Определение № 1218 от 15.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1387/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ответника в производството Г. М. Г., подадена чрез назначения му от съда особен представител по чл.47, ал.2 ГПК- адв. В. В. от АК-П., срещу въззивно решение № 16/17.01.2023 г. по в.гр.д. № 849/2022 г. на ОС – Плевен, в частта, в която е потвърдено първоинстанционно решение № 1566/26.10.2022 г. по гр. д. № 2481/2022 г. на РС – Плевен, в частта, в която на основание чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД е отменен договор за дарение по н.а. № 6, н.д.№ 5406/1.12.1997 г. с предмет два недвижими имота, подробно описани. Претенидра разноски. С касационната жалба се прави оплакване за неправилност на възизвното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния и процесуалния закон. С приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се иска допускане касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставени въпроси. Насрещната страна– ищецът М. Г. Г., чрез пълномощника си адв. М. А. от АК – П., оспорва касационната жалба с писмено становище в срока по чл. 287, ал.1 ГПК. Претендира разноски. След образуване делото във ВКС, е постъпило по него допълнение към касационната жалба, подадено от Г. М. Г., вх.№ 9838/11.08.2023 г., с изявление, че е научил за делото случайно при рутинно запитване в АВП, моли да се допусне касационната жалба и допълнението към нея на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК във вр. чл.281, т.3 ГКН, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излагат и твърдения, че от 2015 г. до сега ищецът не го е търсил по никакъв повод, не е искал от него издръжка, пари или каквото и да е, че от 2017 г. живее и работи в Република К., където има регистриран адрес, също има и активен мобилен номер при български оператор, но нито страна, нито свидетели по делото са имали намерение да го уведомят. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Подаденото от касатора Г. Г. допълнение към касационната жалба е след срока по чл.283 ГПК, а и същото не съдържа относими към преценката в производството по чл.288 ГПК изявления, отнасящи се до наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, извън препращане към вече посоченото от особения представител основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима. Въззивното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният от М. Г. Г. против Г. М. Г. иск с основание чл.30 ЗН за намаляване на извършено от Д.Г., поч. на 28.03.2013 г., дарение на 1/2 ид.ч. от същите недвижими имоти, предмет и на иска по чл.227 ГПК, и възстановяване запазената част на ищеца от наследството на Д. Г., не е обжалвано с касационна жалба, влязло е в сила, и не е предмет на касационното производство. Производство е образувано по искова молба на М. Г. Г. против Г. М. Г., за отмяна на сключен между страните договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 6, н.д.№ 5406/1.12.1997 г., с който ищецът е дарил на ответника 1/2 (една втора) идеална част от следните недвижими имоти: 1/ имот с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-71/06.06.2008г. на Изп.директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място], [улица]вх. Д, ет. 2,ап.3, съставляващ самостоятелен обект в сграда, находящ се на втори етаж в сграда с идентификатор ****, предназначение жилищна сграда –многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище,апартамент, брой нива на обекта: едно, с площ 84,66 кв.м. и прилежащи части: маза № 3 с площ от 11,19 кв.м., ведно с 0,472% идеални части от общите части на сградата и правото на строеж за жилището; 2/ имот с идентификатор *****, по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-71/06.06.2008г. на Изп.директор на АГКК, последно изменение от 05.10.2015г., с адрес на имота:гр.П., [улица]вх. Г, ет. 1, като самостоятелния обект се намирана етаж -1, в сграда с идентификатор ****, предназначение: жилищна сграда – многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, предназначение на самостоятелния обект –за търговска дейност (престроен гараж), ведно с 0,100% от ид.ч. и от правото на строеж,брой нива на обекта: един; с площ 18,81 кв.м. Пръвоинстнационният съд е уважил иска, като е приле, че по делото са установени всички елементи от фактичесикя састав на правото на ищеца-дарител по чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД, да получи отмяна на дарението в полза на ответника, а именно: дарителят е изпаднал в трайна нужда от издръжка, поискал е от надарения издръжка, надареният е отказал такава, въпреки че е имал възможност да я предостави, които изводи са формирани въз основа на преценка на събраните писмени доказателства и свидетелски показания. Въззивният съд, макар да е препратил на основание чл.272 ГПК към изводите на първоинстанционния съд в обжалваното пред него решение, защо ги споделя, е изложил и собствени допълнителни мотиви по спора. Приел е, че с писмения отговор на исковата молба, с която е предявен иска по чл. 227 ЗЗД е релевирано възражение, че от доказателствата по делото не е установява дали ищеца е поискал издръжка от надарения, която той да е отказал да му даде. Съдът е посочи, че следва да бъдат взети предвид свидетелските показания на разпитаните по делото Ц. Г. Д. и Р. А. Д., от които се установявало, че ответникът Г. Г. от около десет години се намира в Република К., където е създал друго семейство и има други деца от втората си жена, а точният му адрес не е известен нито на свидетелките, нито на ищеца по делото и че през това време ищецът и ответникът са се чували инцидентно посредством компютърна видеовръзка, но през последната година отпреди датата на депозиране на свидетелските показания дори и тази връзка е прекъсната от Г. Г., който е блокирал контакта със своя баща и дарител, и по този начин е направил невъзможна всяка комуникация помежду им. По този начин самият надарен е осуетил възможността за дарителя да поиска да му бъде давана издръжка чрез обичайните пътища за комуникация – невъзможна е лична среща,тъй като надареният живее в чужбина, невъзможна е по пощата- поради неизвестен адрес на надарения, по телефон или скайп или друго приложение, тъй като дареният е блокирал контакта на дарителя си, така че подобна връзка не може да се осъществява изобщо. По този начин самият надарен се е поставил в невъзможност да му бъде поискана изрично издръжката от която дарителят се нуждае, респ. е поставил в невъзможност дарителя да поиска такава по друг начин, освен с депозиране на исковата молба. Прието е, че с връчването на исковата молба с приложенията на назначения на ответника особен представител при условията на чл. 47,ал.6 от ГПК, ответникът е бил надлежно поканен за искана от ищеца издръжка ( по аналогия на даденото разрешение за уведомяване на длъжника за изискуемостта на задължението му с Решение №198/ 18.01.2019г. на ВКС по т.д.№ 193/ 2018г., І т.о. ,докладчик съдия К. Г.). ,което макар и да се отнася до уведомяването на длъжника по договор за заем и за извършена цесия,може да намери приложение по аналогия и към настоящия случай ,доколкото и в двата случая се касае за това дали длъжника е надлежно уведомен за изискуемостта на неговото задължение ,което в случая е задължение за издръжка към неговия дарител. Прието е за установено от събраните писмени доказателства, че реализираният от дарителя М. Г. средно месечен доход от пенсия и добавки към нея, за периода м.05.2021г. до м. 04.2022г. варира от 448,91 лв. до 620,24лв., и е очевидно недостатъчен за да постигне при ищеца поне средната издръжка за едно лице за 2021г., която общо за годината е 7042 лв. или поне по 586,83 лв. съгласно статистически данни от НОИ за сумата, която е необходимо за месечната издръжка на едно лице /съобразно данните за 2021 и 2022 г./ т.е. на ищеца са били необходими поне още 138 лв. Съобразени са напредналата възраст на ищеца и установеният по делото факт на влошеното му здравословно състояние (от епикризи, рецептурна книжка, свидетелските показания), както и полагане на грижи за ищеца, които грижи според свидетелките са полагани от дъщеря му Т. М. А.. Тези грижи от страна на сестрата на ответника обаче, е прието да не са изпълнение от ответника чрез трето лице и не могат да освободят ответника от задължението му да се грижи и издържа дарителя, а и такива твърдения от последния не са направени. По изложените съображения първоинстанционния съд в частта, с която е уважен предявения иск по чл.227, ал.1, б. „в“ ЗЗД е било потвърдено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основание за допускане до касационно обжалване се сочи текста на чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК, по въпросите: 1. Как следва да се определени нуждата от издръжка на дарителя по смисъла на чл. 227 ЗЗД?; 2. Следва ли да се приеме за отказ от страна на надарения да дава издръжка ако за покана се приеме исковата молба, ако в нея липсва искане за конкретна сума необходима за издръжка не е определена от експертиза пред въззивния съд в последното съдебно заседание преди постановяване на решението? Касационното обжалване не може да бъде допуснато, по следните съображения: Касаторът не е обосновал допълнителната предпоставка за допустимост касационно обжалване по поставените два правни въпроса по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно не е обосновал с какво произнасянето по тези въпроси би имало приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми. Направеното позоваване на законовата норма на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т.3 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По първия въпрос е налице практика на ВКС, обективирана в решение № 432/22.01. 2014 г. по гр.д.№ 3321/2013 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 172/16.05.2013 г. по гр. д. № 1203/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 473 от 20.01.2012 г. по гр. д. № 263/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 293/14.07.2011 г. по гр. д. № 1302/2010 г. на ВКС, ІV г.о., в които е посочено, че нуждата от издръжка трябва да е трайна и да съществува към датата на поканата или поне към датата на формиране на сила на присъдено нещо по делото. Нуждата от издръжка по смисъла на чл.227, ал.1, б."в" ЗЗД следва да бъде установена при съпоставка между средствата, с които дарителят разполага или може да ползва за съответните месеци/определени в цифрова величина/ и конкретна сума, която му е необходима за покриване на специфичните му нужди, и за целта е необходимо да се установи какъв е размерът на средно-месечната издръжка на едно лице за процесния период според статистиката, като съдът я отнесе към специфичните нужди на дарителя и прецени кои от сумите могат да отпаднат или да бъдат коригирани - повишени или намалени; трябва ли да се прибавят и нови пера, напр. за лечение, за придружител с оглед конкретното здравословно състояние на дарителя и т. н. Сумата, съставляваща месечните средства, които дарителят има на свое разположение се формира от заплати, пенсии, добавки, спестявания, получени суми от продажби, наеми, реализирани печалби и др. подобни, както и допълнителните доходи, които реално е могъл да реализира - наеми или цена на друго имущество, като съдът изясни какво е неговото състояние, възможно ли да се получават наеми, в какъв месечен размер, евентуално каква е пазарната му стойност с оглед възможност да се получат доходи от продажбата му. Тези именно разрешения на съдебната практика са посочени като мотиви към твърдението на касатора в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК за наличие на основание за допускане касационно обжалване, което допълнително сочи на липсата на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане касационно обжалване. По втория формулиран от касатора въпрос също е налице практика на ВКС, обективирана в Решение № 194/2.10.2013 г. по гр. д. № 130/2013 г. на ВКС III г. о. /и цитираните в него решения/, с която е прието, че с дарението не създава за дарения задължение да издържа или да помага на дарителя а такова задължение възниква, само ако дарителят изпадне в нужда и доколкото поиска от дарения издръжка. Искането за издръжка/покана/ не е формален акт, и нуждаещият се дарител може да поиска издръжка от надарения и устно, като не е необходимо поканата за даване на издръжка да съдържа искане за точно определена парична сума, като с оглед нуждите на дарителя издръжката може да бъде и в натура. Исковата молба има значението на покана във всички случаи, когато длъжникът изпада в забава след покана от кредитора, но такава не е била отправена преди това. Както по отношение на нуждата от издръжка, така и относно искането за даване на издръжка, съдът е длъжен да вземе предвид и настъпилите до датата на приключване на съдебното дирене факти - чл. 235, ал. 3 ГПК. Наличието на формирана практика на ВКС по поставените въпроси, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, и която е съобразена от въззивния съд, изключва хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Несъгласието на касатора с фактическите констатации на въззивния съд и оплакванията за необоснованост не могат самостоятелно да обусловят допускане касационно обжалване, защото преценката за нарушения по чл.281, т.3 ГПК може да се направи едва след допускане касационното обжалване. Не се установяват при извършената служебна проверка данни, сочещи на някоя от хипотезите за порок по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. При този изход на спора касаторът няма право на разноски. Касаторът дължи на насрещната страна по касация М. Г., разноски за касационната инстанция 600 лв. за заплатено възнаграждение за особения представител на касатора по чл.47, ал.6 ГПК- за адв.В.. На ВКС касаторът следва да заплати държавна такса по касационната жалба в размер на 30 лв. за производството по чл.288 ГПК, дължими от него съгласно т.7 от ТР № 6/2017 г. по т.д.№ 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК