника процесуалноправен въпрос се свързва от него с едното от оплакванията му за недопустимост на въззивното решение, а именно – че след като установил, че всички процесуални действия по едното от двете образувани първоинстанционни дела са били извършени от процесуалния пълномощник на ищеца без надлежно учредена представителна власт, въззивният съд е дал възможност на ищеца да потвърди тези процесуални действия и е разгледал и решил спора, вместо да прекрати производството като недопустимо или да обезсили първоинстанционното решение и върне делото на СГС. Тези процесуални действия на въззвния съд по отстраняване на пороците по упълномощаването на процесуалния представител на едната от страните по делото, обаче не са свързани с „конституирането на страните“ по делото, каквато е постановката на този процесуалноправен въпрос, изведен от ответника. Такъв въпрос не е разрешаван по делото от въззивния съд, нито неговото разрешаване е обуславящо правните изводи в обжалваното решение, нито пък въпросът е от значение за изхода на делото, респ. – този въпрос не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване; като от друга страна по самото оплакване на ответника за недопустимост на въззивното решение касационната инстанция следва да се произнесе с решението си по делото (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Правните въпроси, които са втори по ред в изложенията на двете страни по делото („кога е налице едно увреждащо деяние и какви са критериите, по които се определя броят на деликтите“ и „допустимо ли е съдът да разгледа две отделни дела между същите страни за едно и също деяние и на едно и също основание, ако ищецът е разделил претенциите си в две отделни искови молби“) са свързани помежду си и несъмнено са обуславящи правните изводи в обжалваното въззивно решение, като тяхното разрешаване е от значение, както за процесуалната допустимост на производството по делото, респ. – за допустимостта на обжалваното въззивно решение, така и за изхода на материалноправния спор между страните. Ищецът поддържа по делото, че с първото си изявление в интервюто във вестник „М.“ (цитирано по-горе в рамките на въззивното решение) ответникът е извършил четири отделни деяния и е осъществил четири отделни деликта, за което ищецът с едната си искова молба по делото е предявил четири обективно съединени иска, които са уважени (два от тях изцяло и два частично) с първоинстанционното решение № 16163/08.08.2014 г. по гр. дело № 8353/2013 г. на СГС. Ищецът поддържа и че с второто си изявление във вестника, и с изявлението си в кулоарите на Народното събрание (също цитирани по-горе) ответникът е извършил още два деликта, за което с другата си искова молба по делото ищецът е предявил още два обективно съединени иска, които са уважени частично с другото първоинстанционно решение № 305/15.01.2015 г. по гр. дело № 8394/2013 г. на СГС. Ответникът поддържа по делото, че двете му изявления в интервюто съставляват едно деяние и че по-късно заведеното гр. дело № 8394/2013 г. на СГС следвало да бъде прекратено, тъй като се касае за две висящи дела между едни и същи страни, на същото основание и за същото искане. В мотивите към обжалваното въззивно решение апелативният съд е приел, че с първото изявление на ответника в интервюто във вестника са отправени клеветнически твърдения относно това, че ищецът е извършил тежки умишлени престъпления; приел е и че увреждащото действие (деяние) на ответника е едно и за него следва да се определи едно общо обезщетение. Въззивният съд е приел и че обстоятелството, че първоинстанционният съд се е произнесъл с четири отделни диспозитива на решението си, с които е определил обезщетения за всяко едно от приписаните на ищеца престъпления, не рефлектира върху допустимостта на производството, тъй като съдът се е произнесъл по предмета на делото така, както е очертан от ищеца и не е нарушил диспозитивното начало. Апелативният съд е изложил и съображения, че предмет на въззивната проверка е съответствието между общия размер на присъденото обезщетение и действително претърпените от пострадалия вреди, като след преценка на обстоятелствата по делото е приел, че за вредите от първото изявление на ответника, на ищеца следва да се определи обезщетение от 50 000 лв. Относно второто изявление на ответника, съдържащо се в интервюто във вестника, въззивният съд е приел, че то също е клеветническо, и препращайки към мотивите си относно първото изявление, е намерил, че за това второ изявление в полза на ищеца следва да се присъди обезщетение от 20 000 лв. При така приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че и по двата обсъждани въпроса, изведени от двете страни по делото, касационното обжалване следва да бъде допуснато, като предвид връзката между тези два въпроса, същите следва да бъдат обобщени и уточнени в рамките на един правен въпрос (също съгласно приетото в т. 1, изр. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), а именно: какви са критериите, по които се определя броят на деликтите, респ. – кога е налице едно, и кога – повече увреждащи деяния, извършени от делинквента, и кога е допустимо съдът да разгледа две отделни дела между същите страни, ако увреденият ищец е предявил претенциите си за обезщетяване на неимуществени вреди с две отделни искови молби. Разрешение на този въпрос не е дадено с посочените от ответника в тази връзка – решение № 471/16.01.2012 г. по гр. дело № 1522/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 46/08.04.2013 г. по търг. дело № 96/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, нито с друг от посочените от страните актове на ВС и ВКС, респ. – не се установява задължителна практика на ВКС по въпроса. Създаването на такава практика би допринесло за правилното тълкуване и прилагане на материалния и процесуалния закон от съдилищата в подобни случаи, а това от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които такъв въпрос е спорен, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото. По изложените съображения касационното обжалване по този въпрос следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, което е наведено от страна на ищеца. Първият правен въпрос, изведен в изложението на ищеца („относно критериите, по които се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане“) и първата част от четвъртия правен въпрос, изведен в изложението на ответника („какви критерии следва да прилага съдът при определяне размера на справедливото обезщетение съгласно чл. 52 от ЗЗД“) са близки по съдържание и идентични по смисъл, като обобщени и уточнени (също съгласно т. 1, изр. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), те се свеждат до често поставяния в практиката материалноправен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, а именно – относно критериите и обстоятелствата, въз основа на които съдът следва да извърши преценката си при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. И двете страни по делото поддържат, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 11 (и раздел II от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., поради което касационното обжалване по него следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Третият правен въпрос, изведен от ищеца („следва ли да се намали размерът на обезщетението за неимуществени вреди от изявление на едно лице във вестник, поради липса на доказателства за обстоятелствата колко хора са купили вестника и броя на лицата, сред които са били разпространени клеветническите твърдения“) и втората част от четвъртия правен въпрос, изведен от ответника („може ли на база на предположения, без да са събрани доказателства за това, да се приеме, че е налице по-голям интензитет на вредите, тъй като увреденият е с доказани професионални качества“) се включват в съдържанието на горния правен въпрос – те са по-тясно формулирани частни хипотези на същия въпрос, поради което няма необходимост касационното обжалване да се допуска и по тях – като отделни правни въпроси относно критериите и обстоятелствата, въз основа на които се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди. Няма основание за допускане на касационното обжалване и по останалите, изведени от страните правни въпроси. За да отхвърли иска за обезщетение на вреди от изявлението на ответника, направено в кулоарите на Народното събрание, апелативният съд е приел, че в това свое изявление ответникът, употребявайки думите „първите управляващи“, не е посочил ищеца като лице, извършило конкретното престъпление, поради което съдът е намерил, че това изявление не съставлява клеветническо твърдение. Обсъждайки използваното от ответника словосъчетание „първите управляващи“, въззивният съд не е обсъждал термина „служебно положение“, от който изхожда постановката на четвъртия правен въпрос, изведен в изложението на ищеца (а в още по-малка степен съдът е обсъждал заеманото тогава от ищеца служебно положение, който твърди в исковата си молба, че е подал оставка като министър-председател на 21.02.2013 г. – преди момента на това изказване от 06.06.2013 г.). Поради това, и този правен въпрос не е обуславящ правните изводи в обжалваното въззивно решение, респ. – не е и от значение за изхода на правния спор по делото. По аналогични съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по последните три правни въпроса, изведени от страна на ответника. Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на последния, че направените от него изявления в процесното интервю съставляват упражняване на правото му на мнение, и че ищецът е публична личност и допустимата критика по отношение на такива лица е в по-широки граници. Съображенията за този извод на апелативния съд са, че в чл. 39 – чл. 41 от Конституцията и чл. 10 от ЕКЗПЧОС е прогласено правото на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация; че в неговия обсег се включва свободата на всеки да отстоява своето мнение и да получава, съобщава и предава мнения, идеи или информация независимо от начина на изразяване; че това е едно от основните права на личността, но то не е абсолютно – основания за ограничаването му се съдържат в разпоредбите на чл. 39, чл. 40 и чл. 41 от Конституцията, които не позволяват то да бъде използвано за накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, както и в тази на чл. 57, ал. 2, която не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако накърняват права или законни интереси на другиго, като в обхвата на последните попадат присъщите на човешката личност чест, достойнство, добро име, които се накърняват при изнасянето на клеветнически твърдения (съзнателно разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму). В заключение въззивният съд е приел, че е такъв и процесният случай, в който ответникът не е изразил мнение относно дейността на ответника като политик, а е изнесъл факти за участието му в конкретнна престъпна дейност; както и че по принцип правилно е становището, че когато става въпрос за публична личност е допустимо критиката да е в по-широки граници, но приписването на престъпление не е такова действие. Така изложените правни съображения в мотивите към обжалваното решение, освен че не са в противоречие с никой от посочените и цитирани от страна на ответника решения на ВКС, но и въззивният съд не е давал разрешение на последните три правни въпроса, изведени в изложението на ответника. Апелативният съд е приел, че в случая ответникът е изнесъл неверни факти за участие на ищеца в конкретнна престъпна дейност, а не е изразил свое мнение или оценка за политическата му дейност. Несъгласието на ответника с тези изводи на съда, намерило израз във формулировките на тези три правни въпроса, както вече беше изяснено, съставлява касационно оплакване и може да бъде касационно основание за неправилност на обжалваното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая. Въззивният съд е разрешил третия изведен от страна на ответника правен въпрос, като е приел за установено по делото, че преди даденото от ответника интервю, в различни електронни сайтове е имало публикации, в които на ищеца се приписва същата престъпна дейност, но че това не изключва отговорността на ответника, а следва да се вземе предвид при обосноваване размера на следващото се обезщетение. Съображенията за този извод на апелативния съд са, че в процесната статия ответникът твърди по категоричен начин участието на ищеца в конкретната престъпна дейност, а не сочи, че данни за такова участие се съдържат в тези предходни публикации. Тези съображения не са в противоречие, а напротив – в пълно съответствие са с приетото в соченото в тази връзка от касатора-ответник, решение № 557/28.01.2011 г. по гр. дело № 1599/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Там е прието, че няма основание за ангажиране на отговорността по чл. 45 от ЗЗД, когато твърденията изхождат от други лица, които са посочени от автора на публикувания материал и в текста коректно е предадена, дадената от тях информация. Разяснено е също, че при коректно предадена информация, изхождаща от друго лице, липсва съзнание за оклеветяване и няма основание да се ангажира отговорността на автора за препредадените чрез публикувания материал, изявления на трето лице, което е посочено; както и че ако в изявленията на третото лице се съдържат клеветнически твърдения, отговорността е на автора на изявлението. Нищо различно не е прието в мотивите към обжалваното въззивно решение. В заключение, касационното обжалване по делото следва да се допусне по следните изведени от страните правни въпроси: 1) на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – по въпроса относно критериите, по които се определя броят на деликтите, респ. – кога е налице едно, и кога – повече увреждащи деяния, извършени от делинквента, и кога е допустимо съдът да разгледа две отделни дела между същите страни, ако увреденият ищец е предявил претенциите си за обезщетяване на неимуществени вреди с две отделни искови молби; и 2) на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по въпроса относно критериите и обстоятелствата, въз основа на които съдът следва да извърши преценката си при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане; Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на двамата жалбоподатели следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимите за производството по чл. 290 от ГПК държавни такси и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок, както следва: от жалбоподателя-ищец – в размер 3 600 лв. (2 % върху обжалваемия за него интерес от 180 000 лв.) и от жалбоподателя-ответник – в размер 1 400 лв. (2 % върху обжалваемия за него интерес от 70 000 лв.). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение