Определение № 24 от 19.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3349/2015 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 165 от 20.03.2015 г. по в. гр. д. № 35/15 г. на Пазарджишкия окръжен съд, след частична отмяна на решение № 882 от 25.11.2014 г. по гр. д. № 2421/14 г. на Пазарджишкия районен съд, са отхвърлени предявените от Д. Г. В. и Р. С. Ж. срещу С. Д. Г., Н. К. Г. и Р. К. Г. искове по чл.109 ЗС за премахване на стълбище от западната страна и стълбище от югозападната страна на жилищната сграда, построена в имот с идентификатор 55155.502.262 по КККР на [населено място]. Въззивният съд е приел, че ищците са собственици на 1/2 ид.част от процесното дворно място и на втория етаж от съществуващата в него жилищна сграда, а ответниците – на другата 1/2 ид.част от мястото и на първия етаж от сградата. Достъпът до първия етаж понастоящем се осъществява от стълбище, изградено от западната страна на сградата, а достъпът до едно от зимничните помещения – от вкопано стълбище от югоизточната част на сградата. Двете стълбища са незаконни, тъй като не съществуват по проект. Първоначалният вход към първия етаж е бил от северната страна на сградата, но той е бил затворен от наследодателя на ответниците К. Р. Г., който е изградил западното стълбище. Другото стълбище също е изградено от К. Г., но то не е предвидено по проект, тъй като самото зимнично помещение, до което се осъществява достъп по този начин, не е предвидено по проект. Решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на исковете за събаряне на двете стълбища се свеждат до това, че макар и незаконни, не е доказано те да пречат на ищците при упражняване правото им на собственост върху дворното място. Висящото дело между страните за разпределяне ползването на мястото не може да обуслови извод за наличие на такова пречене. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Д. Г. В. и Р. С. Ж.. В изложението към жалбата се поставят следните въпроси: 1. Достатъчно условие ли е един строеж в съсобствен имот, извършен само от единия съсобственик, да е в нарушение на действащите към момента на изграждането му строителни правила и норми, за да бъде уважен иск по чл.109 ЗС за премахването му. 2. Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти, които районният съд не е посочил в доклада си като нуждаещи се от доказване и за които въззивният съд не е дал указания за това. 3. Построяването и държането на сграда или друг строеж в съсобствен имот в нарушение на строителните правила и норми или без съгласието на собственика на земята или на съсобственика /съпритежателят на суперфициарното право/ само по себе си представлява ли създаване и поддържане на състояние, което пречи на другия/те/ съсобственик/ци/ да упражняват правото си на собственост върху терена. По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 283/07.03.2013 г. по гр. д. № 387/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г.о.; решение № 88/22.07.2013 г. по гр. д. № 479/2012 г. на ВКС, І-во г.о.; по втория въпрос – с решение № 341/06.12.2011 г. по гр. д. № 252/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г.о., решение № 700/06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г.о. и решение № 122 от 06.06.2014 г. по гр. д. № 6600/2013 г. на ВКС, І-во г.о., а по третия въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответниците в производството С. Д. Г., Н. К. Г. и Р. К. Г. не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск с правно основание чл.109 ЗС, което подлежи на касационен контрол без оглед цената на иска, тъй като попада в изключението на чл.280, ал.2, т.1 ГПК /редакция до изменението с ДВ бр.86/2017 г./, сега чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Не е налице обаче основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият въпрос отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Формираната противоречива практика на ВКС по този въпрос е преодоляна с разрешението, дадено в т.3 на ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, според което за уважаване на иска с правна квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. Обжалваното въззивно решение е в пълно съответствие с това тълкувателно решение, тъй като решаващият извод на въззивния съд за отхвърляне на иска по чл.109 ЗС се състои в това, че няма данни процесните пристройки за пречат на ищците да упражняват правото си на собственост. Посочената от жалбоподателите практика на ВКС по първия въпрос следва да се счита за изоставена след приемането на тълкувателното решение, затова тя не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият въпрос е поставен във връзка с оплакването на жалбоподателите, че съдът не им е указал необходимостта да докажат пречките по чл.109 ЗС, които създават процесните пристройки. Този процесуалноправен въпрос обаче не е обуславящ в конкретния случай. Тезата на жалбоподателите е била, че от една страна искът им за събаряне на пристройките е основателен само поради това, че те са незаконни, а от друга - пречките по чл.109 ЗС се изразявали в самото застрояване на съсобственото дворно място, при което застроената площ не можела реално да се ползва, а съдът, разглеждащ спор за разпределяне на ползването на мястото, следвало да се съобрази със съществуването на незаконните пристройки, в случай че те не бъдат премахнати в резултат на уважаването на предявения иск по чл.109 ЗС. Във връзка с преченето по чл.109 ЗС жалбоподателите не са изтъкнали факти, които да се нуждаят от доказване, извън общите твърдения за извършеното от наследодателя на ответниците незаконно строителство в съсобствения имот, което е установено по несъмнен начин по делото. Тяхната защита се гради на правни доводи, а не на факти, които да са останали недоказани. Ето защо, като не е дал изрични указания за тежестта на доказването във връзка с преченето по чл.109 ЗС, въззивният съд в случая не е действал в противоречие с посочената практика на ВКС. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по третия въпрос. Не може да бъде споделено виждането на жалбоподателите, че със самия факт на застрояването на съсобственото дворно място с незаконни постройки се създават пречки за реалното ползване на застроената площ и това е достатъчно, за да бъде уважен предявеният иск по чл.109 ЗС за събаряне на постройките. Няма колебание в практиката на ВКС, че застроените площи се отчитат при спор за разпределяне на ползването на съсобственото дворно място, като се разпределят в дял на този съсобственик, който реално ги полза, като другите съсобственици получават ползването на съответна незастроена част от мястото. По този начин всеки от съсобствениците получава ползването на площ, съответстваща на квотата му в съсобствеността. Оттук следва, че построяването на сграда от единия съсобственик в общото място, когато другият може да получи ползването на незастроена или застроена площ, съответстваща на неговия дял в съсобствеността, не създава пречка по смисъла на чл.109 ЗС, която да наложи премахването на сградата само на това основание. Само когато местоположението на строежа е от такова естество, че създава други пречки на останалите съсобственици, например пречи на достъпа им до определени сгради или на площи за общо ползване, тогава би могъл да бъде уважен иск по чл.109 ЗС за премахването им. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение