Определение № 912 от 26.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2062/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. И. Д. срещу решение № 643 от 02.02.2024 г. по в.гр.д.№ 12896 от 2021 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, IV Д въззивен състав, с което е потвърдено решение № 20157965 от 15.07.2021 г. по гр.д.№ 58622 от 2019 г. на Софийския районен съд, I гражданско отделение, 167 състав за отхвърляне на следните предявени от К. И. Д. срещу С. М. Й. искове:

1. иск с правно основание чл.30, ал.3 ЗС за сумата 2 543 лв., представляваща стойност на припадащата се част от реализиран доход от отдаването под наем на съсобствения на страните апартамент № 2, находящ се в [населено място], [улица], ет.2, през периода от 15.02.2019 г. до 30.08.2019 г.,

2. иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за сумата 5 867 лв., представляваща обезщетение за разликата между средната пазарна наемна цена и уговорената наемна цена за горепосочения имот през периода от 03.04.2019 г. до 30.08.2019 г.,

3. иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 132,89 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата от 5 867 лв.,

4. иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за сумата 8 800 лв., представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване на процесния апартамент за периода от 03.04.2019 г. до 30.08.2019 г.,

5. иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 106,67 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата от 8 800 лв. и

6. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата 1 867 лв., представляваща обезщетение за претърпени от К. Д. имуществени вреди от отказа на С. Й. да осигури достъп на Д. до съсобствения им имот.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд при преценка на доказателствения материал да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им ?- въпрос, който според касаторката касае приложението на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК. По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с ППВС № 1 от 13.07.1953 г., ППВС № 7 от 27.12.1965 г., решение № 243 от 15.01.2021 г. по гр.д.№ 481 от 2020 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 609 от 15.01.2009 г. по т.д.№ 323 от 2008 г. на ВКС, ТК, I т.о, решение № 53 от 07.06.2019 г. по т.д.№ 1525 от 2018 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 78 от 19.02016 г. по гр.д.№ 355 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 156 от 07.11.2018 г. по гр.д.№ 1223 от 2018 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 200 от 21.10.2013 г. по гр.д.№ 2254 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 241 от 10.11.2014 г. по гр.д.№ 928 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр.д.№ 4604 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2. Съществува ли валидно наемно правоотношение, обвързващо съпруга на наемодателя при сключен договор за наем на имот- съпружеска имуществена общност, след прекратяването на СИО, при условие че несключилият договора съпруг декларира съгласието си наемното правоотношение да продължи при условията, при които е договорено, и на какво основание ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 50055 от 09.03.2023 г. по гр.д.№ 919 от 2022 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 156 от 07.11.2018 г. по гр.д.№ 1223 от 2018 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 241 от 10.11.2014 г. по гр.д.№ 928 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о.

3. Лишен ли е от право на ползване съсобственик, когато целият имот е отдаден под наем със съгласието на другия съсобственик и дължи ли последният обезщетение за лишаване от право на ползване ?

4. Представлява ли реално предоставена възможност за ползване на имот и липса на препятствие за ползване от съсобственик, актът на предаване на ключа за имота, без предоставяне на код за алармена система и изрично поставено изискване имотът да се достъпва само в работно време, в присъствието на служител на дружеството- наемател и в помещения, определени от последното като ненужни за дейността му, без да е налично реално разпределение на ползването между съсобствениците и при условие, че целият имот е обект на договор за наем ?

5. Попада ли в приложното поле на употребения в чл.31, ал.2 ЗС израз „използва лично“, съгласно Тълкувателно решение № 7 от 2012 г. на ОСГК на ВКС случаят, при който със съгласието на съсобственик имотът се отдава под наем от член от неговото семейство на трето лице ?

По третия, четвъртия и петия въпрос се сочи противоречие на решението с Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. по тълк.д.№ 7 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 241 от 10.11.2014 г. по гр.д.№ 928 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 347 от 02.12.2011 г. по гр.д.№ 30 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 60143 от 24.11.2021 г. по гр.д.№ 1217 на ВКС, ГК, I г.о. и Тълкувателно решение № 67 от 25.11.1969 г. по гр.д.№ 67 от 1969 г. на ОСГК на ВС.

6. Когато целият имот е обект на наемно правоотношение и се ползва от трето за съсобствеността лице, със съгласието на единия съсобственик /дори и не наемодател/, възможно ли е да се приеме, че на другия желаещ да ползва имота съсобственик му е предоставена възможност за реално ползване и за него не възниква право на обезщетение ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Освен това се твърди, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Ответницата С. М. Й. не взема становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

I. Касационната жалба срещу въззивното решение по исковете с правно основание чл.30, ал.3 ЗС и чл.45 ЗЗД следва да се остави без разглеждане като недопустима на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК- като подадена срещу въззивно решение по искове с цена под 5000 лв.

II. В останалата й част /по исковете с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и акцесорните искове по чл.86, ал.1 ЗЗД/ касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице- ищец по делото, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове с цена над 5 000 лв.

За да прецени наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по тези искове, ВКС взе предвид следното: Ищцата К. И. Д. е предявила против С. М. Й. два иска с правно основание чл.31, ал.2 ЗС: за сумата 5 867 лв., представляваща обезщетение за разликата между средната пазарна наемна цена и уговорената наемна цена за съсобствения на страните имот /апартамент № 2, находящ се в [населено място], [улица], ет.2/ през периода от 03.04.2019 г. до 30.08.2019 г. и евентуален иск за сумата 8 800 лв., представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване на процесния апартамент за периода от 03.04.2019 г. до 30.08.2019 г. Предявени са били и искове с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за суми, представляващи мораторна лихва за забава върху горепосочените главници.

По делото е било установено от фактическа страна, че през исковия период /03.04.2019 г. до 30.08.2019 г./ ищцата, ответницата и третото неучастващо по настоящото дело лице- Държавата са били съсобственици на процесния апартамент при следните квоти: 32,15 % за ищцата К. Д., придобити по силата на влязло в сила на 15.02.2019 г. постановление за възлагане на имот, придобит на публична продан по изп.д.[№]; 32,15 % за ответницата С. Й., придобити на основание прекратената по изпълнителното дело СИО с длъжника по изпълнението А. С. Й. и 35,70 % за Държавата, чрез областния управител на [населено място]. Не се спори между страните и от представените по делото договор за наем от 01.07.2012 г., протоколи за въвод във владение, уведомление за прекратяване на наемен договор от 22.08.2019 г. и показания на свидетелката М. И. е установено, че имотът е бил отдаден под наем от тогавашният съсобственик на имота и съпруг на ответницата А. Й. на фирма „Ейч Ди Ченъл“ ЕООД срещу месечна наемна цена от 600 евро, което дружество го е ползвало до 30.08.2019 г. С нотариална покана, връчена на ответницата на 03.04.2019 г. ищцата я е поканила в едноседмичен срок, считано от получаване на поканата, да й осигури достъп до съсобствения имот. От протокол за въвод се установява, че на 30.07.2019 г. ищцата е била въведена във владение на имота с постановление на съдебния изпълнител- предадени са й от съдебния изпълнител ключовете от апартамента. Според свидетелката И., ищцата отказвала да ползва процесния апартамент, въпреки че многократно й е давана такава възможност и никой не е препятствал достъпа й през исковия период за времето от 6,30 ч. сутринта до 18,00 ч. вечер. Имало възможност ищцата да ползва такава реална част от апартамента, която да съответства на притежанатата от нея идеална част, тъй като дружеството изначално не ползвало една от стаите, а в последите месеци преди прекратяването на наемния договор ползвало само 2 от общо 5-те помещения в апартамента. Само през нощта ищцата нямала достъп до имота, тъй като от дружеството отказали да й предоставят кодовете за охранителната система. От заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза е установено, че средният пазарен наем за апартамента за исковия период от 03.04.2019 г. до 30.08.2019 г. е 16 982 лв.- 113,97 лв. дневно или 3 465 лв. месечно.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че предявените искове по чл.31, ал.2 ЗС са неоснователни, тъй като не било доказано през исковия период ответницата да е ползвала лично съсобствения имот /напротив, доказано било, че имотът е бил ползван от наемател по наемен договор/ или да е получавала доходи от отдаването му под наем /защото получените от съпруга на ответницата парични средства, в размер на уговорената в наемния договор месечна наемна цена, били негова лична собственост, а не съпружеска имуществена общност с ответницата/. Изложен е и втори мотив за отхвърлянена исковете: защото ищцата не е била възпрепятствана от ответницата да ползва имота, а напротив- имало доказателства, че ползващият имота наемател й е предоставил възможност да ползва част от имота, съответстваща на дела й в съсобствеността.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице посоченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по исковете с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.86, ал.1 ЗЗД по поставените въпроси, поради следното:

По първия поставен от касаторката въпрос няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС по приложението на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК. Напротив, напълно в съответствие с тази практика, въззивният съд е изложил подробни мотиви, в които е обсъдил относимите към всеки един от исковете доказателства и е отговорил на всички доводи и възражения на страните. Включително е обсъден доводът на касаторката за наличието на договорни отношения между ответницата и „Ейч Ди Ченъл“ ЕООД по силата на устен договор, като са изложени подробни мотиви защо се приема, че такива договорни отношения не са съществували, въпреки наличието на съгласие на ответницата със сключения от съпруга й писмен договор за наем, изразено в протокол за въвод във владение. Не е в противоречие с практиката на ВКС неизлагането на мотиви относно това дали е било възможно общо ползване на съсобствения имот между ищцата и наемателя, който е бил допуснат в имота със съгласието на ответницата, тъй като горното обстоятелство е било без значение за основателността на предявените искове по чл.31, ал.2 ЗС: исковете са приети за неоснователни, защото не е доказано ответницата да е ползвала лично съсобствения имот през горепосочения период или да е получавала доходи от отдаването му под наем на трето лице, а не защото е било възможно общото ползване на имота от ищата и наемателя.

Вторият, третият, четвъртият и шестият поставени въпроси не са основание за допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не са правни въпроси съгласно разяснението в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК но ВКС: въпросите не са обусловили решаващите изводи на съда за отхвърляне на предявените искове по чл.31, ал.2 ЗС. Видно от мотивите на решението, исковете са отхвърлени, защото ответницата не е ползвала лично процесния апартамент през исковия период / каквото „лично“ ползване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС няма при ползване на съсобствен имот от трето лице на възмездно основание, каквото е ползването въз основа на договор за наем/ и защото не е доказано да е получавала доходи от отдаването под наем на имота /тъй като получените от съпруга й наеми по сключения с „Ейч Ди Ченъл“ ЕООД наемен договор не представляват съпружеска имуществена общност, а са лично имущество на съпруга й/. Без значение за правилността на тези изводи на съда е било обстоятелството, дали ответницата е била страна по наемния договор, по силата на който наемателят „Ейч Ди Ченъл“ ЕООД е ползвал имота през исковия период. И в двата случая /ако ответницата е наемодател по този наемен договор или ако наемодател е само нейният съпруг/ ползувател на имота е наемателят, а ответницата не е осъществявала „лично“ ползване на имота по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС. Изводът на съда, че ищцата не е била лишена от правото да ползва имота, е само допълнителен мотив на съда за отхвърляне на иска.

Петият поставен въпрос /Попада ли в приложното поле на употребения в чл.31, ал.2 ЗС израз „използва лично“, съгласно Тълкувателно решение № 7 от 2012 г. на ОСГК на ВКС случаят, при който със съгласието на съсобственик имотът се отдава под наем от член от неговото семейство на трето лице ?/ е правен въпрос, но по него не се констатира противоречие между приетото в обжалваното решение и Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. по тълк.д.№ 7 от 2012 г. на ОСГК на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с приетото в това тълкувателно решение е изводът на съда, че възмездното предоставане на общата вещ за ползване на трето лице /каквото е ползването на основание договор за наем/ не представлява „лично“ ползване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС.

Не е налице и посоченото основание на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по исковете с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.86, ал.1 ЗЗД. За да е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението по исковете с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.86, ал.1 ЗЗД: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд по исковете с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.86, ал.1 ЗЗД не следва да се допуска.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение