Определение № 4131 от 17.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2996/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. А. К. против определение № 11546/13.06.2025 г. по ч. гр. д. № 9268/2024 г. на Софийски градски съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска то да бъде отменено. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение частната жалба на И. А. К. срещу определение № 22655/31.05.2024 г. по гр. д. № 13406/2024 г. на Софийски районен съд (СРС), 55 състав. С последното е върната искова молба вх. № 78228/08.03.2024 г., подадена от настоящия жалбоподател, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК и е прекратено производството по делото. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че атакуваното пред него определение не е нищожно поради постановяването му от незаконен състав. Изложил е съображения, че същото е постановено от съдия при СРС при упражняването на задълженията по проверка на редовността и допустимостта на подадената искова молба, на основание чл. 130 ГПК; че релевираните възражения относно безпристрастността на районния съдия се отнасят не до валидността, а до основателността на постановения от него акт и то ако евентуалната заинтересованост или предубеденост са се отразили на правилността му; че в случая обжалвания краен съдебен акт е правилен – постановен при съобразяване на материалния и процесуалния закон, както и обоснован. Съставът на градския съд е формирал решаващи мотиви, че държавният съдебен изпълнител (ДСИ) се назначава и освобождава от длъжност от министъра на правосъдието, като същият осъществява и дисциплинарната отговорност по отношение на него; че ДСИ се намира в служебно правоотношение не със съда, където полага труда си, а с министъра на правосъдието; че съгласно мотивите към т. 6 на ТР № 3/22.04.2004 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, министърът на правосъдието е държавният орган, който отговаря за вреди на граждани от незаконни действия или бездействия на съдиите-изпълнители; че макар и организационно да са към районните съдилища, ДСИ са в служебни правоотношения с министъра на правосъдието; че по отношение на служебните им правоотношения се прилага ЗСВ и КТ, на основание чл. 278 ЗСВ, като надлежен ответник по исковете по чл. 344, ал. 1 КТ е работодателят на ищеца. При тези мотиви е застъпил становището, че при предявени искове от ДСИ, надлежен ответник е министърът на правосъдието. Позовал се е на разясненията, дадени с ТР № 1 от 30.03.2012 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск, поради което съдът следи служебно за наличието ѝ. В случай, че при проверката бъде констатирано, че исковете по чл. 344, ал. 1 КТ са предявени срещу ненадлежен ответник, съдът следва да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази нередовност чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник, а при неизпълнение на указанията, производството следва да бъде прекратено. Второинстанционният съд е съобразил, че в случая с исковата молба жалбоподателят е предявил срещу Районен съд – Сливен искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, както следва: 1/ за признаване за незаконно на уволнението му, извършено със заповед на министъра на правосъдието, въз основа на наложено на същия ден наказание „уволнение“; 2/ за възстановяване на заеманата длъжност държавен съдебен изпълнител при Районен съд – Сливен; 3/ за изплащане на обезщетение за времето, за което е останал без работа. Отчел е още, че в обстоятелствената част на исковата молба се посочва, че заповедта на министъра на правосъдието, с която му е наложено наказанието „уволнение“, е оспорена по реда на АПК пред Административен съд – [населено място]. При тези данни от фактическа страна и съобразно изложените по-горе мотиви, въззивната инстанция е формирала крайния си извод, че при така предявените искове, надлежен ответник е министърът на правосъдието, а не Районен съд – Сливен. Приела е, че тъй като за тази нередовност на исковата молба първоинстанционният съд е давал два пъти ясни и точни указания на ищеца да насочи иска срещу надлежния ответник, но и двата пъти ищецът е поддържал, че надлежен ответник по исковете е именно Районен съд – Сливен, то правилно с обжалваното определение е приложена нормата на чл. 130 ГПК, като е върната исковата му молба и производството е прекратено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди да е било налице основание за отвод на съдията – докладчик в първата съдебна инстанция, каквото е релевирал в хода на процеса, поради което постановеният от незаконен съдебен състав акт за прекратяване на делото, е нищожен, а това обстоятелство не е съобразено от въззивния (градски) съд и характеризирало обжалваното определение също като нищожно - т. е. сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК, а също и очевидна неправилност (чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК) за допускане на касационен контрол. Настоящият състав на ВКС счита, че отсъстват предпоставки за селектиране на частната касационна жалба. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях – по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос – т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд – така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата. Той не може да изведе този въпрос и от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от горепосочения тълкувателен акт. В случая жалбоподателят не поставя релевантен правен въпрос по смисъла на разясненията, даден с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, който да осъществява общо основание за достъп до касация. Както се изтъкна по - горе, ВКС не може да извежда този въпрос от изложението в касационната жалба, респ. частна касационна жалба, съобразно там изнесените твърдения и посочени доказателства. В стадия по селекция на касационните жалби, вкл. и на частните касационни жалби, Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на фактите и доказателствата по делото. Тази преценка е от значение при вече допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая липсват. Поддържаните от страната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводи за поискан от нея отвод, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК и отказ на съда да се произнесе по него, са изцяло по правилността на съдебния акт поради допуснато съществено процесуално нарушение, но не обосновават предпоставки за достъп до касация. При служебната проверка за валидност на обжалваното определение съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК не се налага извод за вероятната му нищожност. Както се приема в теорията и в мотивите на ТР № 1 от 10.02.2012 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е това съдебно решение, съответно и определение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение/определение. Постановяването на акта от съдия, който е имал основание за отвод (жалбоподателят излага доводи за липса на безпристрастност на районния съдия) не обуславя нищожност на неговия съдебен акт. Подобен акт би бил постановен в нарушение на процесуалните правила и е неправилен (но не и нищожен) съдебен акт, само, ако поради предубедеността на съдебния състав, респ. на съдията, е постановен и крайният незаконен резултат, както вече се изтъкна по – горе (а настоящият случай не е такъв). Съгласно разясненията в ТР № 13/1976 г. на ВС, ОСГК и в посочената хипотеза участвалият при решаване на делото съдия не е изгубил качеството си на законно избран съдия, отговарящ на изискванията за постановяване на едно валидно решение, респ. определение, но порокът на акта е свързан с основание за евентуална предубеденост на участвалия, което може да доведе до постановяване на акт, противоречащ на действителното правно положение по спора, с който е сезиран съдът. Предвид на изложените решаващи мотиви въззивният съдебен акт не може да бъде допуснат до касация и поради очевидна неправилност. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито не се установяват да са налице. В заключение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане на касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,