Определение № 2039 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 451/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. М. Н. против решение №260812 от 7.6.2023 г., постановено по въззивно гражданско дело №13744 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд, ГО, III „Б“ състав, с което е отменено решение №537336 от 16.11.2018 г. по гр. д. №28653 по описа за 2017 г. на Софийския районен съд,143 състав, и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявените от Н. М. Н. срещу „Напоителни системи“ ЕАД искове с правно основание чл.92, ал.1 и чл.86 от ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 10 000 лв., представляваща неустойка по чл.9, ал.11 от договор за текущо правно обслужване от 10.11.1997 г., изменен с анекс от 21.3.2004 г. и 1 250 лв. обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 27.03.2014 г.-5.5.2017 г. Касаторът твърди, че решението на Софийския градски съд е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Желае производството да бъде спряно и да бъде отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Иска решението да бъде допуснато до касационно обжалване поради неговата очевидна неправилност и по поставените въпроси на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. „Напоителни системи“ ЕАД не взема становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: Н. М. Н. е изложил в исковата молба, че между него и ответното дружество е бил сключен договор за текущо правно обслужване от 10.11.1997 г., изменен с анекс от 21.03.2004 г., с който ответното дружество се е задължило да не извършва плащане към други адвокатски кантори, ако има задължение към него. Въпреки това на 27.03.2014 г. дружеството е платило на адвокат Д. Г. по граждански договор от март 2014 г. 1530 лв. Ето защо е поискал ответното дружество да му заплати предвидената в чл.9, ал.11 от договора неустойка в размер на 10 000 лв. и 1 250 лв. обезщетение за забава върху главницата в размер на законната лихва за периода от 27.03.2014 г.-5.05.2017 г. В отговора на исковата молба ответното дружество е заявило, че договорът е нищожен, тъй като е сключен от лице без представителна власт и нищожен на основание чл.40 от ЗЗД. Освен това договорът е прекратен и поръчката е оттеглена, за което ищецът е уведомен по множество заведени от него искове, видно и от удостоверение с изх. № 24 от 5.7.2010 г. на нотариус Н. А.. Представителната власт на лицето, подало отговора, е потвърдена от юрисконсулта на дружеството. Софийският районен съд е приел, че страните са били обвързани от действителен договор и допълнително споразумение, ответното дружество е нарушило задължението си да не плаща на други адвокатски кантори, преди да погаси задължението си към ищеца, поради което го е осъдило да заплати уговорената неустойка и 1 250 лв. лихва за забава върху главницата. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените искове, Софийският градски съд е счел, че към март 2014 г. договорът за текущо правно обслужване е прекратен от възложителя с оттегляне на поръчката. Изложил е съображения, че предвидените в анекса изисквания, утежняващи формата на връчване на съобщението от възложителя до ищеца, изискващи лично подписване на изявлението от изпълнителния директор, лично връчване на ищеца и шестмесечен срок на предизвестието, се отнасят само за разваляне на договора. За прекратяване на договора поради оттегляне на поръчката/чл.287, ал.1, предл.2 от ЗЗД/ въпросът за неизпълнението не стои, затова следва да се зачете изявлението за прекратяване на договора, обективирано с отговора на дружеството на исковата молба по гр. д. № 51375/2010 г. и узнато от ищеца при размяната на книжата, което се установява от решението по в. гр. д. № 13166/2013 г. на СГС. Затова с прекратяване на договора отпада привилегията на ищеца да получава плащанията си с предимство пред останалите кредитори на дружеството, плащането към друг адвокат не представлява неизпълнение и неустойка не се дължи. Във връзка със становището на ищеца, че е налице сила на пресъдено нещо по отношение на неустоечната клауза с влязлото в сила съдебно решение по в. гр. д. № 13166/2013 г. на СГС, III „В“ състав, въззивният съд е приел, че се прилагат разрешенията, съдържащи се в решение № 137 от 28.07.2015 г. по т. д. № 2618/2014 г. на I ТО на ТК на ВКС, според които решението, с което е уважен предявен иск за заплащане на уговорена неустойка за неизпълнение се разпростира и относно факта на съществуването на договорната клауза, въз основа на която те е начислена. В случая обаче ирелевантно се явява обстоятелството, че е налице формирана сила на пресъдено нещо по правопораждащите правоотношението факти-наличието на валидна неустоечна клауза, тъй като въззивният съд е приел, че процесният договор не е действал към момента на извършване на плащане в полза на кантората на адвокат Г. през март 2014 г. Това е така, доколкото поръчката се е явявала оттеглена от възложителя на основание чл.287, ал.1, предложение 2 от ЗЗД. Касаторът е отправил искане за спиране на производството по делото и отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Формулираните от него въпроси касаят прилагането на Хартата за основните права в Европейския съюз и Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Приложимостта на ХОПЕС обаче зависи от това дали случаят има реална връзка с правото на ЕС на друго основание, тоест-от това дали към спора е относима друга разпоредба от правото на ЕС, която следва да бъде тълкувана в светлината и контекста на ХОПЕС. Не се установява такива други разпоредби от правото на ЕС да са приложими в настоящия казус, поради което искането е неоснователно и трябва да бъде оставено без уважение. Не се констатира твърдяната от касатора нищожност на обжалваното решение поради незаконен състав. Евентуалните нарушения на въведеното с чл.9 от ЗСВ правило за разпределението на делата и преписките на принципа на случайния подбор не се отразяват на валидността на съдебния акт и не обуславят неговата нищожност, както е прието в практиката на ВКС, съдържаща се в определения № 1012/05.03.2025 г. по гр.д. № 2608/2024 г. на IV ГО, № 1056/06.03.2025 г. по ч.гр.д. № 69/2025 г. на III ГО, решения № 346/30.11.2011 г. по гр.д. № 1556/2010 г. на II ГО, решение № 202/07.04.2020 г. по гр.д. № 2832/2018 г. на IV ГО, определения № 60462/15.07.2021 г. по т.д. № 1940/2020 г. на I ТО, № 533/12.07.2021 г. по ч.гр.д. № 2072/2021 г. на III ГО, № 50075/16.02.2023 г. по гр.д. № 3098/2022 г. на III ГО. Не води до нищожност също и участието в постановяване на решението на член на състава, за който според касатора е имало основание за отвод, като в този смисъл са решение № 69/01.04.2015 г. по гр.д. № 4941/2014 г. на III ГО и указанията на Тълкувателно решение № 13 по гр.д. № 5/1976 г. на ОСГК, които са актуални и при действието на ГПК. Не е нито нищожно, нито недопустимо решението на Софийския градски съд заради това, че според касатора не са довършени процедурите по поправка на явна фактическа грешка и по тълкуване на подготвящи окончателното решение съдебни актове, процедурите по възстановяване на срок, по произнасяне по искане за предоставяне на правна помощ, по поправка на протокол от публичното съдебно заседание. Всички тези предполагаеми процесуални нарушения не засягат действителността на съдебното решение и необходимите процесуални предпоставки за произнасяне по съществото на правния спор. Въззивният съд е съобразил възраженията на ответното дружество, които са своевременно повдигнати в отговора на исковата молба, изготвен от лице, чиято представителна власт е потвърдена от юрисконсулта на това дружество. Ето защо не се касае за недопустимо произнасяне по непредявени от ответното дружество възражения, както твърди касаторът. Няма основания да бъде допуснато касационно обжалване и по повдигнатите от касатора въпроси относно липсата на подробен доклад от въззивния съд, относно твърденията за несъбиране на относими доказателства, неправилната преценка на събраните доказателства, необсъждане на една част от тях, превратно тълкуване на договора между страните. За въззивния съд не се е породило задължение да изготвя доклад по делото, а останалите оплаквания касаят наличието на основания по чл.281 от ГПК и могат да бъдат обсъждани само ако бъде допуснато касационно обжалване. От мотивите на обжалваното решение не може да се заключи, че е очевидно неправилно. Този квалифициран порок е налице при наличието на видимо от съдържанието на решението тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Такъв недостатък на решението в случая не се констатира, поради което не може да бъде допуснато касационно обжалване на това основание. Решаващият мотив на въззивния съд да отхвърли предявените искове е, че към март 2014 г. договорът за текущо правно обслужване е прекратен от възложителя с оттегляне на поръчката, което е станало с волеизявление, обективирано с отговора на дружеството на исковата молба по гр. д. № 51375/2010 г. и узнато от ищеца при размяната на книжата, което се установява от решението по в. гр. д. № 13166/2013 г. на СГС. С това решение от 12.03.2015 г. е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца 10 000 лв. неустойка по същия договор за правно обслужване заради това, че през 2005 г., 2007 г., 2008 г. и 2009 г. дружеството е извършило множество плащания към други адвокатски кантори при непогасени задължения към ищеца. Последното публично съдебно заседание по в. гр. д. № 13166/2013 г. на СГС е проведено на 4.02.2015 г., а фактът, на който въззивният съд се е позовал по настоящото дело, за да приеме, че договорът за поръчка е прекратен, е настъпил през март 2014 г. При това положение, макар да е посочил, че се придържа към указанията в решение № 137 от 28.07.2015 г. по т. д. № 2618/2014 г. на I ТО на ВКС, въззивният съд всъщност е разрешил повдигнатия от касатора въпрос относно обхвата на СПН на съдебно решение, с което е уважен осъдителен иск за неустойка в противоречие с тази практика. В това решение на ВКС е прието, че преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Всеки факт, от който може да се изведе искане за установяване, че към деня на приключване на устните състезания, съдебно признатото право не е съществувало в полза на носителя му съгласно съдебното решение, се преклудира. В последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално правоотношение, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право. Ето защо по въпроса за обхвата на силата на пресъдено нещо на предходно осъдително решение за неустойка, предвидена в същия договор, трябва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Софийския градски съд на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение