Определение № 238 от 01.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3102/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор М. Ютеров от Софийска градска прокуратура, срещу въззивно решение № 261291/25.02.2021 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно р.д. № 14823/2019 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и необоснованост. По същество моли въззивното решение да бъде отменено, като бъде присъден по-малък размер на обезщетението. Насрещната страна В. С. В. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Жалбата съдържа и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд „в обжалваната част“, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на В. С. В. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 12 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.12.2017 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, като препратил към мотивите на първоинстанционното решение, че с постановление от 11.10.2012 г. В. е привлечен като обвиняем - за това, че на 08.06.2012 г. в [населено място] от магазин на мобилен оператор отнел чужда движима вещ /мобилен телефон/ на стойност 1129.90 лева от владението на материално отговорното лице в магазина, с намерение противозаконно да присвои устройството. С присъда от 30.03.2015 г. по нохд № 3683/2013 на СРС В. В. е признат за невиновен в извършване на описаното по-горе престъпление, квалифицирано като такова по чл. 194, ал. 1 НК. С решение от 24.11.2017 г. по внонд № 2017 на СГС оправдателната присъда е потвърдена. В. е бил служител на М. и в деня на задържането му е работил в офис на работодателя, в столичен МОЛ, като продавач - консултант. Били му поставени белезници и така изведен от магазина и от сградата, пред колеги, клиенти на магазина и на МОЛ-а. Установено е, че в периода, в който е продължило воденото срещу В. В. наказателно производство и в резултат на същото, последният претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативно отражение върху психо-емоционалното му състояние. Затворил се в себе си, чувствал голям срам, бил подтиснат, не излизал, изпаднал в депресия. Преди бил общителен и поддържал голям приятелски кръг, но след обвинението ограничил контактите си, отказвал да излиза и да комуникира с приятелите си; дразнел се, когато го питали за развоя на делото; чувствал срам и от семейството си, в което името било всичко. Фактът, че са го извели с белезници, пред очите на колегите му в магазина, допринесъл за тежкото приемане на случилото се; бил неоправдано допълнително унизен; доброто име и честта му били накърнени. И до днес е прекалено депресиран, много изнервен, не излиза с приятели; не е човекът, който е бил преди инцидента. Обсъдено е, че пострадалият със 70% и съответно 85 % трайно намалена работоспособност и с диагноза инсулиновозамвисим захарен диабет, а стресът влияе на подобен тип заболяване. По време на наказателното производство започнали проблеми със зрението на В., довели и до поредица от оперативни интервенции. От друга страна съдът посочил, че по делото не се установява и не е доказано, че операцията на очите, свързана с вътрешен кръвоизлив, е в причинна връзка именно със стреса от повдигнатото обвинение, но влошеното здравословно състояние, в съчетание с висящото наказателно производство, допълнително е изострило негативните усещания и депресия. Съдът установил, че трудовото правоотношение с работодателя било прекратено и впоследствие В. не е работил в М., а и дълго време бил безработен. Съдът посочил, че не е установен по безспорен начин дали ищецът е бил принуден да напусне именно поради повдигнатото му обвинение. В заключение въззивната инстанция намерила, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Определил паричен еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди по правилата на чл. 52 ЗЗД, като съобразил вида и тежестта на инкриминираното деяние /умишлено тежко престъпление от общ характер/; продължителността на наказателния процес и етапите, през които е преминал /над 5 години и 2 месеца, с развили се досъдебна и съдебна фаза на процеса/; крехката възраст на обвиняемия /22 г. към момента на повдигане на обвинението/; фактът, че се е явявал лично на всички съдебни заседания /и пред двете инстанции/; обжалването на оправдателна присъда на първостепенния съд от прокуратурата; наложената мярка за неотклонение – подписка /търпяна в досъдебна и съдебна фаза – повече от 5 години/; фактът, че В. е бил с чисто съдебно минало преди повдигнатото обвинение; поставяне на белезници и то, на работното място, пред колеги и клиенти, при това без причина за подобно ограничаване; недоброто му здравословно състояние; стресът, притеснението, срамът, уронените чест, достойнство и добро име; отражението в трудовата му дейност. Съдът взел за база при определяне размера на паричното обезщетение икономическата конюнктура в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпроса: при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, по който въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с т. 2 на ППВС № 4/1968 г., решение № 337/22.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1381/2009 г., IV г.о. и решение № 407/26.05.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1273/2009 г., III г.о. Съставът на Върховния касационен съд приема, че поставеният от касатора правен въпрос за тълкуване на чл. 52 ЗЗД и справедливостта като критерий за определяне размера на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди е включен в предмета на спора и от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие със съдебната практика по см. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първостепенният съд, към чийто мотиви все пак въззивният е препратил по реда на чл. 272 ГПК, в съответствие с указанията, дадени в ППВС № 4/1986 г. на ВС на РБ, е извършил преценка на всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, от които е изградил заключение за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата му. Съдът се е съобразил и със съществуващата трайна, многобройна и непротиворечива, задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, вкл. и цитираната от касатора, като е взел предвид вида и тежестта на престъплението, за които е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, участието на пострадалия лично в процесуални действия по делото, наличие на съдебна фаза и обжалване на оправдателна присъда от прокуратурата, наложената мярка за неотклонение, други действия, увредили допълнително и в по-голям интензитет авторитета и доброто име на пострадалия, допълнителните действия, които необосновано унизяват пострадалия; здравословното му състояние. Размерът на определеното обезщетение по делото не е неразумно висок с оглед стандарта на живот в страната към 2017 г., нито то би могло да служи като източник за неоснователно обогатяване. Настоящият състав не установи противоречиво разрешаване на повдигнатия въпрос за значението на обществените критерии за справедливост по чл. 52 ЗЗД, нито разлики в размера на присъдените обезщетения при идентични случаи с разглеждания. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Съдът намира за нужно да укаже, че диспозитивът на въззивното решение следва да е съобразено с правораздавателната дейност на въззивната инстанция и ясно и точно да отговаря на постановеното по материалноправния спор. Въззивният съд, който е съд по съществото на спора, в рамките на сезирането, като се произнася по материалноправния спор, съответно потвърждава изцяло или частично първостепенното решение, отменя изцяло или частично същото и пререшава правния спор. В случаите, когато първоинстанционният съдебен акт е обжалван частично, от диспозитива на въззивното решение трябва да е несъмнено и точно как се е произнесла втората инстанция именно в тази част. Мотивите не са част от диспозитива, нито очертават силата на присъдено нещо, съответно не се ползват с изпълнителна сила и коститутивно действие, поради което диспозитив, с който се потвърждава решение „в обжалваната част“ не дава яснота относно предмета на произнасяне. В случая съставът на Върховния касационен съд, в диспозитива на своето определение, ще индивидуализира предмета на произнасяне на въззивния съд. Казаното само по себе си не е основание за допускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, съдът