Определение № 5777 от 11.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4693/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. чрез адв. Я. – назначена за негов служебен адвокат, против определение № 12059 от 23.06.2025 г. по ч. гр. д. № 14655/2024 г. на Софийски градски съд (СГС).

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение с искане да бъде отменено, а делото върнато на първостепенния съд за разглеждане на предявения от касатора иск по същество.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваната част на въззивното определение градският съд е потвърдил разпореждане № 154754 от 25.10.2024 г. по гр. д. № 59964/2024 г. на Софийски районен съд (СРС), 173 състав, с което е върната исковата молба на жалбоподателя поради недопустимост на предявения с нея осъдителен иск за вреди и е прекратено производството по делото.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като приел, че предмет на делото е била претенция на касатора против Главна дирекция „Национална полиция“ (ГДНП) за обезщетение на неимуществени вреди в размер на 24 999 лв., произтекли от твърдяно нарушаване интрегритета по досъдебно производство (ДП) № 375/2013 г. на ГДНП, по което бил разпитан анонимен свидетел, въз основа на чийто показания била постановена осъдителна присъда срещу ищеца, влязла в сила с окончателен акт – решение № 242 от 16.04.2020 г. по н. д. № 1018/2019 г. на ВКС. Споделени са доводите в първоинстанционния преграждащ акт за недопустимост на сезирането, поради преследваната в случая с него цел – да се инициира по същество преразглеждане законността на влязлата в сила присъда на наказателния съд като се извърши отново преценка на събрани в хода на приключилото наказателно производство доказателства. Изтъкнато е, че в рамките на гражданското съдопроизводство съдът не разполага с правомощие да осъществява какъвто и да е контрол върху актовете на наказателния съд или прокуратурата или да ги преразглежда. Посочено е, че към началото на календарната 2025 г. е установено ищецът да е завел повече от 1 000 дела само в СРС, по които ответници са различни органи (Прокуратура на Република България, съдилища, ГДИН към министъра на правосъдието, главни дирекции в системата на МВР и др.) и с почти идентичен предмет – претенция за присъждане на обезщетение на неимуществени вреди, настъпили по различно време в резултат от осъждане по непредявено обвинение или косвено свързани с това твърдения (вкл. за непроизнасяне по молба за възобновяване; незаконно задържане поради осъждането по непредявеното обвинение и др.). Съобразени са и данните за изключително високият брой дела, образувани по искови молби и жалби на ищеца М. в Софийски градски съд – първоинстанционни и въззивни, вкл. и частни дела. Прието е, че по основното му твърдение – за незаконно осъждане по непредявено обвинение, ищецът не е лишен от достъп до правосъдие – предвид фактът, че производството по гр. д. № 5050/2022 г. на СРС, 125 състав (първоначален номер на исково производство с този предмет), не е приключило и е висящо. Така е изведен решаващия извод, че предявяването на поредица от искове за вреди от поддържания от ищеца основен деликт, при едни и същи твърдения, съставлява очевидна злоупотреба с право, доколкото не преследва легитимната цел - търсене на защита срещу противоправно поведение по гражданскоправен ред. Аргументирано е виждане, че броят и характерът на предявените от Е. М. искови претенции сочи, че така той цели да изрази несъгласието си с влязлата в сила осъдителна присъда срещу него и своето неудовлетворение от органите на съдебна власт, които са я постановили - от една страна и от друга – че преследваната цел е по същество ищецът да получи вид възмездие като затрудни съдилищата при упражняване на тяхната дейност чрез предявяване на огромен брой искови претенции, основани на твърдение за едно и също обстоятелство, доколкото сезирания съд е обвързан от принципа по чл. 2 ГПК. Прието е, че правното задължение по чл. 2 ГПК обаче е съответно на това по чл. 3 ГПК – за добросъвестност при упражняването от страните на предоставените им процесуални права. Затова, когато страната инициира исков процес не за да защити накърненото си от правния спор субективно материално право, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характеристиката на молба за защита и съдействие, поради което съдът няма задължение да я разгледа и реши. При позоваване на практиката на ЕСПЧ, Директива (ЕС) 2024/1069 на ЕП и Съвета от 11.04.2024 г. и установената практика на националния съд (ВКС) – напр. определение № 761/30.11.2012 г. по ч. т. д. № 497/2012 г., определение № 376/10.05.2010 г. по ч. т. д. № 350/2010 г. и решение № 257/14.07.2011 г. по гр. д. № 1149/2009 г., е разгледано съдържанието на понятието „злоупотреба“ с право на иск. Направено е съждение, че правните норми се създават при презумпция, че адресатите им са добросъвестни, а общият разум на закона изключва осигуряване на възможност на страната да инициира неограничен във времето брой нередовни или недопустими сезирания. Принципното положение на съда да осигури равенството на страните в процеса и да гарантира, че всяка ще получи справедливо изслужване, разглеждане и произнасяне изисква, освен всичко и да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право. Прието е, че разглеждания случай е именно такъв – налице е злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на РБ и чл. 3 ГПК, поради което предявеният иск за обезщетение на вреди от непозволено увреждане се явява недопустим. Това пък е обусловило връщане на исковата молба на касатора М. и прекратяване на образуваното по нея дело.

В допълнение на горните решаващи мотиви, въззивният съд е изтъкнал като аргумент в подкрепа на процесуалната недопустимост на иска на касатора М. и това, че сезирането със стотици искове от негова страна, основани на едни и същи факти освен, че води до затруднения и смущения в правораздавателната дейност на съдилищата, вменена им по Конституция, създава и предпоставки за отклоняване на ищеца като лице, изтърпяващо наказание „лишаване от свобода“, от установения режим на изтърпяване на наложеното му наказание предвид усилията на съда да гарантира правото му на справедлив процес. Така с подаването на поредица искови молби се постига непредвидена от закона цел, изразяваща се в създаване на допълнителни предпоставки за фактическо отклонение от ефективното изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“ и извеждане на лицето от мястото, където следва да го търпи.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят два правни въпроса, които касаторът твърди, че са обусловили изхода по делото и даденото разрешение от въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС, респ. за които страната счита, че отговорът на касационния съд по тях е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол.

Въпросите имат следното съдържание:

1. „Следва ли съдът да прекратява производство по съображения за „злоупотреба с процесуално право“, при предявен иск за обезщетение на неимуществени вреди от непозволено увреждане, основано на твърдение за нарушаване на интегритета на ищеца – поради разпита на анонимен свидетел, който не е очевидец на инкриминираното деяние, в резултат на които показания първият е обвинен и осъден или инициирането от ищеца на други дела по време на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ е упражняване на гарантираното от съюзния и националния правен ред право на достъп до съд?“

2. „Завеждането на дела и явяването в съдебни заседания представлява ли отклонение от режима на изтърпяване на присъдата?“.

Сочи се, без да се конкретизира в хипотезата на кое селективно основание се отнася, отклонение на въззивното определение с практиката на ВКС, изразена в определение № 34/21.01.2022 г. по гр. д. № 4163/2021 г. и решение № 147/2016 г. по гр. д. № 503/2016 г., и двете по описа на IV г. о. Поддържа се, че по въпроса кога упражняването на процесуални права от лишен от свобода съставлява злоупотреба липсва съдебна практика на ВКС, поради което същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и изисква произнасяне на ВКС, вкл. и с оглед осигуряване на съответствие между българското законодателство и практиката на ЕСПЧ и СЕС като се гарантира основното право на ефективна съдебна защита.

Настоящият състав на ВКС, III г. о. намира, че отсъстват основания за допускане на касационен контрол.

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях – по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос – т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд – така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Той не може да изведе този въпрос и от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от горепосочения тълкувателен акт.

В случая жалбоподателят не поставя релевантен правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, който да осъществява общо основание за достъп до касация. И двете питания са фактически и отговорът им е свързан с обсъждане на доказателства. Съгласно даденото с указанията по горецитираната т. 1 задължително тълкуване правният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираните от страната питания имат характер на доводи за неправилност на въззивния съдебен акт и са основания за неговата отмяна при разглеждане на жалбата по същество, но не могат да обосноват предпоставки за достъп до касация. В стадия по селекция на касационните жалби, вкл. и на частните касационни жалби, Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на фактите и доказателствата по делото. Тази преценка е от значение при вече допуснат касационен контрол, както се изтъкна по – горе, но основания за това в случая липсват. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 на ТР №1/19.02.2010 г., ОСГТК.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,