Определение № 3095 от 18.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 956/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 20851/08.10.2022г., подадена от В. В. Е. чрез процесуалния представител адв.В. Д. от САК, срещу решение № 1192/26.09.2022г. по в.гр.д. № 775/2022г. на Апелативен съд-София, Гражданско отделение, 8 състав, потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против Д. Г. И. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за присъждане на сумата от 150000лв., претендирана като обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие смъртта на В. Г. Е., починал на 21.10.2010г. в резултат от ПТП, настъпило на същата дата в [населено място], ведно с претенциите за присъждане на законна лихва върху претендираното обезщетение, считано от 21.10.2020г. до окончателното изплащане, като в полза на Д. Г. И. са присъдени и направените по делото разноски. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Д. Г. И. чрез процесуалния се представител адвокат П. Б. Ш. от САК изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК третото лице-помагач на ответника „ЗАД Армеец“ АД чрез процесуалния си представител юрисконсулт Л. М.-Л. изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е взел предвид, че на 21.10.2020г. е настъпило ПТП, в резултат на което е починал пешеходецът В. Г. Е., баща на В. В. Е., като във връзка с това ПТП е налице влязло в сила споразумение по НОХД №1708/2011г. по описа на СГС, с което водачът на увреждащото МПС Д. Г. И. се е признал за виновен в извършването на престъпление по непредпазливост по чл. 343, ал. 1, буква „в“, вр. с чл. 342, ал. 3, пр. 3 НК, в резултат на което е починал В. Г. Е.. Съобразено е, че още в исковата молба се поддържа, че В. Е., както и неговата майка Г. А. Е., преживяла съпруга на починалия (която също е предявила иск срещу Д. Г. И., но не е подала касационна жалба срещу решението на въззивния съд), са постигнали споразумение със застрахователя на причинилия ПТП водач и той им е изплатил обезщетения в размер на по 50000лв. на всеки един от тях за причинените им неимуществени вреди от смъртта на В. Г. Е., но се поддържа, че изплатеното обезщетение не отговаря на действително причинените вреди, като от внезапната загуба на В. Е. са претърпели и продължават да търпят болка и мъка, която ще носят до края на живота си. Прието е, че от влязлото в сила споразумение по наказателното дело, което съгласно чл. 383, ал. 1 НПК има последиците на влязла в законна сила присъда, която съгласно чл. 300 ГПК е задължителна за гражданския съд, се установява, че ответникът е извършил противоправно и виновно деяние, с което е причинил смъртта на наследодателя на ищците. За категорично установено е прието също така, че ищците имат качеството съпруга, съответно син на починалия и съответно имат право да претендират обезщетение за причинените им страдания вследствие загубата му. Съобразено е обаче, че от съдържанието на представеното по делото споразумение от 09.12.2011г., сключено от застрахователя с Г. А. Е. и което не е било оспорено досежно неговата валидност, се установява, че тя е изразила изрична воля, че всички вреди, които са й причинени от ПТП, са удовлетворени напълно с получаването на сумата от 50000лв., както и че за в бъдеще няма да има претенции във връзка с това както към застрахователя, така и към виновния водач. Посочено е, че по делото не е представено споразумението, сключено между В. В. Е. и застрахователното дружество, но по делото не се спори, че идентични клаузи се съдържат и в него, а от приложените и неоспорени преводни нареждания от 21.12.2011г. се установява, че ЗАД „Армеец“ АД е извършило превод в размер на 50000лв. по банковите сметки и на двамата ищци. Съобразено е, че с ТР №1/30.01.2017г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСГТК на ВКС е прието разрешението, че при сключено извънсъдебно споразумение между пострадалия и застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, с което те са постигнали съгласие за изплащане на обезщетението за вредите от застрахователното събитие, изрично заявявайки, че платената сума ги покрива изцяло, увреденото лице няма основание да търси репариране на същите вреди отново по съдебен ред както от застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ, респ. чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), така и от делинквента по чл. 45 и сл. ЗЗД. Прието е, че валидно сключеното споразумение е израз на волята на страните за уреждане на възникналото правоотношение относно обезщетението за претърпени вреди от непозволеното увреждане, като функционалната връзка на деликта с основанието за плащане на застрахователното обезщетение обуславя извода, че с изплащането от застрахователя на обезщетението, предмет на сключеното споразумение, се погасява както прякото право на увредения срещу застрахователя, така и деликтното му право срещу причинителя на вредата. Изложени са съображения, че при удовлетворяване на увреденото лице с изплащане от страна на застрахователя на уговореното в споразумението обезщетение в пълен размер претенцията на пострадалия против делинквента по чл. 45 и сл. ЗЗД се явява неоснователна. При така изложените в обжалваното решение съображения, тезата на касатора за очевидната му неправилност не може да бъде споделена. Последователно ВКС приема в своята практика, че очевидната неправилност представлява такъв порок на въззивния съдебен акт, който е установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, т.е. „prima facie”. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма (extra legem) или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя (contra legem), както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В настоящия случай от прочита на мотивите към обжалваното въззивно решение не следва извод, че същото е очевидно неправилно - при постановяването му въззивният съд е анализирал посочените в решението доказателства, формирал е правните си изводи именно въз основа на този анализ и при съобразяване със задъжителната практика на ВКС по поставените правни въпроси. Въззивният съд е подвел установените факти и обстоятелства към релевантните правни норми, не е приложил отменен нормативен акт, нито е приложил нормативен акт, който урежда правоотношения, различни от процесните. Не се поддържа, а и не се установява от прочита на обжалваното решение, въззивният съд да е отказал да приложи императивна правна норма, което да е бил длъжен да стори, нито изводите му да са необосновани. И тъй като правен въпрос, свързан с действието по време на даденото от ОСГТК на ВКС тълкуване с касационната жалба не се поставя, настоящият състав приема, че предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване не са налице. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение