Определение № 3672 от 22.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 903/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. К. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 532 от 08.12.2022 г. по в. гр. д. № 654/2022 г. на Плевенския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 1092 от 19.07.2022 г. по гр. д. № 2439/2022 г. на Плевенския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от В. К. С. против О. В. В. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищцата е собственик на основание наследствено правоприемство на 1/2 ид. част от поземлен имот, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 415 кв. м, съставляващ имот № *, кв. 1, по плана на селото, заедно с построените в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 200 кв. м и стопанска постройка със застроена площ от 60 кв. м и за осъждане на ответника да й предаде владението върху имота. Със същото решение е отхвърлено и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативен нот. акт № 50/19.09.2013 г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка. По делото е установено, че страните са наследници на С. В. Б., починал на 02.10.1989 г. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 71/19.02.1946 г., С. В. Б. е закупил в съсобственост с В. Б., И. Б. и М. Б. шест земеделски имота в землището на [населено място] дол /понастоящем [населено място]/ и едно дворно място в същото село от 850 кв. м, съставляващо парцел *-* от кв. 1 по плана на селото. С нот. акт № 50/19.09.2013 г. ответникът О. В. В. е признат за собственик на процесния имот на основание давностно владение. От събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на множество свидетели е установено, че приживе общият наследодател С. В. Б. е изразил публично волята си процесният недвижим имот да остане за неговия внук О. В. В.. С. В. Б. е починал на 02.10.1989 г., В. Ц. В. е починала на 09.08.2001 г., като след смъртта на бащата на ответника В. С. В., починал на 20.04.2003 г., в имота е продължил да живее единствено ответникът със съпругата си. Същият го е поддържал и е извършил подобрения на значителна стойност - преправил долния етаж, поставил ПВЦ дограма на цялата къща, направил кухня, баня и тоалетна, сменил изцяло покрива и др. През всичките тези години ищцата не е посещавала имота и не е имала претенции във връзка със собствеността. В предходния период подобно е било поведението и на нейния баща К. С. Б. /чичо на ответника/. При така установените факти, въззивният съд е приел, че от страна на ответника е установено едно продължително и необезпокоявано от никого владение на процесния имот, който същият е считал за свой, като онование за началото на давностното владение в случая е извършената приживе от общия наследодател неформална делба. Установеното от него владение върху имота след смъртта на общия наследодател е продължило да бъде явно демонстрирано и необезпокоявано от чичо му К. В., респ. от неговите наследници. Ответникът винаги е считал имота за своя собственост, а не като съсобствен с останалите наследници на неговия дядо, ползвал го е като основно жилище, извършил е редица подобрения и през 2013 г. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на основание изтекла в негова полза придобивна давност. С оглед на това въззивният съд е направил решеващ извод, че в случая в полза на ответника е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, респ. че ищцата не притежава права върху имота и за неоснователност на предявения иск по чл. 108 ЗС. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката е посочила, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 145 от 14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. на ВКС, I г.о. и решение № 211 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 481/2017 г. на ВКС, I г.о., но конкретен въпрос не е формулиран. Поддържа се наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по жалбата О. В. В. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения формулирането на обуславящия изхода на спора правен въпрос е задължение на касатора и същият определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Касаторката не е формулирала никакъв правен въпрос, а вместо това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са направени общи оплаквания за неправилност на постановеното решение, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Наред с това изводите на съда не са в противоречие с посочената от нея практика на ВКС. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е налице и релевираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторката евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по жалбата сумата 200 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,