Определение № 60749 от 18.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2355/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България (ПРБ) с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 261620 от 11.03.2021 г. по гр.д.№ 1137/ 2020 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски районен съд от 05.11.2019 г. по гр.д.№ 20789/ 2019 г. и като краен резултат ПРБ е осъдена да заплати на С. Г. Ч. и на Н. Н. С. съответно сумите 6 000 лв и 8 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от повдигнати и поддържани от ПРБ за периода от 26.05.2011 г. до 27.11.2017 г. обвинения в извършване на престъпления по чл.269 ал.1 НК, по които с влязла в сила на 27.11.2017 г. присъда по НОХД № 24498/ 2011 г. на Софийски районен съд ищците са признати за невиновни, със законната лихва върху тези суми от 27.11.2017 г. и разноски по делото, като за разликата съответно до 7 000 лв и 10 000 лв претенциите на ищците са отхвърлени. Касационна жалба срещу въззивното решение е подал само ответника, поради което в отхвърлящата исковете част това решение, по чиято валидност няма съмнения, е влязло в сила. Касаторът ПРБ обжалва решението в осъдителната му част и като основание за допускането му до касационен контрол поставя въпроса /уточнен при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС/ кои са водещите насоки за дефиниране на общия критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне размер на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение и какви са компонентите на този критерий. Счита, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, същевременно че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поддържа също, че обжалваното решение е очевидно неправилно, като излага съображения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при мотивиране на акта касателно процеса на обсъждане на доказателствата и установяването на фактите. Ответните страни С. Ч. и Н. С. оспорват жалбата с доводи, че не са налице претендираните от ПРБ основания за допускане на касационното обжалване. Евентуално излагат доводи за правилност на обжалваното решение. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявените искове отчасти, въззивният съд приел, че с постановления от 26.05.2011 г. двамата ищци били привлечени като обвиняеми за извършено престъпление по чл.269 ал.1 НК и им била взета мярка за неотклонение „подписка“. На 21.12.2011 г. срещу тях бил внесен обвинителен акт, по който било образувано НОХД № 24498/ 2011 г. на Софийски районен съд. С присъда от 14.02.2017 г. ищците били признати за невиновни и оправдани по повдигнатите обвинения. Срещу присъдата бил подаден протест, по който било образувано ВНОХД № 4535/ 2017 г. на Софийски градски съд. С решение № 1279/ 27.11.2017 г. оправдателната присъда била потвърдена и от същата дата влязла в законна сила. Ищецът Ч. бил осъждан с влязла в сила на 16.11.2001 г. присъда за престъпление по чл.198 ал.1 НК, а с последваща присъда и за престъпление по чл.195 ал.1 НК, извършено на 01.11.1996 г. Ищецът С. бил осъден с влязла в сила на 10.06.1999 г. присъда за извършено престъпление по чл.195 ал.1 т.5 НК. След започналото срещу него наказателно преследване ищецът Ч. станал потиснат, срамувал се от хората, производството се отразило както на него, така и на семейство му. Появили се затруднения при извършване на трудовата му дейност. Близки и съседи, които разбрали за случката, започнали да странят от него. Ч. станал нервен, притеснявал се да не влезе в затвора за нещо, което не е извършил. Наказателното преследване се отразило негативно и на ищеца С., който работел в чужбина и трябвало постоянно да пътува за явяване по делото. За едно от заседанията бил отведен принудително от органите на полицията, което му причинило стрес, а такъв имало и при децата и съпругата му. С. станал изнервен, получил проблеми със съня, общуването с него станало затруднено. Съседите му гледали на него като престъпник. При тези фактически установявания въззивният съд приел, че отговорността на държавата по чл.2 ал.1 т.3 пр.1 ЗОДОВ за обезщетяване на причинените от незаконно обвинение вреди на ищците е ангажирана. Срещу ищците било образувано и проведено наказателно производство, приключило с оневиняването им. На същите били причинени неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, унижение и притеснения от наказателна репресия срещу тях. Тези вреди били пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежали на обезщетяване от ответника ПРБ. При определяне на размера на дължимите обезщетения съдът съобразил, че ищците са били обвинени в извършването на тежко престъпление; че мярката за неотклонение, взета по отношение на тях, е била възможно най-леката; неразумно дългия срок на проведеното наказателно производство срещу тях /6 години, 7 месеца и 1 ден/; предходните осъждания на ищците, независимо от настъпилата реабилитация. От свидетелските показания ставало ясно, че ищецът Ч. претърпял вреди в обичайния размер – такива, каквито би търпял всеки с повдигнато обвинение за „тежко" престъпление. При ищеца С. обаче се установявали вреди в размер над обичайния такъв, доколкото той бил воден принудително пред съда и това станало достояние на съседите му. Това било свързано с преживяването на стрес с по-висок интензитет. По-значими били неимуществените вреди на този ищец и предвид обстоятелството, че му се налагало да пътува от чужбина за явяване по делата. Съдът посочил, че ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди е и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Съобразявайки всичко това съдът намерил, че справедливото обезщетение за търпените от ищеца Ч. вреди е 6000 лв., а за ищеца С. - 8000 лв. При тези мотиви на инстанцията по същество, поставеният като основание за допускане на касационното обжалване правен въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., а решението си е мотивирал съгласно изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г., ОСГК, ВКС. Съобразена е казуалната практика на ВКС, която изяснява какви са релевантните обстоятелства при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение /решение № 40/ 13.05.2020 г. по гр.д.№ 2683/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Такива обстоятелства са: принудителното задържане на лицето от полицейските органи; броят на повдигнатите обвинения; тежестта на престъпленията и предвидените за тях наказания; взетите мерки за процесуална принуда, тяхната тежест и продължителност; общата продължителност на наказателното производство; фазите, през които е преминало до основанието, което прави обвинението незаконно; процесуалните действия, предприети от органите на наказателното производство с участието на увреденото лице; неговата възраст, съдебното му минало и негативното отражение на незаконното обвинение върху личността, обществения и професионалния живот; разгласяването в медиите и публичността; увреденото здраве. При определяне размера на обезщетението съдът е длъжен да установи и връзката между стандарта на живот в страната и цялостния начин, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на увреденото лице. При постановяване на обжалваното решение установената съдебна практика по поставения въпрос е съобразена, поради което не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Актът не може да бъде допуснат до касационен контрол и като очевидно неправилен. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани без реална необходимост от анализ. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без преценка на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят не сочи такива обстоятелства, въз основа на които обжалваният акт да се окачестви като „очевидно“ неправилен само от прочита му. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ГПК и